Христина Йорданова: Танцът на Изабела

Разкази 

►

Танцът на Изабела

Изабела го гледаше с дълбоките си кафяви очи и му беше безкрайно благодарна. След освежаването й рано тази сутрин двамата очакваха поредната група туристи в Кралското андалуско училище по конно изкуство. Испания имаше традиции в развъждането на коне чисто като биотехнология. Но имаше и културата да пази едно от най-великите си творения – чистокръвния испански кон. Това природно изящество обитаваше Иберийския полуостров от около три хиляди години. Аристотел, Плиний Стари, Сенека бяха писали за него хвалебствия. Много по-късно Филип II прави всичко възможно, за да запази породата и да уголеми стадото. Господи, какво ли си е мислел Кралят тогава? Вероятно му е стигало само да гледа красотата с очите си. Испанският кон е най-достойният да бъде язден от крал в дни на триумф.

Амадор усещаше с връхчетата на кожата си коня сега. Влюбване от пръв поглед или величието на благородника от миналото. Странно усещане за сливането на миналото и бъдещето. На седлото на един кон. Тя все пак беше жена. Кобилите показваха темперамента си, но и своето благородство и блестящи и енергични алюри точно навреме. Туристите тъкмо влязоха през кованата желязна порта, минаха покрай фонтана и стигнаха до Пикадеро, идеалното място за наблюдение на ежедневните тренировки на конете и техните ездачи.

По една от пътечките Роса се щуркаше, търсейки телефона си. Тази красота не биваше да бъде запечатана само с очите. Нетрайните спомени можеха да я „убият“. Намери го, фокусира и пред нея се изправи снажният ездач, който току бе накарал кобилата си да галопира. Роса започна да разказва на групата как известният архитект Шарл Гарние, който е проектирал и Парижката опера, е сътворил архитектурното бижуто пред тях още през 19-ти век. Прикани ги да влязат сами и в седларската работилница, в петте конюшни и да си поговорят с конете дори. Тя остана сама на арената за галоп. Амадор забеляза интереса й и спря с тренировката. Слезе бавно от коня, за да не го нарани. Той дишаше и живееше за Изабела. Роса обаче бе привлякла вниманието му с дългите си разпилени кафяво-червеникави коси и хаоса, който създаваше около себе си.

Сигурно и тя бе непокорна. Той се усмихна от сравнението в мислите си и реши да се запознае с нея: „Здравейте, не съм Ви виждал тук. Вероятно сте екскурзовод. Мога ли да бъда полезен?“

– Аз малко… – започна да заеква тя – Да, идвам за първи път в Херес де ла Фронтера. Исках просто да Ви снимам. Конят Ви е божествено красив. Откога имате интерес към ездата? Ще ми е любопитно да науча как едно момче се запалва по това изкуство.     

Амадор се отпусна и започна да й разказва как всяко малко момче мечтае да стане принц и да намери своята любима. Поне така пишеше в приказките, нали? А майка му преди много, много години му разказвала все приказки за принцове, които яздели коне, преди да спасят принцесата. Роса слушаше с любопитство как се сбъднала мечтата на испанския крал Фелипе да построи свои конюшни в Кордоба, да отглежда най-добрите жребци и кобили, да селектира породата, да участва дори в състезания. Амадор обаче не искаше да я отегчава и изведнъж прекъсна историята за съвършенството на кобилата си и неговите предци с някаква налудничава история за животно, което било прародител на коня, но повече приличало на нещо средно между лисица и куче. Тя се усмихна, беше поласкана от вниманието му, но погледна часовника и видя, че времето й с групата напредваше безмилостно. Амадор искаше да разказва още и още – за Изабела, за родословното й дърво, за състезанията, за шоуто, в което двамата участваха, но момичето се затича, дори за малко се препъна, помаха с ръка и си тръгна. Той отново продължи с тренировките, но образът на Роса не го остави намира. Усмивката й беше чиста и искрена. Той обаче не знаеше нищо за нея. Изведнъж скочи в движение и се намери пред портата на музея на конното изкуство. Нямаше къде другаде да са. Намери я сред туристите.

– Хей, мога още малко да ви разкажа за това наше вълшебно място. Музеят беше открит през 2005 г. и експозицията разказва за конното изкуство от неговите корени до наши дни в Андалусия, за седларницата, ездачната арена, мястото за шоуто „Как танцуват андалуските коне“ – конен балет, който представя това изкуство, за истинските му „звезди“, ботаническата градина. 
– Виж ти, съвсем ще си изгубя работата. Искаш ли да си разменим ролите? Брат ми Емилио е ветеринарен лекар, но аз нищо не пожелах да науча за тези животни. Виждам обаче, че ти можеш да бъдеш идеален екскурзовод. – ведро го прикани Роса. 
– Мога да продължа, когато пожелаеш – съвсем беше забравил за коня си той. 
– Веднага, щом се разделим с моите симпатични приятели. Мога ли да дойда да погледам отново? – Роса усещаше, че бе увлечена от високия тъмнокос мъж. 
– Разбира се.

В този момент някой извика Амадор с тревога. Друг от ездачите бе видял как Изабела се свлича в един от боксовете. Очите на кобилата вече не бяха живи и чисти. Гривата й безжизнено опираше земята. Красивата й шия стоеше неподвижно, мускулите и сухожилията й не се очертаваха, тялото й, иначе с грациозна лебедова извивка, сега беше отпуснато. Вишнево-кестенявата й окраска не блестеше.

Амадор седна плахо до нея. Жилите на лицето му показваха напрежението, което минаваше през тялото му. Да можеше сега да е на нейното място. Тя дишаше тежко. Ноздрите й бяха широко отворени.

– Какво се случва с теб, миличка? Не умирай! Сега ще повикам лекар. Ти си всичко за мен. Моят последен подарък! Не се предавай!

Конят помръдваше леко само ушите си в знак, че разбира.

Амадор се грижеше за животното от няколко години. Беше наистина последният подарък от баща му, който си беше отишъл от този свят, без да ги види и двамата на арената на шоуто в училището. Кобилата беше току-що отбита, когато той започна да я обучава. Първоначално – групово по няколко часа на ден, след това – сами двамата. Сега той искаше да й подари дори дъха си. Разплака се от безсилие. Зад гърба му тихо беше застанала Роса и бе видяла всичко. За първи път виждаше мъжки сълзи. Никой никога не й бе показвал, че и принцовете плачат. Конюшнята беше топла.

Изведнъж Роса реши да наруши тишината:

– Ще повикам брат ми по спешност. Ти си добър човек. А тя заслужава да живее.

След минути Емилио вече преглеждаше кобилата. Оказа се грип. Белите дробове бяха засегнати, страдаше и от повишена температура, с която щеше да се бори поне 3-4 дни, но нямаше да умре.

– Ще кашля и няма да се храни добре, но не се тревожете, това ще отмине. – успокои ги Емилио. – Нека си почива, поставих й лекарства – антибиотици и малко витамини. Утре ще дойда пак. Дезинфекцирайте и я изолирайте, за да не разболее и другите коне.

Амадор се усмихна. Сълзите бяха оставили бледи следи по кожата на лицето му. Той целуна Изабела, погали я по челото, изправи се и благодари. Роса го гледаше тъжно.

– Нямаше да се справя без теб! Не искам да се справям без теб! Ще дойдеш ли и утре?

Тя му обеща. От тогава светът му стана някак цял. Принцът беше намерил принцесата. Но този път тя го спаси. Възхищението към природата бе донесло миг на щастие в сърцата и на двамата.

А Изабела се радваше на славата на предците си от миналото – испанските чистокръвни коне. И на живота си в училището в бъдеще. Само два месеца по-късно двамата с кавалера й „танцуваха“ заедно в шоуто на андалуските коне, а някъде покрай манежа с любов ги гледаше Роса. 

Разказ от книгата на Христина Йорданова „Tu”, изд. „Кария 2020“

Заглавно изображение: Pura Raza Española

НОВИ КНИГИ: Христина Йорданова и "Ти"

Христина Йорданова

Христина Йорданова е родена в гр. Пазарджик. Завършва средното си образование в ЕГ „Б. Брехт“ с немски и английски език. Следва журналистика в УНСС. Работи като редактор в Агенция „Фокус“ и сайта на в-к „Труд“.

През 2016 г. издава първата си книга с научна литература „На Испания с любов – етническа толерантност и национално самочувствие на страниците на испанския спортен печат“. Автор е и на сборника с есета и разкази „Нашите мои животи“ (2021 г.) и сборника с морски разкази „Знаци“ (2024 г.). Участник в Мастър класовете на Здравка Евтимова и Георги Господинов на фестивала „Аполония“ в гр. Созопол, 2022 и 2023 г. Член на СБП.

За участия, интервюта с автора и повече информация за книгата: Христина Йорданова, тел. 0896653569

Христина Йорданова в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.