по заглавие   по съдържание

Преводачът на "Изплези си езика" Стефан Русинов: "Завист към бъдещето"

29.07.2014
Снимка 1

Интервю на Ина Мирчева с пет пъклени въпроса от Нева Мичева, всичките отправени към преводача от китайски Стефан Русинов.

 

Стефан Русинов наскоро преведе от китайски "Изплези си езика" на Ма Дзиен и Нева Мичева ми предложи да го притисна. С въпроси, разбира се. "Той има много за разказване", добави Нева.

Добре, съгласих се аз, но настоявам да се присъединиш и ти. Бях разбрала от достоверен източник, че Нева Мичева е редактор на книгата.

След известна съпротива имах съгласието и на двамата - на Стефан  да отговори на въпросите, и на Нева - да зададе своите "пъклени пет", каза тя.

И така, ето ни под прожектора.

Ина Мирчева

 

Твоята първа среща с Китай.

Сигурно са били кунгфу филмите. Имаше един, в края на който Брус Ли така го бяха напердашили, целият беше в прорези, кръв и пот. Такъв екшън беше, и досега усещам съспенса. Преди да отида в Китай, си мислех, че всички там владеят кунгфу, а половината са монаси. Много ми се гледа пак този филм, ама не помня как се казваше. Ако някой се сеща, да ми се обади.

Откъде това влечение към далечната необятна многомилионна и все пак чужда за нас страна и народ?

От разказите на Селинджър, който разтвори много простори пред мен и ме запали по удоволствието да правя на пух и прах представите си и непрекъснато да пренамествам мисловните структури, с които възприемам света, през една книга на Алън Уотс, която през 2002 г., няколко месеца преди да кандидатствам в Софийския университет, намерих в Бургас, понеже в родния ми Сливен нямаше такива неща –  “Плътта на дзен, костите на дзен”.

С какво е „загадъчен” Китай? Така ли е наистина?

Загадъчен е, защото не знаем нищо за него, и именно затова съм се заел да го превеждам насам.

Как се оправяш с династиите? Направо ме заболява главата, като си помисля само.

То и мен. Ама има таблица в Уикипедия.

А сега за книгата. Как стигна до „Изплези си езика”? Колко време ти отне,  тъгуваш ли, че вече си приключил с превода.... Изобщо кажи си всичко около това приключение.

През последната година от следването си в Китай вече бях превел за удоволствие разкази от няколко китайски автори, някои от които публикувахме в онлайн списанието “парапет”, което правихме с моя добър приятел Любен Кюркчиев. Впоследствие в главата ми лека-полека се заформи идеята за сборник съвременни китайски разкази, които да изградят не цялостна, но поне достатъчно шарена и интересна представа за разнородността на литературните явления в съвременен Китай и начините, по които е възприемана и артикулирана реалността през последните тридесет години. Колкото и парадоксално да е, имайки предвид, че се обличаме в китайски дрехи, ядем китайски продукти и щракаме на китайски джаджи, съвременен Китай е абсолютно бяло петно за нас, а белите петна са тумори за една култура и се запълват най-добре с истории. Идеята ми обаче беше да се преведат не просто произволни картини, а такива, които биха произвели уникална стойност в нашето собствено културно пространство.

“Изплези си езика” е забранена в Китай книга и аз не бях чувал нищо за нея, но имах една съученичка от Румъния, с която често обменяхме открития и вдъхновения – нейният преподавател по литература беше превел “Изплези си езика” на румънски, а Паула имаше файл с оригиналния текст. Щом прочетох първия разказ, веднага седнах да го превеждам, нямах търпение да го изживея преводачески и да го добавя към съдържанието на сборника. Толкова чуждо беше всичко в него, толкова странно, толкова сурово, решението ми да го преведа изобщо не беше решение, а инстинкт. Работата по този първи разказ беше неизпитвано дотогава удоволствие за начинаещ преводач като мен, най-вече заради изобилието от тибетски и будистки реалии – налагаше се да правя паузи почти на всяко изречение и да изчитам страници странична литература, които бяха забавление сами по себе си – какво е торна пита, какво е ступа, какво е молитвен камък. Одисея в космоса беше този превод.

Идеята да преведа целия сборник се появи около година по-късно, когато тъкмо се бях върнал в България и се чудех коя от любимите си книги да избера, за да преборя пълната незаинтересованост на българските издатели към китайската литература – превод на съвременна китайска проза от оригинал не се беше случвал от 1989 г. насам и дори тогавашният случай, “Опустошеният храм”, не е монография, а антология. Сега, когато съм малко по-запознат с книгоиздаването в България, по-скоро си мисля, че тази книга изобщо нямаше да излезе, ако ги нямаше чешитите от "Жанет 45" Манол Пейков и Нева Мичева, за които е важно не какво “се продава”, а какво има смисъл. Срещата ми с тях е едно от най-големите щастия в живота ми и всъщност все повече се чудя как стана така, че льольо като мен, за когото никой нищо не беше чувал, успя да спечели доверието им и да заработи с такива любвеобилни и отдадени издатели като тях.

Редакторската работа, макар че книгата е толкова малка, продължи почти две години, накъсана с големи паузи. Заради изобилието от непознати реалии все оставаха пропуски, които благодарение на Мая Ненчева и най-вече на Нева Мичева в крайна сметка изчистихме, надявам се, до шушка. Процесът беше забавен и тежък – насладих му се и се радвам, че свърши. Нямам търпение да почна следващия си превод, аз съм го почнал вече де.

Какво означава на китайски да си изплезиш езика – едва ли е само физически акт.

На китайски не означава нищо, така че заглавието навярно предизвиква недоумение и у китайските читатели. За тибетците обаче това е поздрав, еквивалентен на махването с ръка при нас. Има интересна история, свързана с този обичай, за един зъл тибетски владетел с черен език, който за малко не унищожил тибетския будизъм.

Чета в кратката ти и скромна биографична справка – „самодеен преводач”. Това някаква шега ли?

От край време изпитвам пънкарска съпротива срещу всичко “професионално” като въплъщение на печалбарско безхаберие, пълно бездушие и високомерно маниерничене. С това не искам да петня думата “професионалист” – Манол и Нева например са изключителни професионалисти, които обаче влагат много любов в работата си. За тях книгите са първо призвание и страст, после търговия. За мен също.

Самодеен съм, защото започнах да превеждам заради самото превеждане, заради удоволствието. Дълго ми беше казвано, че с преводите не става, както си я мисля – трябвало първо да се намери издателство, което да ми възложи книга, която аз да преведа. Докато за мен беше логично нещата да се случват точно в обратния ред – първо да се влюбя в книга, после да я преведа, после да намеря издателство, което да я издаде. Така се случи с първата ми книга, “Един ден” на У Цин, така се случи и с “Изплези си езика”, така ще стане и с третата ми, която вече превеждам, без да знам дали някой ще иска да я издаде. Предпочитам да действам независимо, защото така си гарантирам наличието на любов в работата. Разбира се, това не означава, че не бих приел предложение от издателство, ако ми хареса достатъчно.

Кой от българските китаисти и преводачи е твой образец за подражание, а може би руски?

Възхищавам се на работата на Бора Беливанова, която по блестящ начин, във времена без интернет, без компютри, без справочна литература, е внесла в България ужасно много и ужасно важни литературни произведения, при това от различни епохи, в различни жанрове, с различни стилове – “Стари истории в нова редакция” на Лу Сюн, “Дракони” на Пу Сунлин, “Джуандзъ”... Това са титанични постижения. Страхотна е и книгата на Ленин Димитров “История на древнокитайската култура”, която прочетох наскоро, едно от малкото български изследвания на китайското културно производство, както и неговият превод на “Дао дъ дзин”. А Веселин Карастойчев, който три години ми преподава в Софийски университет, винаги ме е радвал със свежото си, несухарско, но въпреки това сериозно и дълбоко отношение към литературата.

Как да сме сигурни, че добре си се справил с превода? Все пак колко хора тук са наясно с неясния китайски! Не е английски или немски, примерно.

А, ами няма как. То и аз не съм сигурен. Никой не е наясно с китайския, то е някаква лудост, всички китаисти само се правим, че разбираме за какво става въпрос.

Рисуваш ли наистина? Превеждането и рисуването, както знаем, идеално се свързват с безделието.

Така ли? Може би си права, понеже и трите много ме влекат, но откакто се зарекох да се занимавам и с превеждане, и с рисуване по-съсредоточено и целенасочено, безделието тотално остана в историята. 

Кои обичаш повече – българите или китайците? Или българките или китайките?

Повече обичам благите и смахнатите, които ги има навсякъде.

Какво ще кажеш за азиатското кино? На мен например адски ми харесва. Може би защото не мога съвсем да го проумея. За разлика от американското, което вече ми е съвсем предсказуемо.

Хич не обичам да деля изкуството на региони, но действително обожавам японското кино. Усещам нещо съвсем отчетливо, нещо, което ми бърка много дълбоко и което изкарва много добрина и любов от мен, нещо, което го няма във филмите на другите страни. Толкова топлота, толкова финост, толкова внимание и грижа към човека има в тези филми, плача винаги, и сега ми се плаче, като си мисля. Последно гледах римейк на класиката Tokyo Story на Ясуджиро Озу, направен от Йоджи Ямада под заглавието Tokyo Family – прекрасна история за семейните отношения и за житейския кръговрат, която изобщо не променя актуалността си, заснета с интелигентна и по дзенски спокойна камера. Иначе Микио Нарусе, Кенджи Мизогучи, Кон Ичикава, Хироши Тешигахара, Кането Шиндо, Кейсуке Киношита, Шохей Имамура – това са толкова внимателни, детайлни и отговорни изследователи на човешката душа, пазители на традицията и митологията и критици на обществото като променяща се система, в която все нещо куца, прекланям се пред всеки един от тях. А от съвременните режисьори Кацухито Ишии ми е идол, абсолютно ми е в топ 3 на любимите режисьори с неговите Taste of Tea, Funky Forest, Smuggler (Тарантино ряпа да яде), My Darling of the Mountains (който е римейк на един страхотен, отновно много нежен и човешки филм от 30-те на XX век – The Masseurs and the Woman). Много на сърце ми е Шунджи Ивай, благодарение на който изобщо започнах да гледам японски филми, с неговите Hana and Alice и Love Letter; Хироказу Корееда с меланхолично красивите No One Knows, Air Doll и Still Walking; Йошихиро Накамура с толкова откачения Fish Story, който сигурно бих гледал нонстоп до края на живота си, ако можех.

Що се отнася до китайските филми, те като че ли рядко са ми допадали, но има страхотни неща, например ранните филми на Джан Имоу (Not One Less е един от най-любимите ми), двата ужасни филма на Ли Ян (Blind Shaft и Blind Mountain) – такъв реалистичен ужас не съм изпитвал никога, дори при най-умелия и стилизиран хорър. Дзя Джанкъ прави страхотна реалистична поезия, Platform е една от най-прекрасните тричасови поеми, които съм гледал. Джей Чоу, който е един от най-известните поп изпълнители в Китай, направи много хубав филм, който все ми се струва тийнейджърски и сантиментален, но и при петте му гледания досега все се разтапям от нежност, това всъщност е и единственият филм, за който съм превеждал субтитри – Secret.

Американското кино между другото също е супер, аз съм голям фен. Има страшно стойностни филми, стига да не ходиш в мултиплексите. Харесвам филмите на Уес Андерсън, Пол Томас Андерсън, Винсент Гало, Хал Хартли, Хармъни Корийн, Арън Катц – прекрасни неща, много финес, много художественост и интелигентност, много нови идеи и никога не знаеш какво ще стане.

Съществува ли все още любовта и доколкото съществува – в какви проявления.

Че ние сме изградени от любов. Освен любов не съществува нищо друго, ако питаш мен, поне нищо съществено. Просто често се случва околната среда да ни затрупа с абсолютно незначителни неща, които обаче успяват да покрият любовта. Реално всички искаме да обичаме, но културата не винаги успешно ни предоставя проводници за това, та е нужно и немалко лично усилие. 

Мислил ли си за безвъзвратно отпътуване към Изтока?

Не. Харесва ми да живея в България, защото обичам да говоря български. Българският е моята къща. Чувствам се по-полезен тук, чувствам се като адекватна част от средата си.

Отговори ми на въпроса, който не успях да ти задам, а ти винаги си искал някой да те пита точно за това.

Всъщност въпросът ти за китаистите беше много хубав. Все се каня да направя един хубав списък с произведения на китаисти, та през последните две години упорито разучавам тази област. Радвам се, че ме попита, на никого досега не бях разказвал резултати от изследването си.

КРАЙ. Но това не е краят, Стефане, защото чакаме и петте въпроса от Нева Ми.

Ина

 

Ето ги и тях:

Докато работихме по ръкописа, понякога наяве излизаха разминавания между "европейската" подредба на езика и мисълта ни и тази на китайския текст. Спомням си особено отчетливо две неща. На словосъчетанието "физическо съвкупление" аз реагирах с изненада – какво друго може да бъде? На което ти се изненада в отговор: "Ами духовно!" А в разказа за ступата се чудех дали нещото, за което се говори в определен момент, не е ръчка, на което ти възрази: "Ключ е. Към думата има "определител" за "нещо малко, което можеш да държиш в дланта си." Стори ми се много деликатно и красиво самата граматика да ти дава подобна възможност да (си) представиш нещата. Първите ми два въпроса са:

1. Спомняш ли си за неща от първите ти две преведени книги, които трябваше да отпаднат или силно да се трансформират при превода само защото са несъвместими с категориите на нашия език и на нашето мислене?

Това е страхотен въпрос и може би ще започна да си водя записки. Спомням си няколко конкретни изречения от книгата на У Цин, върху които дълго си блъсках главата, минах през няколко варианта и май така и не постигнах прекрасния ефект на оригинала. Имаше един разказ, в края на който У Цин отива да яде в конкурентната закусвалня, собственикът на която винаги се държи изключително уважително с него, защото е дете на хората от другата закусвалня. Пита го дали е вкусно, У Цин потвърждава и собственикът някак меланхолично изрича един устойчив израз, който се чува често в Китай, буквално “щом ти харесва – хубаво”. Това е прекрасен израз, в който е вложена адски дълбока грижа за другия: кое е хубаво – на другия да му харесва. Няма значение нищо друго, няма значение дали аз съм добре, няма значение дали закусвалнята ми прави пари, няма значение дали на мен ми харесва – щом на теб ти харесва, значи всичко е хубаво, значи всичко е добре. Не зная да имаме такъв израз на български.

Изобщо, с риск да направя поредната нелепа генерализация, в китайския има някаква изначална скромност, самопринизеност и уважителност, дори в разговорния език на такъв хаймана като У Цин, нещо, което трудно се предава с хъшлашкия български, който все пак беше най-подходящ. Ето, например това “все едно”, което споменах по-горе, на български често звучи като “глей си работата”, “пръй кот щеш”, а обективно погледнато не би трябвало да е натоварено с негативна конотация, която в китайския изцяло липсва. Такива нюанси отпадат със стотици в една книга, има по няколко във всяко изречение.

2. В китайския съществителните нямат число, а глаголите – времена, така че от преводача зависи дали ще говори за стол или столове, за сегашно или минало. Тази свобода на тълкуването не е ли много плашеща?

Това не е свобода на тълкуването – да се възприемат по този начин тези липси е твърде европейско (макар че самите китайци вече доста се поевропейчват, а с тях и китайският). Това е характеристика на традиционното китайско поетично възприятие на света, която аз се стремя възможно най-добре да запазя, а не да тълкувам. Моят дипломен ръководител Уан Йоупин постоянно ни говореше за това – тълкуването (да се избере едното или другото) е европейски синдром, традиционното китайско мислене няма да тълкува, а просто ще приеме всички възможни интерпретации вкупом, без да ги дели.

Господин Уан Йопин ни даваше примери с китайски картини, в които човекът най-отпред в изображението е със същия размер като човека далеч горе в планината – абсолютно недопустимо за западната живопис с нейната стриктна перспектива. В тези картини гледната точка не беше просто “тук”, а навсякъде. Творецът, а с него и зрителят, е нещо като бог, който е навсякъде и всякога едновременно и вижда всичко.

Моята любима писателка Цан Сюе, която е абсолютно смахната, често пише от името на безполови разказвачи. Това не е обект на тълкуване, а писателска стратегия, която, колкото и да е трудно, аз опитах да запазя, докато превеждах един от нейните разкази. Вярно, на китайски това звучи много по-естествено, отколкото на български, но според мен е ключова характеристика и с малко езикова гимнастика преводът не е непостижим.

Още по-ясен пример е един разказ от А Чън, когото обожавам, който се е впил много дълбоко в мен, ще го помня ясно цял живот, сигурен съм. Когато го прочетох за пръв път, ми се стори най-обикновена, безинтересна история за някакъв тип, който броди из планината, вечерта спира да нощува и попива гледките и звуците на природата – нищо впечатляващо. Малко след като го прочетох обаче, изведнъж се сетих нещо, отворих книгата и го прочетох пак. Братче, в този разказ нямаше нито един белег за род, нито един белег за число, за време, за лице. Нямаше “аз”, нямаше “той”, нямаше “ти”. Изобщо не беше ясно кой разказва, кога разказва, мъж ли е, жена ли е, един ли е човекът, трима ли са. А при първия прочит го бях възприел нормално, китайският текст си вървеше съвсем плавно. Това като цяло не е типично за съвременната китайска проза и граматическият смисъл обикновено е ясен в контекст (ако авторът иска да ти е ясно за какво точно говори, той ще го направи ясно, няма да те кара да тълкуваш), но е характерно за традиционната китайска поетика. Целта на поетическата практика е единението с природата – не аз да разкажа за природата, а природата през мен сама да разкаже за себе си. А тя няма полове, числа и времена. Тя е един прекрасен предкултурен хаос. Точно това беше постигнато в разказа на А Чън – природата разказваше сама себе си.

3. Ти си много влюбен в книгите човек – до степен да опознаваш градовете през малките им книжарнички, да кръстиш блога си "Четох книга" или да откажеш да притежаваш определено издание (макар и съдържанието да ти харесва), ако корицата му е обидно лоша. Защо си толкова близък с книгите? Откога? Ако трябва да формулираш пет мечти за книгите в България, кои ще са първите най-страстни пет.

Нямам представа откога съм близък с книгите. Честно казано, до съвсем скоро си мислех, че съм бил супер нечетящо дете. Не помня да съм прочел нито една книга от задължителните летни списъци, освен “Под игото”, а извън списъците помня, че четях комикси (сега, като се замисля – много комикси). Преди два месеца обаче се срещнах с една дружка от детството ми, с която не се бяхме виждали от повече от двайсет години, и мен ме изби на спомени. Започнах да й разказвам разни забравени случки и я попитах тя какво си спомня. Отговори ми, че нищо не помни, после помълча малко и добави: “Само си спомням, че ти винаги беше с книга в ръка”. Това ме прати в пълен хикс. Изобщо не се познавам явно.

Книгите са много неща за мен, самият аз не съм наясно какво е пълното значение на книгите в живота ми и точно това се опитвам да си изясня чрез писането в “Четох книга”. Най-просто казано, първоначално книгите бяха утеха, убежище, скривалище от света, който ми беше грозен, сложен и несъвършен. После неусетно се превърнаха в нещо като лек. Накрая станаха инструмент за учене, самоусъвършенстване и подобряване на реалността, както и на моите отношения с нея. Заради четенето, може би, все повече се възприемам не като самостоятелна единица, а като работеща част от нещо работещо, и все повече разсъждавам как тези работещи неща да работят все по-добре заедно. Звучи очевидно и твърде наивно, но това е бил моят път и аз съм благодарен на книгите, че са ми помогнали да го извървя.

Желанията ми за книгите са много и се опасявам, че ще изпадна в прозаичност, многословност и драматичност.

Ще ми се издателите в България да престанат да възприемат книгата като гол текст. Това е ужасно неадекватно и неактуално отношение към книгата, която в предстоящата дигитална епоха следва да бъде възприемана като контейнер със своя цялостна аура – корицата, хартията, миризмата, индивидуалният заряд на книжното тяло и възможностите му за съществуване в пространството – всичко това е придадена стойност, която цифровият текст никога няма да притежава и от която повечето издателства в България не се възползват, понеже им се струва излишен харч. Категорично за цифровото архивиране на всички текстове съм, но ако ще се издава хартиена книга, тя трябва да бъде третирана като нещо повече от текст, и от издатели, и от читатели. Иначе само хабим хартия.

Така че ще ми се най-после да започнем да напредваме в дизайна. Имаме адски много път за вървене, адски много неща да наваксваме. Много ме радват издателства като Сонм, Ерго, Панорама, Точица, Жанет 45, чиито корици крещят от хубост и правят много за възпитаването на естетическа и визуална интелигентност, които са толкова важни, а толкова липсват в нашето пространство. Обаче имаме още много път да извървим изобщо като общество, докато кориците ни престанат да крещят, но запазят хубостта си и постигнат фина, скромна, лека красота, която ще казва почти всичко с почти нищо. Това би бил някакъв небивал връх на естетическото, а и на интелектуалното ни развитие.

Ще ми се да няма повече двойни шпации в книгите.

Ще ми се книгите да си имат хубави книжарници и библиотеки. Да се развием толкова, че една книжарница да може да си позволи да излага само изцяло качествени книги или изцяло тематични книги. Чувствителността ни към реалността да се повиши дотолкова, че да имаме жанрови книжарници и тематични книжарници.

Ще ми се да се влага лично отношение към книгата, а не да се хвърля нещо произволно само защото пазарът го иска. От много издатели съм чувал, че това не се четяло, онова не се купувало. Разказите например изобщо не вървели. Ами не вървят, защото никой не е положил грижата да вървят. То не става ей така: на ви едни разкази тука, четете. Трябва грижа, обич, осмисляне, да се вложи повече от необходимото, да се види, че на някого му пука за тази книга, че тя не е някакво кебапче, което самият кебапчия не би си доближил до устата. Ами че аз съм разговарял с един издател, който сам за себе си не беше наясно защо са издали една книга – изобщо не му харесала, ама нали авторът е нобелист... Веднъж пък направих забележка на едно издателство относно оформлението на книгите им, което по мое мнение е възмутително, в невъзможна диспропорция с качеството на текстовете, които издават, а те в отговор ми пожелаха “по-добри времена”. По-добри времена. Сякаш по-добрите времена се чакат, а не се създават от самите нас. Издателите следва да произвеждат вкус, а не да се съобразяват с него. Ние, читателите, от своя страна пък е хубаво да сме достатъчно взискателни и да имаме съзнанието, че ако купуваме книги, които са задоволителни само донякъде, си създаваме свят, в който всичко е задоволително само донякъде. То е като демокрацията – какъвто народът, такава държавата. Ако няма граждански контрол и гражданска взискателност, няма как да има качествени подобрения. Аз съм избрал да не давам пари на хора, които претупват работата си, и възможно най-вярно да подкрепям хора, които продават любов и които правят нещата по-възможно най-близкия до съвършенството начин. Това е моят начин за контрол – искам да има повече любов в нашата демокрация.

Ще ми се издателските избори да бъдат определяни от завистта към бъдещето. Винаги да си представяме бъдещето по-добро от настоящето и книгите да са един от методите за този преход. Колко издатели могат да отговорят смислено на въпроса “Какво целя с тази книга?” “Какво постигнах с тази книга?” “Накъде тикам света с тази книга?” “Как подобрих света с тази книга?”

4. И като сме почнали с числата... Кажи три китайски клишета за европейците, които не са верни, и три на европейците за китайците, които също не са верни.

Една съученичка не преставаше да се изумява колко съм стеснителен, тъй като нейната представа за западняците беше за разкрепостени купонджии. Един готвач в закусвалня заключи, че след като съм от Европа, значи имам много пари. Една приятелка си мислеше, че всички се гордеем с многото си косми.

Най-голямото клише за китайците е, че все още се опитваме да ги вкараме в някаква рамка, да си ги обясним еднозначно, да ги определим веднъж завинаги. Това е ефект на тяхната отдалеченост и на нашето невежество. В Китай съм се нагледал на абсолютно всякакви хора, които нямат нищо общо един с друг – хора, които през изречение са ми казвали колко различни “сте вие, европейците”, и хора, с които постигнах такава близост, каквато рядко съм постигал с българин.

5. Разкажи за твоята любима китайска книжарка.

 

На петият въпрос на Нева Мичева няма отговор. Вместо това в писмо до разпитващите разпитаният написа:

"Нева, на последния ти въпрос не отговорих, пазя си го още това, трябва да мине време.
 
Поздравии.

Стефан"

 

На снимката: Стефан Русинов - "Гледам се в огледалото" - Автопортрет, химикалка върху тетрадка

*Заглавието "Завист към бъдещето" е цитат от Валтер Бенямин

"Изплези си езика" в "Диаскоп": "Посвещаване"

 


 

редактор: Христина Мирчева