ЧАСТ ВТОРА: ВАЖНИ МОМЕНТИ ОТ БЪЛГАРСКАТА КОМИКС ИСТОРИЯ

До 1892 г. в България е нямало изложби с картини. Първата художествена изложба у нас е открита през същата година в гр. Пловдив. Българските художници през този период нямали възможности да показват своите творби - както по изложби, така и в репродукции. Едва през 1894-95 се основава дружество за подкрепа на българското изкуство. Това дружество започва да издава списание „Изкуство” със задача да възпитава художествения вкус на публиката чрез репродукции. Още в първи брой се публикува статия, описваща катастрофалното положение на българските художници, не намиращи прием в родината си. Поради жалкото възнаграждение на труда на художника и пълното отсъствие на интерес в обществото към този труд, родните творци заминавали в чужбина като учители по рисуване. Всичко това до средата на 90-те г. довело художниците до пълна изолация от зрителите и обществото. А когато накрая правителството обърнало внимание на изкуството, неговото покровителство довело до още по тежки последствия заради спекулации. От художниците възрожденци останали само Георги Данчов и Николай Павлович. Тяхната печална творческа съдба е показателна за положението в което се намирало тогава българското изкуство. И сатирата в изобразителното изкуство през тези години изгубва политическата острота за разлика от сатирата в литературата.

|Опит да се продължи тази традиция е направил в Пловдив през 1890 г. Георги Данчов с издаването на седмичен вестник „Таласъм” (или „Вампир”). В него той отпечатал свои карикатури против отделни представители на режима, бюрокрацията, службогонството и пр. Макар и проявената смелост да се покаже на всеобщо осмиване недъзите на обществения живот, изданието след 13 бр. спира, а с това и задълго прекратява съществуването на българската сатирическа графика. Но с вестник „Вампир” в Пловдив вече се родил българския комикс.|

Днес някои български комикс автори страдат от една болест – прекомерно желание за първенство. Разбира се, естествен е стремежът към похвала или подобаващо посочване на успеха им. Стига амбициите и честолюбието им да не мрази постиженията на други автори. Тук имат оправдание думите на Гьоте: „Няма нищо по-страшно от посредственик, който страда от мания за величие и е постоянен в този стремеж”. В действителност такива автори са нещастни. И от лъжата „Дарби, дарби и все първо качество”, не  само те губят, но и сънародниците им.

Нека припомним една картина на руския художник Саша Шнайдер – „Анархист”. Тя е с неотразимо впечатление и като художествено произведение, и чрез вложената в нея идея. Верен портрет на духа на нашето време. На тази картина се вижда предверието - вход на грандиозен старинен храм с издигнати грамадни фигури на животни с човешки глави. Те са изсечени изцяло от камък и свидетелстват за употребените големи средства и усилия. От тях се разбира, че народа не е жалил нито средства, нито труд, нито сили, но се е старал да вложи своята душа. Да отпечата за вековете в гранит и мрамор всичко свято, до което е достигнал. Останалото в картината е празно. От ляво на народната светиня се вижда да приближава гол човек с димяща бомба на глава. С бърза крачка и свиреп поглед той прекосява празното пространство. И очите, и походката на голия човек издават решителността му към разрушение. На живота и човечеството той нищо не може да даде. Та той няма дори парцал - смъкнал е всичко от себе си. Отказал се е от всички човешки ценности, придобити с много жертви и страдания през вековете. С нищо не е свързан и нищо не го задържа. Ето защо той внася в живота само гибел и разрушение. Бомбата дими и ще избухне с углошителен трясък всеки миг.  Той знае, че ще загине при експлозията, но за него това няма значение. Анархистът  е недоволен  от тази вековна сграда, чете  нейната смъртна присъда и сам пристъпва към разрушението ù. Разбира се, сега не ни е до доктрината на анархизма, но гледайки описаната картина не може да не намерим сходство със съвременното положение на българското комикс изкуство.

|Когато в статиите на „Диаскоп” се споменава като „първи” някакъв факт, то не е с цел амбициозност за издигане в обществения живот. Но полагане на твърда основа, за да не се лута българския комикс. При катастрофалното положение на нашата страна днес едва ли може да се очаква финансиране на едно едва прохождащо изкуство и то с неоформени у нас и международно правилници за оценка. По какъв критерий се журира и твърди, че тези или онези са правилно отличените  автори или творби? Отмина времето на „Рицарите на шума” и е необходимо всяко юридическо лице, обявяващо конкурс,  да изнася своевременно правилниците за оценка и съдийската колегия. Защото днес всичко е частно и даден автор е в правото си да не се интересува от всеки конкурс или събитие. Държавните институции могат само да подпомагат финансово, материално или идейно, но те не са компетентни във всяка област и нямат тази авторитарност като през социализма. Тогава имаше само „първенци”, а днес пазарната икономика иска възвращаемост и печалба. Случва се понякога и „Развей прах”, но това е за сметка на някого. Такъв спонсор рядко повече от два пъти ще вложи парите си в комични образи. По правилно е да се нарекат действията на някои български комикс строители – „Шапка на тояга”, защото само пръскат родното богатство, а наличното не е никак голямо!|

Когато „Диаскоп” посочва Георги Данчов като откривател на комикс ерата в България, това не е от бляскав патос заради междурегионално първенство. Не е необходимо да се спори с очевидната истина и всички български комикс изследователи несъмнено трябва да го считат  за начало на родната комикс традиция. Неговият комикс „Шестте чувства у гладния”, публикуван във вестник „Таласъм”, се явява за българското девето изкуство въплъщение на гениалност. Георги Данчов не само смело твори ново изкуство, но му дава  съвършенна художествена и идейна форма.

Защо заглавието посочва „Шест чувства”? Нали ние имаме пет чувства; можем да виждаме, да чуваме, имаме обоняние, вкус и осезание? И чрез тях познаваме светът около нас. Човек би си помислил, че комиксът на Георги Данчов е безполезен и глупав като ни представя шест чувства. Но шестото чувство стои в най-тясна връзка с въпроса: съществуват ли в природата сили, които ние с нашите пет чувства не можем да забележим?  Без съмнение съществуват такива сили, които ние не можем да забележим с нашите пет чувства (напр. електричеството няма вкус, не се вижда, не се чува и т.н. но съществува), но една част от тези сили би достигнала непременно до нашето съзнание, ако добавим  шестото чувство. Обаче по-често върху нашите пет чувства правят впечатление само една нищожна част от света. И много впечатления остават скрити от съзнанието ни, докато не бъдат доведени чрез различни обстоятелства до едно от чувствата ни. Намерението на Данчовия комикс е само една подбуда, за да достигнем до тази истина, която всеки мислещ човек трябва да уважи. Възрожденския зограф ни посочва мисленето като шесто чувство, а новото изкуство – изкуство на паметта, времето, движението и мисълта – в комикса бягането, е шестото чувство. Един пример за това, което ще ни отведе по-близко до темата – колко страшно е, когато даден човек има  по-малко чувства, напр. ако е глух или не вижда и т.н..

От тези разсъждения на Георги Данчов в „Шестте чувства у гладния” възниква в България комикс изкуството и ще продължава да съществува, защото в родната традиция той положи за основа много ценни художествени елементи. И всеки изследовател на българските комикси, който пренебрегва заслугата му, със сигурност има по-малко от пет чувства.

Първа Част тук

Автор: Георги Чепилев