Тед Хюз: Червено – Писма за рождения ден

ПОЕЗИЯ 

►

Превод: Ангелина Василева

ЧЕРВЕНО   

Червеното бе твоят цвят.
Ако не червено, то тогава бяло. Но ти обичаше
да бъдеш цялата в червено. 
Кърваво червено. Каква кръв ли?
Охрено червена, за да топли мъртвите?
Кръвоизливна, да обезсмърти
безценното наследство от кости, костите на семейството.

Когато тръгна на последния си път,
червена беше стаята ни. Стая на Страшния съд. 
Затворено ковчеже за бижута. Килим от кръв
напръскан с тъмни, вече засъхващи петна. 
Пердетата – рубинен рипс от кръв,
водопади от кръв от тавана до пода. 
Възглавниците също. И същият 
ярък кармин по перваза. 
Пулсираща клетка. Ацтекски олтар – храм.

Единствено лавиците със книги бяха се спасили в бяло. 

Отвън пред прозореца –
тънкостеблени макове с нежни бръчици 
като кожата върху кръвта,
салвии, на които баща ти те нарече,
подобно кръв, бликнала от дълбока рана,
и рози, последните капки кръв от сърцето,
катастрофични, артериални, обречени. 

Твоята дълга кадифена пола, покров от кръв,
пищно бургундско, 
твоите устни 
потънали в дълбок пурпур.
Ти тържествуваше в червено.
Усещах го болезнено – боцкащи крайща на марля
върху засъхваща рана. Можех да пипна 
откритата вена, блясъка под коричката.  

Всичко, което ти боядисваше, боядисваше в бяло,
после го засипваше с рози, разбиваше го,
над него наведени капещи рози,
плачещи рози, и още рози,
понякога между тях една синя птичка.

Синьото ти отиваше повече. Синьото беше крила.
Морскосиня коприна от Сан Франциско
обгръщаше твоята бременност
с ласки, даващи сила. 
Синьото беше твоят благ дух – не вампир,
а светъл грижовен пазител.

В ямата от червено
ти се скри от костно-клиничната белота.

Но бижуто, което загуби, бе синьо.

Фотокредит: Тед Хюз и Силвия Плат

Стихотворетие от стихосбирката „Писма за рождения ден”, 1998 г.

Birthday Letters, Faber & Faber, 1998

„Birthday Letters“ („Писма за рождения ден“) на Тед Хюз са адресирани – с едва две изключения – към Силвия Плат, американската поетеса, за която той е бил женен. Те са писани в продължение на повече от двадесет и пет години, като първото от тях се появява няколко години след самоубийството ѝ през 1963 г. Книгата представлява единствения разказ на Тед Хюз за връзката му с Плат и за психологическата драма, която довежда както до създаването на най-великите ѝ стихотворения, така и до нейната смърт. При публикуването си през 1998 г. творбата незабавно се превръща в бестселър и същата година печели наградата за поезия „Forward“.

Корицата на „Писма за рождения ден“ е произведение на изкуството, създадено от дъщерята на Тед Хюз и Силвия Плат, Фрида . Корицата е съставена от наситени червени и ярки жълти тонове, с минимално количество синьо, прозиращо на тъмен фон. Останалата част от книгата, включително обложката и името на Хюз, е в синьо, което е решение на самия Хюз. В последното стихотворение от книгата „Червено“ той започва с думите „Червеното бе твоят цвят“, завършвайки стихотворението, а оттам и цялата колекция, с реда „Но бижуто, което загуби, бе синьо“.

Тед Хюз: "Стипендиантите на Фулбрайт" и "Свободата на словото"

Ангелина Василева: "Лято с литературни легенди в Девън и Корнуол" III

Тед Хюз в Диаскоп

Тед Хюз

Тед Хюз, един от титаните на британската поезия на XX век, е роден в Митълмройд, Йоркшър. След като отбива военната си служба в Кралските военновъздушни сили, Хюз постъпва в Кеймбридж, където изучава археология и антропология, като проявява особен интерес към митовете и легендите. През 1956 г. се запознава и сключва брак с американската поетеса Силвия Плат; тя го насърчава да изпрати ръкописа си за участие в конкурс за дебютна книга, организиран от „Поетри Сентър“ (Poetry Center). Книгата „Ястребът в дъжда“ (*The Hawk in the Rain*, Faber & Faber, 1957) печели първа награда, присъдена от жури в състав Мариан Мур, У. Х. Одън и Стивън Спендър, и утвърждава репутацията на Хюз като поет от международна величина. Според поета и критик Робърт Б. Шоу:

Поезията на Хюз бележи рязък отход от доминиращите по онова време тенденции. Типичното за периода стихотворение се стреми да не поема излишни рискове – тематиката му е умерено битова, а стилът – сдържан и леко ироничен. За разлика от това, Хюз използва език с почти шекспировски резонанс, за да изследва теми, които са митични и стихийни.

През дългата си творческа кариера Хюз издава книги, постигнали безпрецедентен успех, сред които „Луперкал“ (*Lupercal*, Faber & Faber, 1960), „Врана“ (*Crow*, Faber & Faber, 1970), „Избрани стихотворения 1957–1981“ (*Selected Poems 1957–1981*, Faber & Faber, 1982) и „Писма за рождения ден“ (*Birthday Letters*, Faber & Faber, 1998). Автор е и на множество обичани детски книги, включително „Железният човек“ (*The Iron Man*, Faber & Faber, 1968), по която е създаден филмът „Железният гигант“ (1999). Заедно със Шеймъс Хийни съставя популярните антологии „Торбата с дрънкалки“ (*The Rattle Bag*, Faber & Faber, 1982) и „Ученическата чанта“ (*The School Bag*, Faber & Faber, 1997). Хюз е определен за изпълнител на литературното завещание на Силвия Плат и подготвя за печат няколко тома с нейни произведения. Превежда също така творби на класически автори, сред които Овидий и Есхил. През 1984 г. Хюз е назначен за придворен поет (Poet Laureate) на Великобритания – длъжност, която заема до смъртта си през 1998 г. Сред многобройните си отличия той получава и място в Ордена за заслуги (Order of Merit) – едно от най-високите британски държавни признания.

Селският пейзаж от младостта на Хюз в Йоркшър оказва трайно влияние върху творчеството му. Да четеш поезията на Хюз означава да навлезеш в свят, доминиран от природата, и по-конкретно – от животните. Това важи за почти всички негови книги – от „Ястреб в дъжда“ (The Hawk in the Rain) до по-късните му сборници „Наблюдение на вълци“ (Wolfwatching, Faber & Faber, 1989) и „Дневник от Муртаун“ (Moortown Diary, Faber & Faber, 1989). Любовта на Хюз към животните е един от факторите, подтикнали го да стане поет. Според Томас Най, сътрудник на вестник „Таймс“ (The Times):

[Хюз] започва да пише стихове още в юношеските си години, когато осъзнава, че предишната му страст – ловът в родния Йоркшър – неизменно завършва или с мъртво животно, или, в най-добрия случай, с животно, попаднало в капан. Той иска да улови не просто живи животни, а самата жизненост на животните в естествената им среда: тяхната дивота, тяхната същност – „лисичестта“ на лисицата и „враничестта“ на враната.

Интересът на Хюз към животните обаче е по-скоро символичен, отколкото натуралистичен. Чрез образи като „Враната“ (Crow), които препращат към един митичен „всеки човек“, творчеството на Хюз разкрива неговия интерес към пророческите и шамански измерения на поезията. Използвайки поредици и списъци, Хюз често разкрива един своеобразен, дълбоко вкоренен в родната почва, но същевременно литературен английски език. Питър Дейвисън отбелязва в „Ню Йорк Таймс“ (New York Times):

Влизайки в телата на различни същества – предимно от мъжки пол, – Хюз се спуска обратно надолу по еволюционната стълбица. Той се впуска дълбоко в загадките на езика – онези, които предхождат всеки конкретен говорим език; език, който носи дъха на гората или дори на джунглата. В подобни стихотворения често присъства нотка – или дори повече от нотка – мелодраматизъм, напомнящ за жестоките трагедии на Сенека, които Хюз адаптира за съвременната сцена.

Сред посмъртните публикации на Хюз са „Избрани стихотворения, 1957–1994“ (Faber & Faber, 2001) – актуализирана и разширена версия на оригиналното издание от 1982 г., както и „Писмата на Тед Хюз“ (Faber & Faber, 2007), под редакцията на Кристофър Рийд. Според Дейвид Ор от „Ню Йорк Таймс“, писмата на Хюз са интересни и достъпни дори за хора, до които не са били адресирани... Хюз умее да създаде запомнящо се описание (за биографиите на Плат той казва: „за нас те са като постоянен тлеещ огън в мазето – винаги има една-две, които димят там“), а мимолетните му наблюдения върху поезията често са поразително проницателни.

Публикуването на „Събрани стихотворения“ на Хюз (Faber & Faber, 2003) хвърли нова светлина върху творческия му процес. Шон О’Брайън отбелязва в „Гардиън“, че „като поет Хюз е изживял повече от един живот“. Хюз публикува значителна част от творчеството си и чрез малки издателства и списания. Тези стихотворения често не са били включвани в по-късни сборници; изглежда, че Хюз е разглеждал тези свои публикации като експерименти – начин да провери дали дадено стихотворение заслужава място в някоя от книгите му. О’Брайън продължава:

Очевидно [Хюз] е имал нужда да пише непрекъснато. Много от стихотворенията, които досега не бяха събирани в сборници, носят усещането за нещо временно – сякаш са спрели за миг, преди да бъдат доведени до завършен вид. Само че в половината от случаите до завършване така и не се стигало, а и това не било най-важното... що се отнася до цялостното му творчество, изглежда, че Хюз се е интересувал повече от самия процес...

Ангелина Василева в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.