Оля Стоянова: "Малки ритуали за сбогуване"

Първа сцена

Голяма бяла стая. Встрани има висок стъклен шкаф, пълен с лекарства. Две жени, опъват от единия до другия край на стаята парче бинт, сгъват го на две, после на три и го разрязват на марли. Бавно.

Влиза млада жена, облечена с дънки и тениска, застава до вратата и известно време ги наблюдава. Те не й обръщат внимание, а тя чака. Не ги изпуска нито за момент от поглед. Накрая се престрашава.

Новата сестра: Добър ден! Ами аз съм Надежда!

Старшата сестра: Здравей Надежда! Само надежда ни трябваше тук.

Новата сестра: Не, аз съм новата сестра. Преди пет минути подписах договор и веднага идвам.

Втората сестра: Хем нова сестра, хем Надежда...

Старшата сестра: Ако знаеш откога те чакаме...

             Новата сестра сочи дрехите си.

Новата сестра: Обаче аз дори престилка си нямам...

Старшата сестра: Тук става и без престилка. Престилките ги носим ей така – по навик.

Втората сестра: Работила ли си нещо преди?

Новата сестра: Не, никога. Това ми е първата работа.

Втората сестра: Аааа, чудесно, ние точно такива хора търсим... Без грам опит по възможност...

Новата сестра: Така ли?

Старшата сестра: Не я слушай! Ще се научиш! Най-важното е бързо да свикнеш.

Втората сестра: Да, въпросът е веднъж да свикнеш. След това е лесно...

Старшата: На колко години си? Деца имаш ли?

Новата: На 25 съм. Какви деца?!

Втората: Хубаво!

Новата: Това важно ли?

Втората: Само исках да знам дали имаш опит със свалянето на памперси.

Старшата: Не я слушай! Не е тежка работата.

Новата: О, имам представа за какво става въпрос. Аз исках да стана лекарка, но не ме приеха. После станах сестра, без да усетя, нещата сами се подредиха... Нямам проблеми да взимам кръв, да хващам вена, да бия инжекции мускулно...

Старшата: Да, да! Така е! Светът има нужда от сестри...

           Жените не спират да се занимават с бинтовете. Почти не я поглеждат.

Втората: Какъв лекар искаше да станеш? Психиатър?

Старшата: Хирург?

Втората: Кардиолог?

Старшата: Ендокринолог?

Новата: Не! Защо пък хирург?

Втората: Ами, нали всеки това иска. Не познавам някой, който да иска да стане доктор “Уши-нос-гърло”.

Новата: Не, исках да стана педиатър. Обичам децата...

Втората: Това ли им каза на интервюто?

Новата: Не, знам. Но може и да съм го казала.

Втората: Значи имаме правилен отговор. Шефът точно това е търсил.

            Разнася се силно звънене. Новата сестра подскача.

Старшата: Ще отидеш ли да видиш? Това е пак онзи, музикантът...

Втората сестра оставя марлите, изтупва си престилката бавно. През това време се звъни като на пожар.

Втората: Той ако ме извика още един път, просто ще му взема играчката. Няма аз през две минути да тичам, за да го гледам в очите.

            Втората сестра тръгва да излиза, но се спира на вратата.

Старшата (към младото момиче): Няма да се плашиш. Може да е трудно в началото, но всеки е минал по този път. Някога аз много се измъчих. Имаше вечери, през които не можех да заспя. На никой не съм казвала, но имаше моменти, когато ми беше толкова тежко, че се затварях в тоалетната за пет минути, за да се наплача. После си бършех очите, отключвах и отивах да меря кръвното на някого...

Втората (от вратата): И аз бях така. Плачех насън. Мъжът ми ме будеше и ме питаше какво има, а аз не можех да намеря думи, за да му обясня. Той си мислеше, че съм си хванала любовник, или съм полудяла. Даже се карахме известно време, защото той настояваше да напусна...

Старшата: Хайде сега и ти! Не я плаши!

            Пак се разнася пронизително звънене.

Втората: Ей, не забравя този човек. Когато е в негов интерес, нищо не забравя.

            Втората сестра излиза.

Старшата: Само спокойно. Работата е тежка, но без това не може.

Новата: Нашата задача е да помагаме...

Старшата: Ооо, така са ни учили, но истината е, че до помощ не се стига. Тук е като някакво чистилище – просто хората се преразпределят кой за къде да тръгне. Има си някой горе, който си работи по свои сметки и нищо не зависи от нас. Ела да помогнеш с марлите!

Новата сестра хваща свободния край на бинта и го опъва. В същото време се връща и втората сестра, която й взима бинта от ръцете.

Втората: Ей, няма да е лесно с този човек. От три дни е тука, вече започна да ми играе по нервите. Луда ще ме направи...

Старшата: Проблем ли има?

Втората: О, не, само искаше човек да ме изпита. Да хвана цигулката и да му покажа какво съм научила – нещо от Паганини, Гершуин или от Сибелиус. По избор. Иначе щял да ми вдигне поличката и здраво да ме напляска...

Новата: И такива неща ли стават тук? Това все едно е някакъв филм!

Старшата: Това е много оптимистична теория, защото филмът се сменя през пет минути.

Втората: Това днес явно беше еротичен филм, но не останах да го догледам.

Старшата: Да, все на нея й се случват еротичните филми. При мен има повече ужаси, екшъни…

Втората: Какво съм виновна аз? Представи си ситуацията - дядото едва се движи, но вчера стана да си търси цигулката. Бил я оставил в някакъв сейф, а после я нямало. Била скъпа, на 300 години, в "Сотбис" щели да я оценят на милион и половина долара и той заподозря Мария и Мануела от съседната стая, че са я откраднали. Потроши всичко в стаята им.

Новата: Значи е бил екшън...

Втората: Какъв екшън! Направо трилър. Дядото смята, че жените, че са агентки на КГБ – чул ги веднъж да си говорят помежду си на руски, което, според него, е доказателство, че кроят нещо.

Старшата: Е, че тя Маша си е рускиня. Пък и често си говори сама...

Втората: Ама това тук си е нормално.

Новата: Как ги помните тези истории? Шефът ми каза, че най-важното е да се науча да разпознавам хората. Но не знам как ще стане...

Старшата: Ще стане. Но не веднага..

Новата: Трудно ли е?

Старшата: Не е трудно, но тук има 120 души. Аз мога да те разведа през всички стаи и да ти разкажа историите – този не помни името си, но е бил директор на училище, другият до него е бил алпинист, а сега не може да направи две крачки, този е нападнал с нож децата си, а другият е полиглот, знае пет езика и на моменти ни говори на полски, гръцки, немски, чешки или френски, в зависимост в кой период го хващаме.

Втората: Жената с герданите пък е актриса, която смята, че още е на 22 години и флиртува и се изчервява. Съседката й по легло е архитектка, която и сега строи небостъргачи с всичко, което й попадне под ръка - кибритени кутии, детски кубчета, опаковки на лекарства, ако медицинският кабинет не е заключен.

Новата: Е, как ще ги запомня всичките тези истории?

Старшата: Защо да не ги запомниш!

Втората: Учи ги като азбука – този го определяш като буквата А и му помниш историята, другият като Б и т.н.

Новата: Няма азбука от 120 букви!

Втората: Ами ще ги помниш като А1, А2 и А3 тогава...

Старшата: Стига глупости, ще объркаш момичето само.

Втората (към Старшата): Но ако искаш можем да я хвърлим направо в дълбокото. И да не може да плува, веднага ще се научи...

Новата: Мога да плувам. Имам два бронзови и един сребърен медал. Отборно.

            Жените спират за момент да размотават бинта и я гледат.

Новата: Да, знам, че не говорехте за плуване. Но все пак...

откъс от пиесата на Оля Стоянова "Малки ритуали за сбогуване"

МАЛКИ РИТУАЛИ ЗА СБОГУВАНЕ

На 21 март, от 19.00 часа на сцената на театър „София“ гостува ДТ Благоевград с "Малки ритуали за сбогуване"от Оля Стоянова.

Спектакълът е с номинация за ИКАР 2014 г. за дебют на режисьора Явор Веселинов.

С участието на:
Естер Симеони, Биляна Дилкова, Жанет Керанова, Огнян Спиров, Маруся Ваклинова, Кънчо Кънев, Андраш Кончалиев

„Малки ритуали за сбогуване” е дебютната пиеса на Оля Стоянова, спечелила награда “Наум Шопов” за нова българска драматургия, поставена от Явор Веселинов на камерна сцена в Драматичен Театър “Н. Вапцаров”, Благоевград. Участва в международните театрални фестивали “Друмеви театрални празници” и “Тара-ра-бумбия”.

„Дом за възрастни хора търси персонал. Медицинска сестра, задължително медицинско образование, възможност за работа на смени, включително и нощна. Предлагаме трудов договор, конкурентно заплащане и добра среда.“

Ето какво става, когато случаят сблъска челно едно младо момиче с група старци, които играят детски игри, сънуват с отворени очи, вкопчени в най-хубавите си моменти. Тук сестрите имат теория как да обърнеш гръб на смъртта, както и вътрешен кодекс как да се смееш на възрастните хора, за да достигнеш до сто години.

Могат да разпознават и влюбването, и малките ритуали за сбогуване.

Един дом за стари хора, две сестри и една Надежда.

„Малки ритуали за сбогуване“ е една история на ръба – между влюбването и смъртта, между любовта и сбогуването.

„В човека е генетично заложено да бъде грижовен към малките си. Иначе няма да оцелеят. Ако не ги пази всеки ден, всеки час, ако не ги пази с години наред, няма да оцелеят. Има си хормони за тези работи, които ни карат да изпитваме силна обич и привързаност. Обаче няма хормони, които ни карат да бъдем добри и към възрастните хора. А накрая те също стават деца.”

Оля Стоянова

„Понякога оставаме неми. Без видима опора.
Задушават ни в прегръдка цветове, по-красиви от Дъга… в най-невидимите тишини между думите ни, между нас. Най-истинските тишини. Зяпнали, раззинати сред пропасти на девствени духовни празноти, сияйни ями в крехкото ни его. Понякога избираме да ги запълним…

Малки ритуали за сбогуване.”

Явор Веселинов

снимки: Оля Стоянова

редактор: Христина Мирчева