по заглавие   по съдържание

Миленко Йергович: "Витлеем не е далече"

11.04.2014
Снимка 1

Боснеският писател Миленко Йергович в превод от Русанка Ляпова

Баба Ерика спи лошо. Наближава Коледа, първата, откак са в Загреб, а тя не може да излезе навън, да отиде на пазар и да купи масло за сладкиши, риба треска, готварски шоколад, тримесечно прасенце-сукалче, фурми, бадеми, орехи, лъскави панделки, розово масло, захарни петлета, лъскава опаковъчна хартия и всичко, дето го купуваше някога като знак, че зимата е вече тук и снегът поглъща всеки звук, че е време да празнуваме, защото още сме живи, всички ние и нашите близки, в къщата в Бистрик, в Сараево, както и по целия свят, където са се пръснали наследниците на рода Подкубовшек. Не се сещаше кога отмина това време – на празници и предпразнично суетене, когато пръстите изтръпваха от тежестта на мрежите, но й се струваше, че е било много отдавна, сякаш преди няколко живота, защото в този, който помнеше добре, войната продължаваше, нямаше нито пазар, ни Коледа, ни празници, нямаше да ги има и днес, ако не се бяха преселили в Загреб, в това жилище, откъдето баба Ерика не беше излизала нито веднъж, защото краката вече не я държаха и дори пътят до тоалетната й се виждаше дълъг и не можеше да го извърви сама.

Голям е светът и пълно е с християни в него, няма как да ги опознаеш навред. Баба Ерика от край време бе наясно с това, но не разбираше как най-обикновено жилище с три стаи може да е толкова голямо, че да не познава всички в него. Непознато момиче й носи кафе и я пита бабе, трябва ли ти нещо, някакъв дечко, сигурно гимназист, я щипва по бузата, опира хладния си нос о челото й и бърбори замръзнах, бабо, навън е хиляда градуса под нулата, а баба Ерика само се усмихва и отговаря едно и също вай, вай, дете мое, всичко е само беди и неволи. А момичето уж ядосано я кори бабо, не те питах какво става под слънцето, а дали имаш нужда от нещо.

Това младите са ужасно невъзпитани: не ги знаеш кои са и що са, пък току те ръчкат и пипат, току ти говорят нещо, а даже името не са си казали. На времето, в младостта на баба Ерика, не беше тъй. Имаше си ред и всеки си знаеше мястото. Първо за непознати, все едно стари или млади, нямаше място в къщата, а влезеха ли, трябваше да се представят и да обяснят защо са дошли, дали са гости или, да речем, пощаджии или пък минувачи, дето питат за номера на някоя къща и улица. А сега ей нà, загребското й жилище е пълно с народ. Може тук такива да са наредбата и адетът, щом е тъй, няма да протестира, но да й кажат, а не да я зарязват сам-самичка сред цялата тая непозната навалица.

Само Луйо е неин. Понякога късно вечер идва при нея, взема ръката й в своята и я гали както някога, когато като деца се залюбиха на Врело Босне, и баба Ерика тихичко, да не я чуят другите, го пита: Луйо бре, за Бога, кои са всичките тия хора, какви са тия младоци? Пък Луйо наместо да й каже истината, очите му се пълнят със сълзи, стисне дланта й и почне нещо да увърта, баба Ерика познава, че увърта, заедно са вече шейсет години, как няма да познае, ама си трае. Оставя го да говори и с всяка дума да се оплита още повече в лъжи, Рико моя, ами туй са децата и внуците ни, твоите Твърдко и Катарина, Клара и Йосип. Не си ли спомняш: какъв голям сняг беше навалял, като се роди Клара, ние с тебе бяхме в Теслич и се прибирахме оттам. Цяла нощ влакът не мръдна, а в телеграмата пишеше: “Катарина роди”, пък ние даже не знаехме какво е, момченце или момиченце, помниш ли как чакахме цяла нощ и кондукторът ни носеше чай и ни тешеше: “Не се бой, бабо, всеки влак най-накрая пристига, и тоя няма да остане.”

Мил й е Луйо, но не може да му прости дето вече не й казва истината (че каква ще е тая истина, дето не бива да й се казва?), и като дойде да я целуне за лека нощ, обръща му буза както никога преди, и той разбира, че с неговата Рика нещо не е както трябва, знае той, че Рика не обича да я лъжат и баламосват, а най не обича, като го прави сам той, Луйо. Какви ти деца, какви внуци, кой знай чии са и що дирят в къщата й, ако това изобщо е нейно и ако човек на стари години може да има две жилища: едното опожарено във войната и другото, тук в Загреб, в тоя град, дето никога не го е виждала, пък сега има жилище в него. Много мислене, а бога ми, и безочие трябваше да му хвърли, че да схване възможно ли е и редно ли е това, или става дума за нещо друго. А може и да не е нейното жилище, ами те с Луйо да са дошли при някого, при тия младоци и техните родители, да дочакат края на войната, пък после да си се приберат у дома, да изтеглят кредит, да запретнат ръкави и да поправят което може да се поправи, че да започнат живота си отначало. Ама защо тогава не й каза, че са на чуждо, щеше да издържи, и по-лоши неща е преживявала, само лъжата няма как да понесе.

Всичко ще се изясни на Коледа, а тя е вдругиден. Ще се съберат край елхата, ей я, вече е украсена, и тогава баба Ерика ще ги попита кои са и чии са, и дали е тя в тяхното или те в нейното жилище. Няма да успеят да я излъжат, защото ще са много, а хората не умеят да казват заедно една и съща лъжа, пък и как ще я мамят пред украсената елха на този свят ден, когато всяка неискреност и преструвка, всеки враждебен поглед и лоша мисъл се умножават стократно и се записват в оня тефтер там горе, на Небето.

Баба Ерика седи във фотьойла пред телевизора. Краката й са покрити с голям руски шал. Той е черен, изпъстрен с големи червени рози, големи като лъжите на нейния Луйо. Бавно прокарва длан по розите, милва ги и си представя някогашното нощно небе над Трескавица, с цветя наместо звезди, оглежда се това небе в двете планински езера като в две очи, в които потъва всичко. Нищо не е забравила баба Ерика, помни и розите наместо звезди, и езерата на Трескавица, и я избива на плач, като се сети за думите на Луйо. Туй си забравила, онуй си забравила, пък тя не е забравила нищо на Божия свят, нищо, дето си струва да се помни, чак и онова, дето е по-добре хич да не беше се случвало.

Момчето стои на вратата на стаята и гледа баба Ерика. Тя не се оставя да я смутят, макар да знае с какъв поглед я гледа, а продължава да поглажда своите рози. Бабо, хайде да вечеряме, вече всички са на масата. Баба Ерика вдига поглед; очилата й са на върха на носа и стига само да се поразсърди, ще тупнат в скута й. Но баба Ерика не се сърди, ами оставя момчето да я хване под ръка и да я вдигне от фотьойла, краката й усещат тежестта на тялото, огъва се всяка кост, трепери всяко мускулче и всяка жилчица се мъчи да задържи всичко заедно. Преди това тяло не съзнаваше коя е, хич и не подозираше, че я носи и премества, но сега добре го знае; баба Ерика най-после е ведно с тялото си и е доволна, защото не е лесно да живееш, като тялото ти е на една, пък костите и плътта – на друга страна, тъй че да не можеш да си в съгласие хем с едното, хем с другото. Момчето я води стъпка по стъпка към трапезарията, шалът се свлича на пода, нà, остава да лежи пред фотьойла, какво безредие и немарливост, дори не го вдигна, ама все едно, има кой да му мисли и да възпитава тия деца, че и момчето до нея, няма тя да се товари с чужди грижи.

Голяма, дълга маса, застлана с бяла покривка. Начело седят баба Ерика и нейният Луйо, а отстрани – Непознатите. Повече са от друг път. Всички гледат към тях двамата. Луйо е положил ръка върху нейната, сякаш се страхува от нещо, може би от всички тия непознати хора. Спокойно, Луйо, спокойно, ей сега всичко ще се нареди, прошепва му и той стисва ръката й.

Витлеем не е далече, запява баба Ерика. Нека чуят и нека се научат що е песен и пеене. Тая вечер няма лъжа, тая вечер след песента ще се разбере кой е син и кой – сват, и що щат двамата с Луйо между тях тук, в Загреб. Всички затварят очи и запяват, но не знаят думите, а някои нямат и глас. Баба Ерика го усеща, има тя ухо за тези работи, трийсет години е пяла в хора на сараевската Опера и може сред стотина съзвучни вокала да различи едничкия, дето разваля всичко.

Щом песента свърши, главата на баба Ерика клюмна леко на гърдите. Луйо разтърси ръката й, но тя не се събуди. Не се е наспала, прошепна почти извинително. Всички започнаха да кимат в някакъв невидим ритъм и да гледат старата жена със същия поглед, с който тя съзерцаваше розите си. Жалко, че баба Ерика не успя да го види, защото сигурно щеше да разпознае тези очи и да повярва, че все пак Луйо не я лъже и това наистина са нейните деца и внуци.

Весела Коледа, бабе, момичето седеше на леглото, протегнало ръка за поздрав. Коледа? Как тъй Коледа, пък нямаше даже Бъдни вечер? Момичето се засмя високо, имаше, имаше, но ти я проспа... Проспах я, значи? Дете, ти не ме познаваш. Ерика Подкубовшек никога не би заспала на Бъдни вечер и недей да си толкоз невъзпитана, че да ме правиш на глупачка. Нямаше Бъдни вечер, а без Бъдни вечер няма и Коледа. Момичето посърна, сякаш го бяха хванали в лъжа, и излезе от стаята.

Рико, Весела Коледа, дойде и Луйо, а от всяка негова дума наднича дяволът. Как не те е срам? – тросна се баба Ерика и му обърна гръб. Гледаше стената и чакаше Луйо да си тръгне. Той продължи да говори нещо, но тя не го слушаше. Понякога трябва да простиш и неща, непростими за жив човек. Обаче те не са обикновени хора, те са Рика и Луйо, цяло Сараево се обръщаше след тях през трийсет и някоя, като минаваха по брега на реката, и приказваше, че няма друга такава двойка, пък и си струваше да е тъй; като си с някого шейсет години, тогава няма тегло, дето не си преминал с него и няма грях, който не си му простил. В такъв брак хората се изравняват с Бога, превръщат се в самото милосърдие и прошка и само тъй могат да са щастливи. Ще му прости баба Ерика и тая лъжа. Как няма, като Луйо лъже, защото си мисли, че й прави добро и я пази от онова, дето ще го научи, като попита на Коледа всички кои са и що са.

Цял ден и цяла нощ, че и на следващия ден баба Ерика беше загърбила света. Гледаше стената, от време на време се унасяше в дрямка и поспиваше час-два, докато не влезеше някой и не я заговореше, ала тя не слушаше, даже не гъкваше. Наказваше Луйо и добре знаеше колко трябва да трае наказанието. Толкова, че да си помисли, че повече никога няма да го погледне и ще трябва завинаги да гледа гърба й.

Луйо, обещай ми нещо, проговори, след като се увери, че няма никой друг в стаята, обещай ми, че утре ще празнуваме Бъдни вечер, че вдругиден ще празнуваме Коледа и че всичките тия хора няма да ни изпият акъла и да ни объркат празниците... Всичко ти обещавам, Рико, само недей да изчезваш повече и недей да ми обръщаш гръб. Какво ще правя, сиротен без тебе, отвърна, обгърна с длани лицето й и я целуна по устата.

Баба Ерика спа лошо, защото през цялата нощ се притесняваше за захарните петлета, за маслото, шоколада, трèската, панделките за украса и прасенцето; кой знае има ли още сукалчета на пазара и дали вече не са свършили, тревожеше се тя и се въртеше в леглото. И кой ще купи всичко това, като нея не я държат краката, пък Луйо, знаеш го какъв е, даже една кайма не знае да купи от месарницата, камо ли прасенце. Призори придремна за кратко, а после я събуди момичето: Бабо, днес е Бъдни вечер, нали? Баба Ерика прочете в очите й нещо лошо. Сякаш я проверяваше дали знае за Бъдни вечер и за Коледа.

Баба Ерика седи във фотьойла пред телевизора и поглажда розите на черното небе. Лятна нощ е над Трескавица, Луйо спи в бараката, а нея сън не я лови, защото днес той я целуна за първи път. Вместо звезди на небето се появиха рози, ала никой освен нея няма да ги види. Топли, меки и нежни рози на черното небе, което покрива коленете й и ги топли както никога преди.

Момчето я води стъпка по стъпка към трапезарията. Начело на масата седят баба Ерика и Луйо, а наоколо им са всички Непознати. Скъпи Луйо, знаеш ли коя Бъдни вечер ни е тази? – а той свива рамене, завърта с палец и показалец пръстена на ръката й и шари с поглед, сякаш се страхува Непознатите да не забележат нещо, да не видят, че и след толкова години те двамата все още се обичат и да не се опитат да унищожат и стъпчат чувствата им. Но баба Ерика няма да им позволи. Ще ги пита тя чии са и кои са, а на Коледа ще трябва да й кажат истината, защото който излъже на Коледа, той ще се пържи вечно в пъкъла.

Витлеем не е далече, подхваща баба Ерика, но само Луйо й приглася, Непознатите мълчат. Сигурно са се засрамили от песента и по-добре да мълчат, та да усетят Божия глас в сърцето си, оня глас, дето ще унищожи всяка лъжа, ще ги очисти от всяко съмнение и омраза и ще им върне надеждата, че никога нито една истина не е изречена напразно, дори тази, която ще кажат за себе си и за намеренията си спрямо баба Ерика и нейния Луйо.

Последните стихове на песента изчезнаха в първия сън. Щом брадичката й докосна гръдната кост, Луйо викна Рико, събуди се, Рико, Бъдни вечер е, но тя вече спеше дълбоко и не го чу. Спеше със съня на праведниците, какъвто имат само децата и хората, преминали през голяма мъка, без да са сторили зло на другите.

Днес е Коледа, нали, Рико? – Луйо звучеше съвсем безпомощно, гласът му бе умолителен, но баба Ерика не можеше да разбере защо, освен ако не е забравил, че няма Коледа без Бъдни вечер. Случва се хората да забравят какво ли не, но как е могъл да забрави за Бъдни вечер? Нищо, тя е тук да му припомни и да го пази от всякакви помисли и от хората, дето искат да злоупотребят с него; наивен е нейният Луйо, такъв си беше през всичките години и ако не беше тя, кой знае как щеше да свърши всичко и какво щяха да му причинят тия хора, на които даже имената не знае. Светът е пълен с християни, мислеше си тя всяка Коледа, но как да знаеш имената им.

Не, Луйо скъпи, днес е Бъдни вечер, а Коледа е чак утре. Нима си забравил, че идват в този ред, каза баба Ерика, а Луйо сведе поглед и остави сълзите да се стичат по бузите му. Какво ти е, старче? – разтревожи се тя. Нищо ми няма. Само искам да знам това ще свърши ли някога... Да, ще свърши, като се върнем у дома, усмихна се тя и сложи ръка на гърдите му. Силен е нейният Луйо, винаги е бил такъв, толкова силен, че ако поиска, планини ще премести. А не може ли по-рано? Нима не би могло да свърши и по-рано?... Разбира се, че не, нали знаеш, дето има една приказка: търпеж, търпеж му е майката, ако потърпиш и Бог ще е търпелив с тебе. Ще се върнем ние вкъщи... Ами ако не се върнем?... Не може да не се върнем. Не виждаш ли как само ни гледат тук? Нима можем да останем сред тия хора, дето даже имената им не знаем. Да, ще подхванеш пак, че това са нашите деца и внуци. Знам аз защо ми го разправяш. Казваш ми го, за да ми е по-леко, да издържа, да не ми се пръсне сърцето от чакане, ама няма да се пръсне сърцето на твоята Рика, докато не се върнем в Сараево. Не се бой ти. Силно е сърцето и всичко ще понесе само с надеждата за дома. И стига си ми разправял разни глупости за деца и внуци. Няма ги, и никога не ги е имало. Че кой ще прави деца в такива времена, кой би живял със страха ще убие ли синът ти нечий друг син или ще го събираш по тротоара като доматите, дето се пръсват по пазара, като ти се скъса кесията. Нямаме ние ни деца, ни внуци и добре, че нямаме, защото щеше да ни е сто пъти по-тежко, а тъй за друго не ни е грижа, освен да си се приберем у дома и да започнем всичко отначало. Добре де, знам, че няма как да започнем отначало, стари сме вече, но поне да умрем в собствената си къща, говореше баба Ерика, докато сълзите на Луйо съхнеха по бузите му. Трябва да знае той, че животът не е лек, ама не си струва да се лъжем взаимно по тая причина и да си измисляме някакъв друг свят, в който нищо не е трудно. Вярно, хубав е тоя свят, баба Ерика не отрича, само дето има един-едничък недостатък, една грешка и липса и тя е, че просто не съществува. Можем да си го въобразяваме, но това няма да го направи истински.

А защо не приемеш тези деца за свои, имаш сили да го сториш, опита Луйо. Скъпи са ми, както са ми скъпи всички хора, ама не могат да са ми деца, защото не приличат на мен – чуваш ли ги как говорят, да не мислиш, че твоите деца щяха така да говорят, на тоя език? Това, Луйо, не е нашият език и не са нашите думи, както и жилището тук не е наш дом, а техен. Тъй е то. Не мога да приема чужди деца за свои, защото те ще останат тук, на своя паркет, на своята земя, пък ние ще се върнем в нашата къща. Защо са ми такива деца, като се приберем у дома? Пък и защо са ми, ако никога не се върнем? Опомни се, те не могат да заменят дома ни.

Луйо беше сключил молитвено длани, сякаш се готвеше да я помоли нещо много голямо, но постепенно взе да раздалечава пръсти, един по един те се извиваха назад и падаха в пропастта. После се сплетоха под брадичката му, а баба Ерика беше сигурна, че оттук нататък няма да я моли за нищо, което тя не би могла да стори за него, нито ще я лъже вече. Луйо, обещай ми нещо, моля те. Ние сме вече стари, пък и аз трудно ходя и кой знае още какво ще ни сполети. Обещай ми, че всяка година ще празнуваме Коледа и че никога няма да ме мамиш и да се преструваш, че си я забравил.

Тази вечер начело на масата седяха баба Ерика и нейният Луйо. Наоколо им бяха Непознатите. Баба Ерика гледаше своя Луйо, а Непознатите гледаха пълните чинии. Нищо не беше забравено и нищо не липсваше. Дори захарните петлета и лъскавите панделки. Тя знаеше, че нейният Луйо ще я подкрепи, като ги запита кои са и що са, и защо през цялото време твърдят, че са нейни деца и внуци, като добре знаят, че Ерика и Луйо никога не са имали деца, защото кой ще ти ражда деца в такива времена. Чувстваше се толкова щастлива, че запя с пълен глас Витлеем не е далече и изпълни със святост този тържествен миг.

 

От сборника с разкази на Миленко Йергович "Мама Леоне"
На български сборникът предстои да бъде публикуван от издателство „Жанет 45“.
 
илюстрация: Георги Чепилев

 

Миленко Йергович в "Диаскоп": "Да ви почерпя едно сладко от рози"

 


 

редактор: Христина Мирчева