по заглавие   по съдържание

Илияна Делева: "Усещане за книга"

08.07.2014
Снимка 1

За романа на Селина Ангелова "Пясъчен часовник", изд. "Скалино" 2014

Пясъчният часовник. Символ на изтичащото време. Но и начин да измериш преживяваното докато песъчинките се стичат пред очите ти. Ето това постига Селина Ангелова в ритъма на романа си.

Отначало пясъчният часовник стои, пропуска песъчинките, а в това време някоя от героините  разказва за своите преживявания. С развитието на сюжета, сякаш някой минава и обръща пясъчния часовник, в струва ти се, съвсем неподходящ момент. И тогава друг започва да разказва своята история или същата история, но от друга гледна точка.

И така стигаме до огледалото. Защото то никога не те отразява същия. Лита Форд се оглежда в Лола С. Хиперактивна и хиперсоциална писателката има нужда да бъде интровертната и боледуваща от хиперсомния художничка. Притисната от битието жената на прага на средната възраст има нужда да се огледа в мечтанията на тийнейджърката. Живеещата в град П. има нужда от космополитната литература и музика, от знаците на постмодерния свят, който обитава, но и от пейзажа, виждан от хълма. Много страници от романа са посветени на размисли за Бъроуз и Гинзбърг, за начините да разкажеш чрез слово или без онова, което преживяваш или въобразяваш за живота.

Героите на този роман са странни, ирелевантни, но мислещи. И в това е тяхното очарование. В бунта им срещу рутината и отчуждението. Те се срещат на невъзможни места – от Локвата и You are nice (кръчми на арт-обществото) до пустите плажове, пропуснати от алчни концесионери. Те пият, пушат, друсат  се и правят неистов секс с различни по пол и интелект обекти на желанието, но всъщност търсят себе си, смисъла и Любовта. И търсят навсякъде: в града, в малкото село между обикновените хора, в музиката, в книгите, в мрежата. Но най-вече в собствените си търсещи глави. И така до края, когато разбираш, че герои всъщност няма, защото героинята е една – онази литературна същност на мисълта. А всички други са родени от нейното въображение.

В началото ти се струва, че четеш комерсиална лесбийска история. И ако не си всеяден или не знаеш какво следва, може да зарежеш романа преди да си навлязъл и на сантиметър в пространството, описано от Селина Ангелова. А там, вътре те очакват изненади: шизофренно писане, сънища, порно и дрога, примесени с обикновено пиянство, но разказани с елегантната интелигентност на един късен постмодернист, който владее почти забравената днес дума „мяра“, не само като слово, а и като действие и начин на въздействие.

 Лита и Лола – две отражения на огледалото, които си приличат вероятно само по това, че не могат да живеят в заобикалящия ги свят на политическа, икономическа, ценностна криза и чудовищно отчуждение. Те носят своите семейни обременености. Може би за това срещат и едни и същи мъже (или защото са една и съща жена в две крайни нейни състояния). А мъжете, поне тези, които за дълго стоят в света на романа – Саму и Ралиц са двете огледални същности на същата тази жена или нейният Анимус, но разделен на две. Те и двамата са творци, но в по-малка степен от своите дами – Саму изпълнява музика, а Ралиц рисува пейзажи от натура, за да се прехранва. По някакъв начин им е вменена ролята на паж.

Фрагментарно написан, постоянно преплитащ различните гледни точки на историята, романът „Пясъчен часовник” е като калейдоскоп. Отделните парчета следват своя път, създават експлозии от цветове и звуци, докато се наместят в картината на този странен, но очарователен свят, който въображението рисува. И издава тон Ла.

Селина Ангелова изследва чрез него поривите за творчество, вечното движение на човека, ако не непременно през различни места, то поне през собствените му емоции и състояния. Макар пейзажът и детайлите да са твърде реалистични, обзема ни усещането за един дълъг сън. Трудно е да се определи кое е истинско и кое въображаемо в този свят на преливащи един в друг герои и същности, но и едва ли е необходимо. Защото тук словото носи омагьосващата сила на посланието да мислиш чрез сърцето и да чувстваш чрез ума. Може би и затова на моменти езикът става ефирен и поетичен.

Роман – пъзел, роман – въпрос, роман, който не може да те остави безразличен. Това е книгата, която те провокира още от корицата и не спира да го прави в нито един момент. Можеш да го харесаш или не, можеш да го изследваш от позициите на литературната наука или просто да го почувстваш. Той няма да те остави студен. Картината на Росен Марковски „Момиче“ е едновременно ключ към разбирането на романа и поредна провокация към читателя.

В „Пясъчен часовник“ има и съвсем истински (вероятно въобразени) пясъчни часовници – тези, които произвежда фирмата на бащата на Лола. И като казвам баща – не можете да подминете този герой – бащата, едновременно търсен и отблъскван, възприеман ту като свръх загрижен ту като напълно безразличен. Той е пръснат в образите на бащата на Лола, бащата на Лита, доктор Сандалов, чичо Алек.. . И определено ти трябва справка с добрия доктор Юнг за да се справиш с кръжащия като учебен самолет бащин комплекс.

Доста размисли са свързани със смъртта. Като такава. И като нещо,което е страшно и като нещо, което е естествено и е част от живота. А покрай това сянката на смисъла. И как балансират помежду си любов-страх- смърт-вина. Смисълът на живота. Вписването в средата. Ирелевантността.

Сънищата и реалностите. Желанието да се сбъднат. Мечтите. Мотивацията за труд. И желанието да захвърлиш всичко и да заспиш задълго… Познах се. Позна се. На всеки се случва. Не се случва на всеки. Някои просто си седят и си пият ракията. А други присъстват на самоубийства, убиват, попадат в затвора… Но всъщност не правят нищо такова. попадат в разни болници. И дават явни ключове към осмислянето на несъществуването..

Огледалото никога не те отразява същия. Затова в огледалото се поглеждат героите и от там ги гледа някой друг. Огледалото показва кога не си на мястото си и как никога няма да се впишеш. Но то ти показва и друга твоя същност.

Светът на героите повдига темата за подмяната, за цената на живота, за цената на любовта и за видовете любов – страх, смърт, привързване… и още… още…

Четенето като насъщна нужда. Музиката като вид език. Рисуването като начин да оставиш следа. И разбира се писането и издаването на роман – като начин да усвоиш и предадеш нещо на важния код на думите.

 

Човекът между съзнателност и съновидение, в творчески устрем и полет и в състояние на вегетиране, човекът какъвто може да бъде и какъвто не е…

В пъзела на романа има страшно много теми и въпроси. Има понякога много думи. Има понякога недоизказаности. Но има какво да си вземеш – песъчинка от счупен часовник или направо от плажа. Толкова достатъчно за да си струва усилието да прочетеш. И да приемеш.

Какво пропускам? Всичко, което би открил всеки друг читател. Тава не е рецензия, нито представяне на книга. То е усещането за една книга. И то трябва да бъде различно у всеки, който се докосне до нея.

 

 

Илияна Делева в "Диаскоп": "Не може да има женско управление на кулокран"

Селина Ангелова и "Пясъчен часовник" в "Диаскоп": "Нови книги"
                                       "Казвам се Лола, но всъщност съм Долорес"
 
 
на снимката: Селина Ангелова, изд. "Скалино"

 


 

редактор: Христина Мирчева