Неда Антонова: "Дворцов бал"

12.04.2014
Снимка 1

Из дневника на Жана Антикар, доверена дама на  царица Елеонора.

Никога няма да забравя тази вечер. Моята първа вечер в дворцовото общество.

Всички бяхме получили официална покана – бяла, украсена с българския трикольор и с портретите на княжеската двойка:

„По заповед на Негово Царско Височество Княза маршалът на Двора има честта да покани Доверена Дама Жана Антикар на танцова вечеринка, която ще се даде в двореца на 21.04.1908 г. в 10 часа. За обикновените граждански лица - фрак, големи декорации, за военните галапарадна с еполети. За дамите – деколте”.

Още в десет без петнайсет Голямата зала вече бе пълна с отбрани лица от доброто софийско общество – дясната страна се заемаше от линията на мъжете (фрак, ордени, добре подстригани бради и мустаци), отляво –  жените (дантели, кадифе, твърде много скъпоценности – един малък Париж!).  В центъра на дамската линия се кипреше моята приятелка от колежа г-жа Султана Рачо Петрова: все така хубава в своя ярък – черно и лилаво – тоалет с много волани (при нейния  скромен ръст!), с твърде висока прическа, откриваща  широкото й умно чело, но без онази надменна  и даже вулгарна усмивка, с която – както казват – някога посрещала всяка поява на покойната княгиня Мария-Луиза.

Точно в десет часа дворцовата музика засвири марш, отвориха се вратите между големия и малкия салон,  а хофмаршалът удари със сребърния си жезъл и извести: „Техни Царски Височества”!

Мисля, че  цялата зала бе затаила дъх. За себе си знам, че наистина не дишах.

И се появиха Князът и Княгинята, хванати под ръка: той висок и пълен, облечен в пълна генералска униформа с всички отличия, бавен, леко накуцващ – страдалец! – полуобърнат към Н. В., с доволния поглед на човек, яхнал расов кон… И тя – с дълга шия и благороден овал, висока и стройна, обгърната от бяла лионска коприна с толкова проста и изискана кройка, че правеше фигурата й да изглежда изящна и безспорна като  формула или афоризъм. Всяко прибавяне към този величествен силует би накърнил кристалната му и смайваща цялост. Княгиня Елеонора не беше нито млада, нито особено красива. Но бе толкова естествена в своята царственост, че изглеждаше непостижима за всяко друго чувство, освен възхищение.

Помня, че  гледайки я, си помислих: „С какво ли  сме я заслужили!”.

Маршът свърши, а в залата продължаваше да е тихо. Негово Височество произнесе кратка реч, за да приветства княгинята с добре дошла в „почтенейшето българско общество”, после я поведе най-напред към групата на министрите и посочвайки всеки от тях, назоваваше името, фамилията и министерството, което управлява.

Княгинята кимваше с лека усмивка, без да подава ръка. Видях как после милата Султана направи изискан реверанс, точно както ни бе учила мадам Фани, и макар да знаеше, че един поданик никога не бива да поглежда  в очите своя суверен, тя решително вдигна поглед срещу Княгинята, но предизвикателството й срещна същата мека усмивка, отправена без адрес или специален смисъл.

(Два месеца по-късно Султана Рачо Петрова замина за Париж и се върна в България едва в навечерието на войната.)

Към единайсет часа маршалът на Двора с почтителен поклон помоли Княза да даде знак за начало на танците. Той кимна с измъчена усмивка и още по-забележимо накуцвайки, се приближи до френския посланик Морис Палеолог: „Драги ми министре, бъдете и този път мой приятел…”.

Посланикът и Княгинята откриха танцувалната част на вечерта.

Нейно Височество танцуваше красиво, но сдържано, като човек, който внимава да не направи  някакъв бегъл макар, но многозначителен жест. В този случай танцът не беше последователност от плавни и прецизни  движения в определен ритъм, а верига от знаци, които тя даваше на обществото. Излъчваше едновременно твърдостта, простотата и съвършенството на диамант.  

Мосю Палеолог също изглеждаше съвършен: гръцки скептицизъм и френска галантност, богато декорирани с най-висшите ордени на Франция и Русия, където Негово Превъзходителство в качеството си на дипломат бе оставил противоречиви спомени.

Аз танцувах с онзи, чието име няма да изрека. За пръв път се докосвахме наистина. За пръв път, след цял един дълъг месец, изпълнен с „Добро утро, доверена дама Антикар!” – „Добро утро, г-н майор!” – „Изглеждате възхитително!” – „Благодаря Ви, че ми го казвате!”. И нищо повече. Нищичко. До тази вечер. Усещах хладната му леко изпотена ръка, долавях твърде дълбокото му дишане, с детско учудване забелязах разширените от бръсненето пори върху адамовата му ябълка… Не чувах музиката. Някакъв уред дълбоко в мене ме направляваше в следването на такта. Като че бяхме само двамата върху гладка и силно изпъкнала повърхност и той ме държеше така, сякаш всеки момент можех да се подхлъзна. И сега – след толкова години – си спомням как  въздухът  около нас трептеше нажежен, а подът под краката ми се люлееше като палуба. Поисках да му го кажа по някакъв начин и за секунда вдигнах очи… Защо, защо ми трябваше да го правя! С напрегнато лице и полуотворени устни той следеше с поглед Княгинята и Палеолог. Това не бе поглед на възхитен поданик. О, не! Това бе поглед на очарован мъж. „Ама той… той… Сигурно… тя е… тя е толкова…” Усетих, че се спъвам в полите на роклята си. Сърцето ми започна да се уголемява, да притиска гърдите ми, не можех да дишам, не исках да съм жива. На ум призовах мъжа си, покойния… исках да е тук, да ме отведе, да ме спаси… Боя се, че може да съм изхлипала, но точно тогава музиката изведнъж  секна като отсечена и завихрените от валса танцуващи неволно политнаха един към друг. Князът изръкопляска. Изглежда, той бе замислил тази шега.

След танците имаше закуска на крака, а преди Техни Височества да се оттеглят в покоите си, те преминаха в малката зала и там пред тях дефилираха с букети живи цветя всички присъствали дами. Гледката беше величествена особено когато младите жени и момичета се подредиха срещу подиума с двете княжески кресла и с поклон поздравиха Височествата.

Същата нощ съм записала в дневника си:

„ Те двамата са толкова различни! Между тях не съществува нищо, което да ги свързва. Нищо, освен правилата на етикета. Те са артисти, а ние сме публика. Нека добавя: добри артисти”.

А  след време – както личи не само  по различния цвят на мастилото и доста по-обработения почерк – съм добавила:

Той обича България, Тя обича българите. Тя намира най-висш смисъл на живота си в милосърдието и облекчаване на човешката болка – физическа или душевна, Той се гнуси от рани, болници или страдания. Тя обожава ездата, той се отвращава от мириса на конската пот. Тя се интересува от българската история, от архитектурата на старите български къщи, от българските напеви и шевици. Той се хвали пред европейските си приятели, че винаги слага ръкавици, когато се ръкува с поданиците си. За Нея природата е извор на хармония, лечебна сила и  красота, у Него тя предизвиква само научния интерес на  естественик-любител и пристрастен орнитолог. Той еднакво обича парите и властта. Тя намира своето призвание в служенето и състрадаването.

За  Него царската корона е едва ли не наследство от великите му деди, за Нея царуването е служба като всяка друга. Не случайно образът на целия живот на княгиня Елеонора е заложен още в името й[1]”.

 

откъс от новата книга на Неда Антонова "Царица Елеонора Българска"

изд. "Факел", 2014
редактор: Румен Леонидов
художествено оформление: Любомир Михайлов
меки корици
страници 224
цена: 12 лева
 
Още в "НОВИ КНИГИ" тук
 
 

[1] „Елеонора” произхожда от гръцкото „елеос”, което означава „състрадание”, и името се превежда като „състрадателна”, „милосърдна”.

 

илюстрация, колаж: Стилиана Георгиева - Stella

 


 

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Неда Антонова е родена в село Николаево, Плевенска област. Завършила е Института за култура в Санкт Петербург. Работила е като журналист; редактор в художествената редакция на Военно издателство „Св. Георги Победоносец”; писател в групата на военните писатели и композитори при МНО. Основател на сп. „Отечество”. Член на СБП от 1983 г. Автор на стихосбирката "Повторими неща"( 1969) ; на тетралогия исторически романи "Памет": "Войната свърши в четвъртък"(1979), "Не умирай вместо мен",(1981) "Ангела",(1985), "Приют за щастливи"( 1983); на трилогия за юноши: "Обичам те, вълк"( 1980), "Вълк на покрива"(1986), "Разбивачи на касички"(2000), както и на други романи: "Три кита в аквариума"( 1982) , "Лобният път на сърцето"(1988), "Надали" 1986), "Полугол и полугола"(2001), на трилогията "Вино": "Вино и молитви"(2007), "Вино и оръжия"(2010); на пиесите "И слезе Господ на земята"(1984), поставена в Театъра на армията, "Гълъб за сърдечни послания" (1985) и "Звезда от последна величина"(1986) - в телевизионния театър, "Асен, убиецът на Иванко" (2011) и монодрамата „Щурчето” - за последните три дни от живота на Христо Ботев. Някои нейни романи са преведени на френски, руски, чешки, полски език. Има награди от Националния фонд "Развитие" ,Националния център на книгата и Съюза на българските писатели..

Документалният роман „Царица Елеонора Българска” – изд. „Факел” – е последната издадена  книга на Неда Антонова.

 


 

редактор: Христина Мирчева