По стъпките на духа на Д. Х. Лорънс в Ню Мексико

Във великолепната дива утрин на Ню Мексико човек направо рипва, изведнъж се пробужда частица от душата му и старият свят отстъпва пред новия.

Д. Х. Лорънс

 

Ерик Ритънбъри

Poetic Outlaws
27. 04. 2025

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

 

Тъкмо се връщам от самотно пътуване до северните части на щата Ню Мексико – кълна се, кръвта ми все още усеща пейзажа. Какво невероятно място да изследваш и да се загубиш за няколко дни.

В момента, в който стъпих по тия земи и започнах да бродя по лъкатушния път през каньоните на река Рио Гранде, покрай кирпичените къщи с цвят на глина, усетих как нещо се размърдва, сякаш самата земя заговори. Сега разбирам защо я наричат Земя на очарованието – не е девиз, магия е. Наистина.
Мястото те обзема.

Пустинни равнини са като стари песни, пелинът потрепва от бриза, червените клисури изглеждат като изсечени от богове, в далечината се извисяват заснежени върхове. А хората – местни, испаноговорящи, бели – се преплитат в оживял гоблен. Стихиен в красотата си, направо ме грабна. Бях изцяло запленен.

Защо дойдох в Ню Мексико?

Може би просто имах нужда да се откъсна за малко от ежедневната канонада с апокалиптични заглавия – кратко малко бягство от радиоактивния вододел на разпадащата се цивилизация. Това е част от причините.

Действително, дойдох заради две неща: да пребродя тези диви недокоснати пейзажи с фотоапарат в ръка и да направя смирено поклонничество нагоре по хълмовете, на около седемнайсет мили на север от Таос, в старото ранчо, където навремето е живял, дишал и писал  Д. Х. Лорънс.

А защо точно Д. Х. Лорънс?

Той винаги някак ме е омагьосвал. Не мога да го обясня добре. Но пък може ли наистина да обясним какво ни привлича към хора, места и неща, които обичаме?

Д. Х. Лорънс е бил нисък и слаб мъж, но духът му е бил като на Херкулес. Има нещо в неговия плам, дивата му яснота и забележителния талант за драматично изразяване, което ме привлича, докато го чета.

Не съм единствен. И Хенри Милър е бил привлечен от „неугасимия му пламенен дух, духовната му завършеност, вездесъщност и жизненост.“ Милър веднъж казва, че „На смъртния си одър Лорънс е имал повече живот отколкото хората имат в моменти на най-голям екстаз, ако въобще още има екстаз по света.“

И Тенеси Уилямс е бил запленен от Лорънс, толкова много, че е написал пиеса за него. Вярвал е, че философията на писателя е била „най-богатата, изразена в съвременната литература.“

 Д. Х. Лорънс и съпругата му Фрида пристигат в Таос на 37ия му рожден ден, 11 септември 1922 г.

Що се отнася до мен, аз харесвам поезията и есетата на Лорънс повече от романите му, макар че обичам и тях. Нехудожествените му писания са като ярък лъч в безкрайната буря на живота. Разбирал е повече от другите парадоксалната природа на човека, вечните конфликти, борбата между жизнеутвърждаващите сили (инстинкт, страст, чувственост, интуиция) и онези, които се свързват със смъртта  (интелект, потискане, социална конвенционалност, индустриализация).

Във всичките си творби Лорънс е критикувал ожесточено механизацията на хората в съвременната цивилизация. Презирал е онова, което е възприемал като затъпяващи последствия от индустриализацията и модерността. Вярвал е, че модерното общество чрез неговата технологизация, рутина и рационални системи откъсва човечеството от по-дълбоките и стихийни извори на живота.

В неговите очи модерният човек се превръща в нещо, брънка от машината, което живее от интелекта и се загубва в „мъглата на абстрактното“, изцедено от инстинкт, мистерия и душа.

“Огромните маси хора… са съвършено доволни да бъдат част от един безкраен механизъм. Индивидът вече е важен само колкото зъбчато колелце от една машина.“

Д. Х. Лорънс

Тези емоции дълбоко резонират с мен самия, заради което вероятно се връщам към Лорънс. Той говори на дивата, ирационална част от душата – първичната необуздана сянка, която цивилизацията се опитва да заглуши. За Лорънс духът не само е пренебрегнат – бил е пожертван  върху студения олтар на интелекта.

“Крайната цел не е да знаеш, а да съществуваш.”

Подобно на Лорънс аз не вярвам в идеята, че сме на тази земя, за да действаме като малки бурмички, поглъщащи и смилащи до без край безмислици, и прекланящи се пред технологиите и машините, които сме изградили, за да ни служат. Не сме предназначени за това.

Вярвам, че мисията ни е да сме пионери в живота, „пътешестващи в непознатото“, изживяващи всичко, което гори в нас – онази странна лична страст, която ни кара да се чувстваме най-живи.

Лорънс пише: „Не можем да продължаваме по този начин. Жалки, изтощени от нерви същества, тормозещи живота си и не искащи да умрем, защото никога не сме го живели.“

Той предупреждава, че сляпото обожаване на прогреса, науката и интелекта води до емоционално кухи, духовно обеднели хора – това, което сега наричаме „духовно мъртви“. Много от романите му са населени от герои, хванати в капана на този стерилен свят, жадуващи да се освободят и заживеят колкото се може повече според тяхната „собствена духовна съвест.“

“Това, което трябва да следвам, е живота, не машините и идеалите. А животът не е нищо друго освен спонтанната жива душа, която е центърът на реалността ни. Спонтанната, жива душа на индивида - в това е ключът и единствената важна нишка. Всичко останало е нейно производно.”

Д. Х. Лорънс

Вплетено във всички творби на Лорънс е разбирането, че „самата човешка душа е източник и кладенец на творческата дейност.“

Думите му не са любезни и не винаги лесни за възприемане – но заради това обичам написаното от него. То е искрено и изстрадано, сурово и настоятелно – призив да се откъснем от мъртвите машинарии, на които сме позволили да направляват живота ни и да намерим път обратно към нещо истинско, нещо живо, и да заявим истинската мяра за това кои сме.

Той се е доближил много до това да намери суровата виталност в американския югозапад.

Таос му предлага контрапункт на съвременния европейски презастсроен и свръхрационален свят. Пустинята е изначална стихия – изисква присъствие, подчинение, смирение. За Лорънс природата не е просто красива, а жизнено важна за събуждането на човешкия дух.

Пристигането на Д. Х. Лорънс в Ню Мексико

Лорънс идва в Таос през 1922, примамен от любопитната и буйна Мейбъл Додж Луън – богат меценат на изкуството, жена с живи очи и силна любов към високата пустиня.  Била е смесица от загадъчност и натрапчивост, в един момент влудяваща, а после магнетична. Но е видяла нещо в тази сурова, прогорена от слънцето земя и нейните хора. Искала е и светът да го види. Вярвала е, че Лорънс, с неговия вулканичен дух и талант за истината, може да го претвори в слова – може да накара другите да почувстват онова, което тя е усещала.

 Мейбъл Додж Луън

В едно от писмата си тя го моли – не само да пише, а да разкрива:

“Няма ли в този момент да използвате великия си гений, за да помогнете да се разкрие на света нещо, което пък да помогне на хората да узнаят повече за гения на индианците?“

Искала е Лорънс да спомогне светът да се пробуди за душата на това място, за древния ритъм, който още пулсира в земята на индианците пуебло.

Мейбъл организира пътуването на Лорънс и съпругата му в американския югозапад. Отначало той малко се колебае, но накрая се съгласява. Пристига в Таос вероятно заради небрежно любопитство, но най-вече защото му е било наложително. Европа го задушава. Първата световна война е изцедила душата на хората и всичко му се струва прекалено цивилизовано, застинало, омотано в смисъл. Нуждае се от въздух, свобода и сурова недокосната земя. Открива я в Ню Мексико.

Скоро след пристигането си, Лорънс пише следното, за да изрази огромното си благоговение към мястото:

“Съществува всякакъв вид красота на света, слава Богу, макар че грозотата е нещо хомогенно… Но що се отнася до величествена красота, никога не съм виждал нищо подобно на Ню Мексико…

Огромният амфитеатър на високата, несломима пустиня, ширнала се около вглъбената планина Сангре де Кристо на изток и после безкрайните склонове на Скалистите планини, изпъстрени с борове! Какво великолепие! Само кафявият орел може наистина да се носи над цялото това великолепие.“

От време на време Лорънс отсяда в това, което е днес е известно като Ранчото на Д. Х. Лорънс – имот, подарен на Фрида, съпругата на Д. Х. Лорънс, от Мейбъл Додж Луън. Там той написва „Св. Моър“ и части от „Пернатата земя“ – и двете творби отразяват големия му интерес към примитивния живот, духовното възраждане и отхвърлянето на съвременната поквара.

За Лорънс Ню Мексико е повече от място – било е визия. „В момента, в който видях прекрасната горда утрин да блести високо над пустинята“, пише той, „сякаш нещо в душата ми застина и започнах да присъствам.“

В Таос той намира нещо като свята усамотеност, изправя се пред изначалните сили, които се припокриват с вечното му търсене на автентичност и прераждане. Той пише:

“Смятам, че Ню Мексико беше най-великото преживяване от външния свят, което някога съм имал. Със сигурност ме промени завинаги. Може и да звучи странно, но точно Ню Мексико ме освободи от сегашната ера на цивилизацията, великата ера на материалното и технологично развитие.“

Хижата „Хоумстедър“, където Лорънс живее в Ню Мексико

Пристигането ми в Ранчото

Почти сто години след като Лорънс е живял някога на това място, ето ме тук в четвъртък сутринта, карам с колата по стар черен път, който води нагоре до легендарното ранчо. Времето беше меко и слънчево, а синьото небе се простираше във вечността. Когато пристигнах, отидох в хижата на пазача, където ме посрещна възрастен господин, който се грижи за ранчото. Даде ми кратка история и карта на терена.

Веднага се отправих нагоре по склона към хижата „Хоумстедър“, където са живели Лорънс и жена му. Представлява жилище с три стаи, построено през 1891 г. На верандата има много стара и износена дървена пейка, където Лорънс е обичал да седи в приятните следобеди, загледан в полетата с люцерна и планините отвъд.   

Нямаше как да не си го представя: брадата му, горящия му поглед, потънал в размисъл, записва изреченията си в тетрадка. Седнах на пейката, загледан в далечината, опитах се да си представя какво е виждал и пишел преди столетие. Да кажа, че беше сюрреалистично да съм там, ще е малко.

 Снимка: Ерик Ритънбъри

Дървото на Лорънс

А сега, гвоздеят на пътуването.

На около петнайсет метра от хижата се издига жълт бор. Лорънс е бил запленен от това дърво, то е имало дълбоко значение за него. Често е пишел за дървото И ето го пред мен, в цялата му безмълвно достолепие, стигащо до небесата. Плъзнах ръце по грапавата му древна кора, знаейки, че и Лорънс го е правил преди толкова много години.

Под дървото има малка пейка, където Лорънс е сядал да пише. Седнах на нея и погледнах нагоре към този величествен бор, „който се издига и шуми като рошав облак, огромен над хижата“ и си спомних за многото думи, които е написал точно за тая гледка, която сега виждаха очите ми.

Както казах, беше доста сюрреалистично.

 Снимка: дървото на Д. Х. Лорънс, Ерик Ритънбъри

В есето „Пан в Америка" Лорънс описва същността на дървото: „То има своя собствена аура на живота. През зимата снегът се посипва по него, а през юни то разпръсва малките си съцвето-подобни полени и свести на вятъра, после произвежда тишина в тишината. То е величаво дърво, под което се строи къщата.“

На друго място пише: „Големият бор пред къщата, изправен неподвижно, безразличен и жив… хвърлящото сянка дърво, чийто връх никой никога не съзира… Човек излиза от вратата и вижда ствола му, все едно е ангел-пазител.“

През лятото на 1929 г. Джорджия О’Кийф идва в ранчото и точно като Лорънс е омагьосана от величествения бор, който се издига като безмълвен пазител над мястото. Прекарва часове под него, изпружена на същата овехтяла пейка, където Лорънс е обичал да седи, а клоните ù говорели, тъй както са говорели и на него.

От този нисък благоговеен ъгъл – с поглед вперен през клоните към изпъстреното със звезди небе – тя рисува „Дървото на Лорънс“. Не както светът го вижда, а както го чувства душата: величествено, покровителствено, живо.

Дървото се превръща не само в тема, а в присъствие, емблема на вечното, което тихо кръжи над цялото истинско изкуство.

 
О'Кийф описва преживяването си: „Имаше дълга вехта дърводелска пейка под високото дърво пред малката дървена къщичка, в която живееше Лорънс. Често се излягах на нея, загледана нагоре в дървото… покрай ствола и високо горе към клоните му. Беше особено хубаво нощем със звездите над дървото.“

Заключение

Да посетиш място, където един от героите ти в литературата е живял и писал, ти носи нещо. Думите, които е оставил, словата, написани преди толкова много време, изведнъж оживяват, сякаш са се реели във въздуха около теб. За момент улавяш проблясък от мисълта по време на творчество, усещаш пулса на духа му в стените, във вятъра. Като призрак е, но пък красив по начин, който е трудно да се опише с думи.

Почти десетилетие, след като Лорънс умира от туберкулоза, през есента на 1939 г. Тенеси Уилямс се отправя към Таос и се среща с Фрида, страстната и огнена вдовица. Тя го оглежда, намира нещо сродно в младия драматург и дори му предлага парче земя в ранчото.

Но той отказва. Все пак остава няколко дни в старата хижа, където Лорънс е живял и творил. Уилямс издържа три дни. Тръгва си, казвайки, че призракът на Лорънс – присъствието му, сянката му – са му дошли в повече. Твърде усилно. Твърде живи.

Мисля, че го разбирам.

 В ранчото, в памет на Д. Х. Лорънс

 

Оставете ме да живея, за да мога да умра
и премина с нетърпение през заплетения живот
към приключението на смъртта, докато преобразявам  красотата,
към диханието, което с нова красота
се разгръща във смъртта.
            
Д. Х. Лорънс

 

Заглавно изображение: Ерик Ритънбъри, Чимни Рок
 

Прочети в оригинал

Д. Х. Лорънс в Диаскоп

 

---

 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.