по заглавие   по съдържание

Елена Алексиева: "Нобелистът"

24.04.2014
Снимка 1

Глава 6

Хладната вечер неусетно се бе превърнала в студена и беззвездна нощ. Инспектор Беловска излезе от входа на блока си и тръгна да го заобиколи. С кецовете се движеше почти безшумно, макар че това нямаше никакво значение. Можеше да стъпва леко, харесваше й. Сякаш изведнъж беше смъкнала някакъв товар от плещите си – умората от дългия ден или пък нещо друго. Едно време, когато още живееше в центъра, ходеше да тича в Борисовата градина всяка вечер. Почти беше отказала и цигарите. Чувстваше се добре в тялото си, но не го правеше заради това. Просто така намаляваше бездруго краткото време, прекарано вкъщи, с още един час. А и точно тогава имаше един мъж, неин колега, с когото уж не беше нищо сериозно, но после един прекрасен ден той й беше заявил, че му е писнало вече така, че иска да се ожени, и действително, два месеца по-късно вдигна сватба. С друга, разбира се.

Искам нанякъде да вървя в тоя живот. И до мен да има някой.
Така й беше казал.
Тя му се бе изсмяла. Не на него. На логиката му. На желанията.
Той пък беше излязъл амбициозен. Много по-амбициозен, отколкото Ванда изобщо някога беше предполагала.
Беше тичала и заради него. От яд и съвсем мъничко понеже й беше мъчно.

Когато тичаше се чувстваше недосегаема. Можеше да стигне навсякъде и да избяга от всичко, но не тази беше целта й. Нямаше цел. Само да диша и да издържи. После и това изчезваше. Цял куп мисли пропадаха, докато бягаше. Или изобщо не се раждаха. Тялото й се превръщаше в машина, която тя управляваше. И да управлява тази машина добре бе единственото, което я интересуваше.
Оттогава й бяха останали само кецовете.

Белият й някога опел бе паркиран на паркинга зад блока, но къде точно, и тя не можеше да си спомни. Нали го беше оставила там още в края на ноември и само веднъж-дваж бе наминала да го провери.
Ванда се разходи между двете редици спрели коли, докато не го откри в самия ъгъл, на завет, там, където нейният блок опираше съседния.

Тя отключи и се настани на шофьорското място. Вътре беше студено, влажно и миришеше на мухъл. Отначало дори не искаше да запали, но на седмия-осмия път се получи. Ванда остави двигателя да поработи и включи отоплението. Не очакваше всичко да мине така гладко. А като погледна индикатора на таблото дори установи, че в резервоара има останал някакъв бензин.

Ето на това му се казва приятна битова изненада, помисли си тя.

И все пак не се зарадва наистина.

Нещо й пречеше да възприема света такъв, какъвто го бе възприемала само допреди час. То стоеше между нея и него и я изпълваше с непонятна тревожност. Ванда почти физически чувстваше как откъдето й да мине, мракът около нея се сгъстява, като силово поле. Пречеше й да се движи. Жестовете й ставаха тромави и безсмислени. Леките стъпки не я отвеждаха никъде и тя самата никъде не искаше да бъде.
Това нещо съвсем не беше страхът, който до неотдавна така жадно я бе измъчвал.
Беше книгата на Гертелсман.
И макар Ванда да беше прочела само първите две страници, още с началните си изречения „Кръв и зора” бе потънала тежко в нея и я бе изпълнила с мрачно безсилие.
Трябваше на всяка цена да я е свършила до утре сутринта, а нямаше желание даже да я докосне.
Толкова малко часове имаше дотогава. Искаше и да поспи. Да легне в леглото си, да се отпусне, поне закратко. Но не с тази книга в ръка.

Най-сетне включи на първа и предпазливо потегли. След няколко преки излезе на булеварда и тръгна по-спокойно. Нищо му нямаше на опела, екстра си вървеше. Странното потракване, което си спомняше от есента, отново се чуваше, но съвсем тихичко. Все някак щеше да издържи.

Точно в десет без три спря на около стотина метра от бензиностанцията на Околовръстното, както се бяха уговорили. Наоколо не се виждаше друга кола. Без да слиза от своята, Ванда се огледа, но не видя никого. „Глок”- ът отново й тежеше под мишницата, ала сега като че ли се чувстваше по-сигурна с него.
Наложи й се да чака не повече от петнайсет минути, които обаче й се сториха безкрайни. Беше изключила отоплението и пак започна да й става студено, но не можеше да рискува да стои на включен двигател. Когато за пореден път погледна в дясното странично огледало, най-после го видя. По-точно видя един повече дебел, отколкото едър силует, който в следващия момент с неочаквана пъргавина се плъзна край колата, отвори вратата и припряно се намести на седалката до нея.

- Карай! – нареди мъжът запъхтян. – Да не стоим на едно място, може някой да ни засече!
- Не става, Бегемот – възрази кротко Ванда. – Нямам бензин. А и никой няма да ни засече, не бой се.
- Ще спрем да заредим тогава. Ама не тука. Някъде по-натам. Аз ще ти кажа къде – настояваше мъжът.
- Абе ти разбираш ли, че не става.
- Тогава си тръгвам – рече Бегемота и понечи да отвори вратата.
- Никъде няма да ходиш – отсече Ванда и съжали, че няма електронно заключване.

   Бегемота беше вече с единия крак навън.

- Спри се – повика го тя, но той се направи, че не я е чул.

 Въпреки това обаче се колебаеше. Сигурно пак си претегляше наум какво рискува в единия и в другия случай, а то не беше никак малко. Бегемота не беше глупак. И определено имаше от какво да се страхува.

- Не знам какъв ти е проблемът – каза той и пак затвори вратата, - но ако не тръгнем веднага, този път и пръста си няма да мръдна.
- Проблемът ми е, че имам десет лева до заплата – отвърна Ванда и натисна газта. – И аз искам да си напълня резервоара, но нямам с какво.
- Това ли било. – Бегемота се усмихна мазно в тъмното и Ванда едва се овладя да не стъпи рязко на спирачката, та да му набие усмивката в мутрата за вечни времена. – Нямай грижа, инспекторке, само спри, където ти кажа. С удоволствие ще те черпя едно зареждане, при това от най-доброто. Да не кажеш после, че Бегемота отказва съдействие на народната милиция.

Ванда стисна зъби и отново подкара по Околовръстното. Голям кретен беше този Бегемот, но от всичките й информатори сега само той можеше да й свърши работа.

Бегемота беше от групата на Електрода, която от най-обикновена квартална банда постепенно беше пораснала до цял холдинг. Бяха почнали със застраховане и уреждане на просрочени дългове по нетрадиционен начин, но навреме се бяха преквалифицирали и напоследък действаха предимно в интернет, а въртяха и данъчни измами. Имаха десетина действащи фирми, а също и поне три пъти повече фиктивни, които използваха за източване на ДДС, както и за пране на пари. Електрода обичаше мръсния бизнес, но не и този, който цапа. Навремето той беше прибрал под крилото си недоучилия Иван Мартинов Христов, семестриално завършил счетоводство в неособено престижен провинциален университет. Електрода явно беше харесал по свои си причини възпълния, несимпатичен и раболепен младеж, на когото веднага намери работа, както и подходящ прякор: Бегемота. Оттогава Бегемота така се беше специализирал в данъчните измами, че беше станал истински факир. За него се говореше, че върти повече от половината от финансите на Електрода, които съвсем не бяха само негови, а и на неговите клиенти. Беше твърде нависоко, за да е информатор, поради което и се страхуваше толкова. Освен това за Ванда беше ясно, че вероятността точно бандата на Електрода да се захване с отвличания, рискувайки да срине целия си останал бизнес, бе минимална.
Освен ако не действаха по нечия поръчка.
Поръчка, която дори хитрият и безскрупулен Електрод не би могъл да откаже.

- Как е брат ти? – попита Ванда.
- Добре, благодаря.
- Сериозно?
- Не ставай гадна, инспекторке. – Гласът на Бегемота спадна до шепот, а шепотът до съскане. – Няма нужда да се гавриш. Нали искаш да ти свърша работа?

Братът на Бегемота също се беше подвизавал известно време сред хората на Електрода, но го бяха изхвърлили и не го очистиха само защото Бегемота го беше ударил сериозно на молба. Никой не знаеше какво е обещал на Електрода, но веднъж, в изблик на откровение, беше казал на Ванда, че си е заложил главата. „Заложил съм си главата, инспекторке.” Точно така се беше изразил. „А с това, че приказвам с тебе, направо си я набутвам в чувала.” И за двамата беше ясно, че не преувеличава.

Братът на Бегемота обаче, който и бездруго си беше наркоман открай време, не само беше отмъкнал едни пари от Електрода, но година по-късно беше претрепал по особено жесток начин собствената си баба, понеже ония пари бяха свършили, а Бегемота категорично отказваше да му дава за дрога. Бабата беше отгледала двамата братя от съвсем малки. Майка им, нейната дъщеря, беше умряла съвсем млада от мозъчен удар. Скоро след това бащата беше отишъл да работи като хидроинженер в Сирия и повече не се беше върнал.

Братът на Бегемота лежеше понастоящем във Варненския затвор, където неговите съкилийници ежедневно, а особено еженощно, му разказваха играта. Използваха го за какво ли не, при това пред очите на охраната, която беше толкова малобройна, че не й оставаше друго, освен да гледа. Още след първите три месеца се оказа, че е ХИВ-позитивен. Благодарение на старото си познанство с един от социалните работници в затвора, Кръстанов беше успял да издейства да го преместят в друга килия.

Всичко зависи от тебе, Бегемот – беше му казал Кръстанов първия път, когато го арестуваха и решиха, че могат да го ползват като информатор.
Само го пуснете да си умре при мен – хленчеше Бегемота и по бузите му се търкаляха дребни и редки, но истински сълзи.

Оттогава Бегемота неведнъж се беше возил в колата на Ванда.
Някой ще вземе да реши, че сме любовници, помисли си тя с отвращение.
Бегемота нямаше представа кой е отвлякъл Гертелсман, нито къде го държат. Той също беше чул по новините.
- Знаеш, че не се занимаваме с такива неща – заоправдава се. – Какво мога да ти кажа? Аз съм финансист, не бияч.
- Не съм казала, че сте вие – възрази Ванда. – Но съм сигурна, че има начин да разбереш. Имаш време до утре вечерта. Ще те чакам пак на същото място.
- Няма да успея. Не е честно да ме работиш така.
- Ще успееш, и още как. Иначе брат ти до края на седмицата се връща обратно. Чувам, че приятелите му много се били затъжили за него.

Известно време пътуваха в мълчание.

- Аз пък чувам – обади се Бегемота, - че си била уволнена. Но като гледам, пак са те взели. Сигурно нямате много кандидати в милицията, при тия заплати.
- Не си чул правилно.
- Възможно е, възможно е. Аз не шантажирам хората за информация. До мен достигат само слухове.

Почти бяха излезли от София, когато Бегемота й каза да спре. Отново бяха на бензиностанция – последната преди магистралата за Пловдив. Бегемота нареди на момчето, което се появи, да напълни резервоара догоре. Гласът му пак беше станал груб, както одеве, по телефона. Ванда изобщо не можеше да свърже този глас с това обрасло с тлъстина тяло, нито с рахитичната помиярска душа, която се помещаваше някъде в него.

- Да измиеш прозорците, ама хубаво. Всичките. Не само предното стъкло. Също и фаровете – заповяда той на момчето и му бутна пет лева.
После влезе вътре да плати сметката.
Ванда остана в колата.
Щом го видя да излиза обратно, потегли.
Бегемота тръгна покрай бензиностанцията, зави зад нея и се изгуби от погледа й.
Говореше по мобилния си телефон.

следва продължение

откъс от романа "Нобелистът" от Елена Алексиева

Елена Алексиева в "Диаскоп": "Оракул"
Бойко Пенчев: "Да"

илюстрация: Георги Чепилев

 


 

редактор: Христина Мирчева