по заглавие   по съдържание

Миленко Йергович: "Да ви почерпя едно сладко от рози"

11.03.2014
Снимка 1

Босненският писател Миленко Йергович в превод от Русанка Ляпова

Между мен и другата ми баба, майката на тате, стоеше един голям кокал. При други обстоятелства той нямаше да е от такова значение, най-обикновен оглозган говежди кокал, но никой от близките ми, чули за него, не можеше да го забрави, помнеха го до гроб, а ето, помня го и аз, макар че не ми беше чак толкова важен. Сигурно защото го получих, когато бях едва на три години, с други думи на възраст, когато на човек му е все едно с какъв кокал го гощават.

Та моята баба, няма да споменавам името й, не била щастлива, когато тате се оженил за мама. Нямало да е щастлива, ако се беше оженил и за някоя друга жена; искала тате да си остане сам, тъй че тя, неговата майка, да бъде единствена в живота му. Презирала щастливите и весели жени, отвращавала се от тяхното лекомислие, прекарвала дни наред облъкатена на прозореца в стаята си да ги гледа как пърхат на вятъра, всичките тия леки жени, които щели да живеят и да умрат в щастие, защото само те можели да го изпитват, за нея щастието не било женска дума. А ония другите, дребните, неугледните и грозните, които криели всяка заобленост и върху които нямало да се спре нито един мъжки поглед, те били светици и затова им било съдено да страдат до смъртта си. Те щели да изкупят и себе си, и своите груби пияни мъже и на съдния ден за тях щяла да се излее Божията милост. Себе си смятала за светица, защото мъжът й я изоставил с новороденото бебе, моя баща, и през целия си живот трябвало да се грижи сама за него, както и за своите братя и сестри. Живеели в миниатюрно апартаментче на улица Неманина, по-точно в една стая, която наполовина била заета от пианото, а в другата си половина от леглата. Пианото не служело за нищо, защото никой не знаел да свири, но било знак, че някога са били богати, макар че никой не си спомнял това време. Сигурно било толкова отдавна, че нито един клавиш вече не помнел звука си и никаква красота и духовно богатство не могло да се намери в това жилище.  Под пианото складирали зимнината, буркани с мариновани чушки, чувалчета с картофи, зеле и всякакви провизии, каквито другите хора държали в мазетата и килерите.

За нея моята майка нямало как да е светица. Тя се смеела, имала руса коса и поглед като от социалистическите филмови списания, преливащ от недопустим и безотговорен оптимизъм. На всичкото отгоре била красива и млада, богата по начина, по който се чувстваме богати, преди да сме осъзнали, че сиромашията ни е вечна, тъй че самата й поява била обида за баба ми и вероятно нищо не е накърнявало повече невинността на стаята й и блясъка на позлатения дървен Христос, закачен над входната врата, от оня миг, когато в януарския ден на 1965 година влязла мама с хиляди снежни кристалчета в косите си и с надежда, чието име днес вече никой не знае. Вероятно тате е трябвало да моли баба часове и дни наред, трябвало е да срине от високите тавани всички семейни тайни, да плати както никога в живота си, за да склони тя най-сетне и да позволи женският дявол да прекрачи прага й. Баба била дълбоко религиозна, ала напълно глуха за пърхането на ангелски криле; виждала само дявола в хилядите му проявления, и най-вече в красотата, в женската хубост, дошла да й отнеме единственото и най-скъпото, което притежавала, нейния син.

Седяла в своя фотьойл, черпела мама със сладко от рози и се усмихвала, а сърцето й се вледенявало и растяла вярата й в Божията доброта и всемогъщество, надеждата, че Всевишният ще защити нея и сина й и че моята майка ще изчезне като всяко изкушение, на което Бог я подлагал в живота, за да изпита сърцето й и всичко в него. Един час седели една срещу друга, тате се опитвал да завърже някакъв разговор, а всъщност просел от майка си милост, която тя не била готова да му даде. Тя вярвала в Бога и в негово име вършела всичко, а той вярвал в нея, мъчел се да я сломи, но не знаел, че тя пречупва него и че любовта му няма да чака толкова дълго, колкото е нужно, за да осъзнае, че животът има две начала: едното с раждането и първите спомени, и другото с любовта. За разлика от другите хора тате трябвало да убие първото начало, за да получи право на второто, но нямал сили да го стори. 

Все пак не можело да се каже, че не опитвал. Тръгнал си с моята майка и оставил своята да го споменава в молитвите си и да призовава Бога да го освободи от тази напаст и да го избави от злото. После една хубава слънчева неделя в хотел „Панорама” на Пале съм бил заченат аз и тате повярвал, че ще го спася от всичко, и най-вече от неговата слабохарактерност, от липсата на решителност и твърдост, че ще му спестя нуждата от вземане на решения, понеже с раждането на детето майка му щяла да разбере, че в живота на тате не е влязъл дяволът, защото деца не се правят с дяволи.

А сигурен ли си, че е твой син? попитала, щом влязъл в стаята. Да, отвърнал, обърнал се и излязъл. В този миг вярвал на себе си, а не на нея, но вярата му била хладка, нито гореща, ни студена и се стопила, преди да проумее, че на такива въпроси не се отговаря на никого, даже на собствената майка, защото в тях не се пита за нещо твое, за твоето дете, а за теб самия. С други думи върнал се при мама, целувал я и се усмихвал, прегръщал я с онези прегръдки, в които има прекалена настойчивост, защото крият съмнение, но не такова, че да може да се скрие. Мама го гледала сепната и не знаела какво да каже, започнала да старее и да превръща любовта си в омраза.

Аз съм бил голямо дебело бебе, проснато върху белите плетени възглавници, с малинов белег на лявото слепоочие. Комшийките й казали прищяло ти се е малина или ягода, докато си го носила, тя се учудила, ами да, петимна съм за ягоди откак се помня, а жените клатели глави и искали да се почувства виновна. Белегът щял да расте с времето, лекарите казали, че ще закрие цялото ми лице, ако не се отстрани, затова като двегодишно дете цели шест месеца ми инжектираха солен разтвор в слепоочието. Тази болка щеше да остане най-ясния спомен в съзнанието ми.

Ти си мислиш, че не е твой син? крещяла мама на тате, докато истинските ми баба и дядо застивали от ужас в съседната стая. Не, за Бога, не мисля, отговарял той и отивал пак при майка си.  Връщал се със саксии с едногодишни цветя, обяснявал това е за жилището ни, но и сам знаел, че няма да се получи нищо нито от жилището, нито от цветята.  Злата ми баба успяла в намеренията си, но Бог се пошегувал с молитвите й: не изгонил от неговия живот жената-дявол, а от живота на жена му изпъдил мъжа, който в един момент се показал недостоен за своето бащинство.

И тъй: богобоязливата майка запазила своя син, но била наказана завинаги с един необичаен факт. Още на годинка, когато вече ясно се разпознавали  чертите на лицето, съм изглеждал съвсем като баща ми. Същата форма на главата и челото, същата брадичка, нос и очи, дори същата форма на ноктите на ръцете; и другите деца приличали на родителите си, но не чак толкова и не само на единия от тях. Вместо тате да не ми е баща, аз съм изглеждал тъй, сякаш мама не ми е майка, защото на лицето ми нямало и следа от нейната хубост, нито една нейна усмивка или дар. По това време всичко във външността ми било негово, а той носел на майка си мои снимки, тя ги гледала, присвивала устни и все повече се отчайвала заради страшната съдба, която й била отредена. Само тя можела да види на кого всъщност прилича детето от снимката, както през целия си живот откривала с ужас на кого прилича нейният син: и двамата сме били двойници на мъжа, разбил живота й, на дядо Джордже. До смъртта й, а и дълго след това образът му щял да живее като доказателство, че страданието е безсмъртно и продължава да съществува дори когато ги няма онези, на които е съдено да страдат.

И какво искаш сега от мен? питала го, докато му връщала снимките. Искам да ти покажа сина си, отговарял тате. Ами добре, показа ми го, и сега какво?... Искам да ти го покажа на живо, в тази стая. Не му отвърнала нищо, само го гледала с надеждата, че мълчанието й ще е достатъчно красноречиво, че ще го разтълкува правилно и ще разбере, че някои неща не бива да се изричат пред Бога, но трябва да се вземат предвид и в живота да се постъпва съобразно с тях, когато става дума за хората, които обичаш. Само любовта на майката към сина за нея била по-силна от Бога, а тя не очаквала от сина си нищо друго освен и неговата любов към нея да е по-силна от Бога.

Трябва да го направиш за мен, убеждавал тате мама, а тя палела трета цигара, макар че две запалени вече горели в пепелника, трябва, след това всичко ще бъде различно. Не му вярвала, но все пак знаела, че накрая ще се наложи да приеме и че продължителността на съпротивата й няма да повлияе на отдавна взетото решение. Да, разбира се, тя щяла да изкъпе и среше своя син, да го направи най-красив на света и да го отведе при онази жена, която всъщност му била баба, колкото и невероятно да изглеждало на мама и колкото и ясно да се виждало, че в тази история няма място за баби и внуци, защото е приключила много отдавна, още по времето, когато не е ставало въпрос за мама и пианото може би все още е издавало някакъв звук.

И вие ще дойдете с нас, нали? обърнал се тате към баба и дядо. Баба облякла черния си параден костюм, въздъхнала като пред тежка задача, а дядо поклатил глава: Аз няма да дойда, а ако ме питаш защо, ще ти кажа, че не знам, но мисля, че съм достатъчно стар, за да не ми се налага да правя нещо, което не желая. Млади сте, оправяйте се сами. Въпреки че вероятно не разбрал какво му казва старият Франьо, тате не настоял повече, нито го упрекнал...  А може и да се е зарадвал вътрешно. Не е добре да имаш такива свидетели в живота, ако не си готов да си силен, защото те могат с един замах да срутят целия свят. То се знае, дядо често бил сприхав, и макар че всички го приписвали на астмата му, тате подозирал, че неговата нетърпимост е от друг характер и идва от човек, който не прощава на другите онова, което вече не е простил на себе си. Каквото и да се случело в стаята с пианото, по-добре щяло да е без стария Франьо.

Седял съм в скута на тате. Моята баба и мама държали на коленете си цветни чинийки с кафени чашки, а другата баба се усмихвала от фотьойла си.  Мълчанието било много по-голямо от стаята, по-голямо от пианото и от всяко мълчание, което живите можели да отправят един към друг. Думите се отронвали без ред и смисъл, много се радвам, че най-после се запознахме, казала баба ми, да ви почерпя едно сладко от рози? попитала в отговор другата баба, а после отново безкрайно време не се отронвало нищо, имате красив внук, дълго измисляла моята баба, а защо не дойде господинът, вашият съпруг, отвърнала мълниеносно другата от фотьойла. Никой не знае колко продължило, но траяло доста, толкова дълго, че накрая съм заспал, загледан в кръста над вратата и в мъжа, прикован с гвоздеи, който ме плашеше, защото не знаех нищо за него, освен че в съзнанието ми се превърна в символ на тази стая, в която живееха само пианото, кръстът и тази старица, моята погрешна баба, която никога в живота ми не стана от фотьойла си, тъй че не знаех дали изобщо може да ходи.

Събудих се в колата. Мама ме държеше в обятията си, тате караше, а баба  стискаше дръжката над вратата и кълвеше въздуха с големия си нос в ритъма на друсането. Не говореха, защото си мислеха, че спя. Мама се опитваше да надзърне в найлоновата торбичка, в която имаше нещо, увито в бяла подаръчна хартия. През следващите петнайсетина минути вътре беше последната надежда за спасяване на брака й. И тъй, на раздяла онази баба скочила от фотьойла си, казала имам нещо за малкия, той сега расте, извадила от хладилника торбичката и я подала на мама. Изглеждала като човек, който за малко да забрави нещо, много важно за него, и за мама това бил дребен, но безкрайно важен знак, че може би не всичко е изгубено и че любовта на нейната свекърва все пак е намерила начин да изплува от мрака и да се изтръгне от веригите, с които била привързана още от времето, когато пианото било младо. В тези петнайсетина минути мама й простила всичко и вече се укорявала, че не е проявила достатъчно разбиране към нейното нещастие, че е мислела само за себе си и за това дете, което дремело в скута й, без дори да й хрумне, че и тази жена някога отдавна е държала в скута си същото такова дете и е била без капка надежда за човека, когото обичала.

Дядо ни чакаше на масата в трапезарията.  Беше разгърнал пред себе си стари разписания на влаковете, пчеларски наръчници и речник на унгарския език, само и само да му минава времето. Да мине колкото се може по-бързо, да мисли колкото се може по-малко за нас и по-малко да се съмнява в мисията, на която се бяха запътили жена му и дъщеря му. Как беше? свали очилата си, щом влязохме, чакай да си поемем дъх, каза мама, сега ще видим какво е било, отвърна баба и взе торбичката, чакай! мама я хвана за ръката, добре, чакам, рече баба и остави торбичката. Дядо повдигна вежди и остави времето да тече. Не беше обичайно за него, но това не бе обикновена ситуация; моментът, знаеха го всички освен мен, беше преломен за един живот, животът на мама, а може би и за още един, моя, който по право едва започваше, та нямаше къде да се сломи.

Мама извади пакета от торбичката, разгърна хартията и насред масата в трапезарията тупна голям, съвършено оглозган говежди кокал. Бял и чист, без следи от месо и кръв, сякаш някой, да речем Всевишният, го е създал такъв и го е пратил в безкрая със заръката: Ти ще си кокал и нищо друго, ще си без цел и смисъл, няма да се плодиш, няма да си нито жив, нито мъртъв. Мама обхвана с длани лицето си да не се разпадне, баба приседна, дядо каза тъй значи и всички стояха вперили очи в кокала.

Дай да видя, дай да видя, виках и тичах около масата.  Не усещах, че се е случило нещо лошо, защото всъщност нищо не се случваше, нито долавях гнева или тъгата им, защото не бяха нито ядосани, нито тъжни. Може би бяха пребледнели и изстинали и сигурно, поне в по-късните ми спомени, приличаха на белия кокал върху финия черен фурнир. Безполезен като всяка история и също толкова красив, този кокал беше последната от злините, след която нищо добро не можеше да се случи. За мама той беше пропастта на края на пътя; знак, че трябва да се обърне в друга посока и да поеме по друг път, ако има сили да си го представи и да не повярва веднага, че на края на всеки я чака кокал за нейния син.

Дай ми го, искам го, виках, но те не пожелах да ми го дадат. Дядо го взе, спря пред кофата за боклук – или кокалът беше твърде голям или реши, че такива неща не се хвърлят в кофата, тъй че излезе с него навън, представям си как е вървял по Мейташ с огромния говежди кокал и как хората са се отдръпвали от пътя му, защото по очите и по това, дето носел в ръцете си, са виждали, че е луд; отнесъл го е някъде, никога няма да науча къде и се върна след половин час, пък аз плачех, защото не ми дадоха онова нещо, дето ми се стори толкова интересно. 

На другия ден тате попитал мама какво ми е подарила майка му, защото тя скрила от него, но мама си замълчала. Не знаела какво да му каже, защото това беше нещо, което не можеше да се изрече с думи и бе способно да ни стресне повече от всички мъртви пиана на света.

Повече никога не стъпих в онази стая, нито видях някога отново другата си баба. Дори не знам кога е умряла, нито къде е погребана, нито дали тате й е показвал някога отново мои снимки. Ако го е направил, сигурно й е поолекнало. С годините вече не приличах толкова на него и е можела да повярва, че Бог вече не я изкушава и най-сетне е чул всичките й молитви.

първа публикация

От сборника с разкази на Миленко Йергович "Мама Леоне"
На български сборникът предстои да бъде публикуван от издателство „Жанет 45“.

 

илюстрация: Георги Чепилев

 


 

За автора и неговата книга "Мама Леоне"

Миленко Йергович (1966) е познат на българските читатели със своята първа и най-нашумяла книга „Сараевско Марлборо“, както и с романа си „Буик Ривера“.

В първата част на книгата "Мамалеоне" - третият сборник с разкази на босненския писател с хърватски корени, известният в медиите с ярко изявената си гражданска позиция Миленко Йергович описва ранното си детство, поделено между босненската столица Сараево и Дървеник (хърватско градче на Адриатическото крайбрежие), между два типа нрави – на селско-патриархалната и градската култура, между детските страхове и тези на възрастните.

Във втората част на сборника повествованието излиза от уютните граници на интимното и ни среща с една много по-страшна поделеност – между миналото и настоящето на хората от бивша Югославия, загубили дом, близки, родина, идентичност.  

Миленко Йергович е майстор на емоционално наситената проза и съвсем заслужено „Мама Леоне“ е преведена на английски, немски, испански, италиански, македонски, словенски, а при публикуването й в Италия (2002 г.) е удостоена с престижната награда Grinzane-Cavour за най-добра чуждоезична книга.

 

Русанка Ляпова в "Диаскоп": "Негър" - Татяна Громача
                                          "Повторение" и други "Необикновени разкази" - Давид Албахари
                                          "Какво е мъж без мустаци" - Анте Томич

 

на снимките: Милеко Йергович

 


 

редактор: Христина Мирчева