по заглавие   по съдържание

Златозар Петров: "Не е възможно да изчезнеш без остатък"

11.02.2014
Снимка 1
                                 Кавафис
                                  
                                 Ти писа: „В бъдещето аз не фигурирам.”
                                  Но то не е възможно. Чуй защо:
                                  не е възможно да изчезнеш без остатък,
                                  тъй както би било най-справедливо –
                                  да се изгубиш като кученце в тревата
                                  и вече да те няма. Край. Напълно.
                                  Това го знам от себе си, защото
                                  когато тялото ми тръгне да блуждае
                                  сред топлината на запалените лампи
                                  до църквата насред площадчето на „Графа”,
                                  или ако нощта е топла, просто:
                                  сред топлината на ухаещата нощ;
                                  когато то, измито от годините,
                                  от дъждовете, мъката и здрача,
                                  се свива като шум във раковина –
                                  тогава дирята от чиста самота
                                  е тъй звънтяща, видима и вечна,
                                  че казвам ти, Кавафис – невъзможно е.
 
 
                                  ***
 
                                  Но ето синовете ми –
                                  те влизат и се скланят
                                  над моите изсъхнали ръце,
                                  а после шумно сърбат.
                                  Те са гладни.
                                  Те идват от хамбари и поля,
                                  завръщат се през мокрите градини.
                                  И ето ги пред мен –
                                  отливки скъпоценни,
                                  те крачат
                                  към единствения мой живот.
                                  Но аз не виждам синовете си.
                                  Аз гледам през прозореца.
                                  И виждам дъщерите си –
                                  прегърнати,
                                  те носят някакво нещастно коте
                                  и се смеят. А над тях
                                  нощта събира сили, за да падне.
                                  Като наточен нож
                                  извитите им шии ще засветят
                                  и те ще минат леко през градината.
                                  Но аз не виждам дъщерите си.
                                  Аз гледам през прозореца и виждам
                                  едно врабче, което ме очаква.
                                  Аз трябва да отида – и не бива
                                  нощта да скрие тая малка топка
                                  преди да съм отишъл.
                                  Но къде сте,
                                  далечни мои синове и внуци,
                                  убити от спокойната ми съвест,
                                  къде сте, помогнете ми –
                                  аз нищичко не виждам.
                                  (Как исках да се поклоня,
                                  да коленича
                                  пред вашите изсъхнали ръце...)
                                  Простете ми. Отново ще изляза,
                                  ще легна до врабчето и ще слушам
                                  свистенето на тънките треви
                                  и още много други работи.
 
   
Стихотворенията са от новата книга на Златозар Петров "Раждане на снега"
Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 2013
 
НОВИ КНИГИ тук
 
илюстрация: Георги Чепилев
 

 
редактор: Христина Мирчева