по заглавие   по съдържание

Елена Алексиева: "Нобелистът" II

25.04.2014
Снимка 1

Глава 6

продължение

първа част тук

 

Минаваше единайсет и половина, когато Ванда се прибра у дома. Не беше толкова късно. За миг си помисли дали да се обади на Кръстанов да провери имат ли нужда от помощ, но се отказа. Той сам щеше да й звънне, ако се наложеше.

Хенри стоеше неподвижен в своя терариум в тъмния хол. Ванда запали лампата, но гущерът не помръдна.

Гледаше някъде през нея, сякаш изобщо не беше забелязал, че си е дошла.

Още ми е сърдит, помисли си тя.

Книгата на Гертелсман лежеше на кухненската маса, както я беше оставила. Разтворена със страниците надолу.

Като мъртва птица, каза си Ванда.

Сякаш след като беше изкълвала буквите на Гертелсмановото съчинение до една, книгата се беше натровила и бе умряла точно тук, в нейното жилище.

В ръцете й.

Много й се искаше да си вземе един горещ душ и да си легне, но това би означавало да забрави за четенето. А трябваше да чете. Може в „Кръв и зора” съвсем да нямаше нещо толкова особено, колкото се надяваше да намери. Дори нямаше смътна представа какво може да бъде то. Но знаеше, че съветът, който агентката й беше дала, бе искрен и верен. Ако човек би имал тайни, какво по-добро място да ги скрие от книга, която сама по себе си си остава една голяма загадка. Е, може би някой като агентката, прекарваща живота си в четене и общуване с писатели, би я разгадал за нула време. Но за Ванда, която едва успяваше да прочете по една-две книги в годината, тази нощ се очертаваше като сериозно предизвикателство. Надяваше се поне из следващите страници да се появи някоя история, защото в противен случай можеше изобщо да не разбере онова, което книгата имаше да й казва.

Прииска й се отново да изгледа видеото със заложника, но нямаше компютър у дома. За момент й мина през ума, че там със сигурност има нещо дребно, което е пропуснала, а би могло да се окаже важно.

Ванда напълни кафеварката, сложи я на котлона и влезе в банята.

Вместо да остане поне половин час под горещата струя, тя си позволи само десетминутен хладък душ, изми косата си с почти студена вода и излезе все така жадна за насилствено прогонения сън, който се стичаше в лениви капки от нея и оставяше мокри следи по пода. Повече от това не можеше да се събуди. Останалото щеше да го попие хавлията.

Роден съм в земя, измъчвана от вечен глад. Като всяка земя, тя се храни с децата си. Но моята земя е ненаситна. Тя иска да погълне целия живот, всеки живот, дори онзи, който още не е узрял, за да не узрее никога. Моята земя не прави разлика между своите деца и своите врагове. За нея всички сме равни. Еднакви. Дните й са напоени с кръв. Слънцето, което я огрява, е винаги червено, не само по изгрев и по залез. Единствено върху гробовете й расте трева. Затова и цялата ми земя е зелена. Цялата.

Думите на Гертелсман падаха върху Ванда като чукове. Отначало тя се опитваше да се защити от тях, но после се отказа. Удряха, където сварят. Дори когато не ги разбираше съвсем, ударите не спираха. След още няколко страници вече искаше да спре да чете, но не можеше. Изпитваше някаква странна болка, която я опияняваше.

А „Кръв и зора” беше проста книга. В нея нямаше нито история, нито герои. Като че ли Гертелсман я беше написал само за себе си. Беше книга за раждане и унищожение, за прокуждане, терор и вина, която не се изкупва с покаяние. Беше книга за любовта, която е възможна само отдалеч. Беше пълна с цветове, които се наслагваха върху зеницата и прогаряха мозъка, толкова ярки и болезнени бяха. Беше книга за мъртъвци. За един свят, напуснат от хората, или в който хората още не се бяха родили.

„Кръв и зора” й приличаше на нещо, което със сигурност никога не беше чела. Но така си го представяше, и тя не знаеше защо.

Приличаше й на Библията.

Може би защото я изпълваше с подобен страх и възторг, впръскваше в кръвта й някакво вещество, някакъв химикал, който неусетно, с всяка прочетена дума, променяше вътрешния й строеж, караше клетките й да се делят по-бързо, насищаше тъканите с кислород, правеше нервните окончания още по-чувствителни – толкова, че само мисълта за чуждото страдание я пронизваше като собствена болка, колкото по-непоносима, толкова по-скъпа, по-желана, по-истинска.

Човекът, който говореше в книгата, бе самият Гертелсман. Това беше ясно. И не защото беше неин автор, а защото доброволно се бе положил вътре, зазидал се беше жив, превърнал беше книгата в свой гроб. И това беше ужасяващо и величествено едновременно. Ванда не можеше да си представи как изобщо е могъл да напише нещо след „Кръв и зора”. Но ето, другата книга лежеше пред нея, макар и още неразтворена.

Тя я докосна. Дори я стисна между пръстите си.

Беше също толкова тънка и лека, колкото й се бе сторила първата.

Направо незначителна.

Да я прочете за една нощ. Какъв майтап.

Но ако човекът в книгата действително беше Гертелсман, в което тя нямаше никакви съмнения, то кой, тогава, беше мъжът от снощния репортаж, нобелистът с високото плешиво чело и черните недоугаснали очи?

Точно сега изпод тъмната земя, с уста, пълна с пръст, червеи, камъни и кръв, чужда и своя, аз не виждам бъдещето си. Не виждам ничие бъдеще. В онези дни и нощи преди да намеря избавление тук, никоя идея не ми беше по-близка от тази за смъртта. Не моята собствена. На всички ни. Ето един народ, казвах си тогава, който заслужава да бъде изтребен, щом толкова лесно и с такава ярост е готов да се обърне сам срещу себе си. Какво по-добро от това. Когато вече не можеш да различиш другия от себе си. Когато, превърнат от палачите си в куп кърваво месо, продължаваш да живееш единствено в страданието на другия. Думите отдавна са се изродили във викове от болка. Думите са се свършили. Нашият език не съществува. Рано или късно ние се предаваме и те го знаят. Няма друго бъдеще за нас.

А може би Гертелсман вече не страда, помисли си Ванда.

Как би могъл, след като е написал това, след като го е преживял.

Та то беше най-страшното. По-страшно от него тя изобщо не можеше да си представи. Човек като него, до голяма степен вътрешно мъртъв, няма от какво да се страхува. Че кой може да го уплаши? Някакви местни гангстери? Не и Гертелсман, не и след тази книга. Дори да не беше преживял една дума от нея, дори да я беше измислил открай-докрай, това не би направило ужаса в нея по-малко реален.

Иззад цветовете, които продължаваха да струят от книгата и да се наслагват един върху друг, като в калейдоскоп, се надигаше черен, гладък, твърд като стомана мрак.

В известен смисъл Гертелсман бе написал тази книга от собствения си гроб. Нали така пишеше и в биографията му: че дълги месеци се е крил в някакви развалини. Той беше умрял тогава, това се виждаше ясно от страниците. А кой може да умре два пъти? Вероятно дори и един нобелист не би могъл.

Изведнъж я обзе сигурност, че той е вън от опасност. В същото време обаче самото усещане за опасност не я напускаше, напротив. Ставаше по-остро. И не заради книгата. Беше собствената й интуиция. Искаше да я поведе нанякъде. Но Ванда не се даваше лесно. От опит знаеше, че с интуицията трябва много да се внимава. Защото тя се хранеше със същата храна, с която и логиката: с факти. Само че фактите, на които се опираше интуицията, й бяха все още неизвестни. Можеше да ги нарече факти на бъдещето, тъй като само в бъдещето бе възможно да ги узнае, а дотогава, след като не бяха известни на никого, или поне на нея, те може би и изобщо не бяха факти.

Но при това положение, ако Гертелсман действително е вън от опасност, защо издателите му толкова напират да платят откупа? Те най-добре би трябвало да знаят. Нали всичко негово са издали, всичко са прочели. Агентката му, която само преди броени часове така спокойно бе седяла, говорила, убеждавала, безупречно елегантна и в облеклото, и в думите си – тя знаеше. Но какво точно знаеше? Ето над това тепърва трябваше да си блъска главата, а по този въпрос книгата мълчеше. Явно Гертелсман наистина бе скрил тайната си добре, ако изобщо имаше тайна в това страдание, в тази доброволна, красива и жестока литературна смърт.

Беше се събудила окончателно и дори й се струваше, че никога повече няма да може да заспи. Не бе докоснала изстиналото кафе, което се беше покрило с някаква неприятна, мазна на вид ципа. В пепелника се въргаляха, изпушени до филтъра, двете й последни цигари. Над жилището се стелеше тишина, само от време на време нарушавана от тихи домашни шумове с неопределен произход, каквито виреят единствено през нощта.

Нощни гласове без думи, каза си Ванда.

Говорят ми до сутринта.

Не се събуждам.

Искаше й се да довърши стихотворението, дори да го запише. Не в телефона. На хартия. Но не го направи. Какво толкова, никой нищо нямаше да загуби и без него. А онези, които се интересуваха, нейните шефове, дърпачите на конци, стожерите на Системата – те със сигурност можеха да гледат директно в главата й.
Не се събуждам, повтори си тя.

Не се събуждам.

Беше спряла да чете, защото усети, че й става твърде студено. Забравила бе да махне мократа хавлия и да облече нещо топло. Влажната й неразресана коса съхнеше от само себе си, прилепнала в безпорядък по главата й. Ушите и върховете на пръстите й бяха ледени.

Ванда извади една дебела зимна пижама от шкафа в спалнята, навлече отгоре стар домашен пуловер, поизсуши косата си за пет минути със сешоара и се мушна в леглото с книгата в ръка. Макар да бе сигурна, че няма никакъв шанс да заспи, за всеки случай нагласи часовника да звънне в шест и половина сутринта. Часът беше три и петнайсет и тя бе стигнала едва до половината на „Кръв и зора”. Четеше мъчително бавно, което до голяма степен се дължеше на самата книга, но също и на факта – както призна пред себе си, - че много отдавна бе скъсала с четенето на литература. И сега литературата й отмъщаваше, като объркваше мислите и възприятията й така, сякаш никога повече нямаше да може да ги подреди.

Имаше пасажи, които прочиташе, минаваше нататък и чак по-късно си даваше сметка, че нищо не е разбрала.

Връщаше се.

Разчопляше ги дума по дума, но без резултат. Думите навсякъде бяха ясни. Гертелсман използваше прост език, без излишни украшения. Всяка отделна молекула в него изглеждаше напълно понятна, елементарна, сияеща със светлината на собственото си сътворение. Въпреки това Ванда не разбираше нищо. Щом думите се свържеха една с друга, очевидно се получаваше някаква химична реакция, която обвиваше мозъка й в димна мъгла и я караше да се чувства безвъзвратно изгубена. Тя не беше и чувала за поток на съзнанието и вероятно здравата би се учудила, ако някой й кажеше, че съществува такъв литературен стил.

Мина й през ума, че е възможно Гертелсман да използва някакъв изключително сложен код от фрази и образи, ключът към който е известен само на него. Но какво би кодирал по този начин? И защо? Може би единствено собствената си самоличност, от която всеки би се опитал да избяга – тази на слаб, объркан, нищожен, пропаднал в бездната на безизходността човек.

Виж, това Ванда би могла да разбере.

Но докато напредваше мъчително през книгата, връщаше се постоянно, препрочиташе, мислеше, опитваше едно или друго тълкование, тя все повече и повече се ядосваше на Гертелсман. Явно той бе написал „Кръв и зора” с едничката цел да смаже читателя, да не му позволи да стигне жив до края. Гертелсман искаше да накара онзи невинен непознат от другата страна да се бори с книгата и винаги да бъде обречен, защото нямаше начин книгата да не победи.

Само времето минаваше и до сутринта не оставаше много.

Ако наистина за „Кръв и зора” му бяха дали Нобеловата награда, то очевидно бе по същата логика, по която се дава орден на някой генерал за това, че е избил стотици хиляди невинни хора, за да спечели някоя безсмислена битка или братоубийствена война.

Булото от тъмнина в главата на Ванда се спускаше все по-ниско. Тя нямаше сили да се съпротивлява повече на съня, защото се чувстваше отъпяла от безмилостните удари на книгата и не виждаше смисъл да продължава да чете. От един момент нататък прелистените страници не променяха нищо. С източването на малките часове болезнената й будност бе преминала в мътна летаргия. Отдавна нямаше значение докъде е стигнала и дали ще успее да дочете до края. Усещаше се натровена, дори се замисли дали агентката не й е подхвърлила някакъв специален екземпляр с намазани с кураре страници. После книгата падна от само себе си на гърдите й и замря, но Ванда изобщо не забеляза, защото вече беше заспала.

Когато часовникът звънна, тя се събуди с усещането, че не е спала повече от десет секунди, а всъщност й се събираха цял час и четирийсет и осем минути. Нямаше сила, която да я вдигне от леглото. Беше й невъзможно дори да помръдне. Успя да задържи само очите си отворени, и то с неимоверна мобилизация на волята. Сети се за Явор и колегите, които бяха работили цяла нощ, но тази мисъл нито я освежи особено, нито й вдъхна достатъчно чувство за вина, за да стане. Навън вече беше светло. Ако живееше на по-нисък етаж, сигурно щеше да чуе и цвъртенето на птичките. Книгата се беше плъзнала на пода. Ванда протегна ръка, напипа я и я погледна неразбиращо. Даже да беше сто пъти по-будна, едва ли би могла да определи докъде бе стигнала преди да заспи. Вероятно най-добре би било да я почне отначало още довечера или по-рано, ако й остане време.

Не, каза нещо вътре в нея, но толкова тихо, че тя го долови по-скоро като изпукване и не му обърна внимание.

Пък и кой беше казал, че трябва да прочете книгата преди да са изтекли седемдесет и двата часа от ултиматума на похитителите? Сама си го беше измислила, понеже смяташе, че в нея може да има някаква невидима следа или поне намек, който да я поведе нанякъде. И една-единствена дума би била достатъчна.

Но нямаше.

Ако имаше, Ванда едва ли би могла да заспи.

Значи книгата беше безполезна.

Въпреки това обаче тя беше решена да я прочете, а след нея и другата. Не можеше да си спомни заглавието й, не се и опита. Нали я беше оставила на кухненската маса, нямаше как да изчезне оттам. Четенето й беше в кърпа вързано, след толкова години, през които не бе изпитала нито благодатта му, нито гъстата му, самотна тишина.

Замъкна се с труд до банята и дълго плиска лицето си с леденостудена вода на мивката. Когато се погледна в огледалото, цялата беше почервеняла. Очите й бяха силно подпухнали и също зачервени. Изглеждаше ужасно, но нищо не можеше да направи. Облече се надве-натри и изгълта студеното снощно кафе, което, заедно с втората книга на Гертелсман, я чакаше на масата. „Бедните,” така се казваше. Ванда я разлисти машинално. Имаше диалог и това беше хубаво. Щом имаше диалог, значи имаше и история. Можеше да се пробва с нея довечера, нали и бездруго трябваше да я прегледа.

Сега обаче трябваше да бърза.

Последните двайсет и четири часа бяха напълно изгубени. Освен ако Кръстанов и екипът му не бяха открили нещо, но при това положение щяха да се обадят. Ако пък „цялата полиция”, както се беше изразил министърът, беше попаднала на следа от похитителите, то шефът й щеше отдавна да е позвънил, за да й трие сол на главата. Но всички мълчаха.

Ванда стоеше в началото на деня като пред пустиня, в която не смееше да нагази. Ако и утре сутринта се намираше пак там, където бе днес, щеше да е прекалено късно. Невидимият противник изобщо не я плашеше толкова, колкото собствената й обърканост. Продължаваше да се чуди откъде да подхване този Гертелсман, за да може да има поне малка надежда, че ще стигне навреме до него.

Освен това не я оставяше на мира неприятното чувство, че Системата си играе някаква своя игра. Впрочем вчера Гергинов й го беше казал в прав текст, но Ванда отчетливо долавяше, че зад привидно политическата мотивация има и някаква друга. Не ставаше дума за сложния, а всъщност напълно елементарен механизъм на пари и власт, за който популярното мнение твърдеше, че разбива държавата, докато той чисто и просто улесняваше преминаването й от едно агрегатно състояние в друго, според случая. Не, в Системата, като във всяка силова машина, имаше нещо по-голямо и непоклатимо, което напоследък все по-често работеше на празен ход, превръщайки привидно благородния лозунг за необходимото зло в открита заплаха. Понякога на Ванда дори й се струваше, че тази заплаха като нищо може да бъде насочена и срещу такива като нея. Затова и през годините бе оказвала твърда съпротива на всички, макар и немногобройни, опити да бъде повишена. Там, където беше, поне все още знаеше на чия страна играе. По-нагоре в йерархията обаче границите се размиваха и това бе особеност, от която никой не можеше да избяга. Не че всички бяха корумпирани и престъпни, напротив. Но да не бъдат такива ги спираха единствено собствените им разбирания и воля. А другото – то беше принципът, на който бе изградена цялата държава.

Целия свят, каза си Ванда, прекосявайки хола с пистолета и дамската чанта в ръка.

През стената на стъклената си клетка гущерът гледаше подозрително в нейна посока. Беше се успокоил през нощта, даже изглеждаше унил. Домъчня й за него. Не беше честно да го държи така, самотен и безпомощен даже в яростта си. Обичаше го и по някакъв безкрайно наивен начин му приписваше куп човешки качества, а всъщност беше съвсем наясно, че за гущера обичта й няма никакво значение. Смяташе, че Хенри иска да бъде свободен. Повече от това не можеше да измисли. Не искаше и да си представя, че може дори толкова да не го разбира и че е напълно възможно той абсолютно нищо да не иска.

Не и от нея.

Някой ден, когато имаше достатъчно пари, щеше да си подари едно пътуване до някоя страна, където естествено се въдят игуани, и да го пусне там, сред братята му. Те вероятно на бърза ръка щяха да му видят сметката, но романтичната й мечта не стигаше дотук. А и дотогава Хенри като нищо можеше да е пораснал колкото комодски варан, което би направило целия й спасителен сценарий на пух и прах.

Асансьорът отново не работеше и тя зачатка с токчетата си надолу по стълбите.

Като някаква глупава чиновничка, каза си Ванда не без удоволствие.

Главата й беше тежка и празна от безсънната нощ и безсмисленото четене. Кой беше казал, че трябва да мисли само за Гертелсман? Да не би, когато бе писал книгата си, той да бе мислил за някой друг, освен за себе си?

Не ми помагаш, господин нобелисте, укори го инспектор Беловска наум.

Като че ли за Едуардо Гертелсман собственото му спасение вече нямаше никакво значение.

откъс от романа на Елена Алексиева "Нобелистът"

 

илюстрация: Георги Чепилев

 


 

редактор: Христина Мирчева