Елена Алексиева: "Писмото"
30.10.2014
"Писмото" е едноактна пиеса от новата книга на Елена Алексиева "Ангелски огън", за която Георги Борисов казва:
"Обикновено издателите избягват пиесите. Обикновено драматурзите се съобразяват най-вече със законите на драматургията и капризите на сцената. Огромната част от населението пък смята, че пиесите се пишат, за да се гледат.
Елена Алексиева опровергава общоприетите стереотипи и правила. Пиесите й не само могат да се четат и препрочитат, защото носят тайната на Словото, но и да се разиграват от читателя по начина, по който той ги тълкува. Стига да има въображението на техния автор и силата да изтърпи ангелския огън. В тях и в себе си. Една метафизическа драматургия, която често повдига крайчеца на завесата към отвъдното. С образно и достатъчно предметно мислене, за да придаде художествена плътност и на най-отвлечените понятия. Създадена от автор, когото повече вълнуват не вечните човешки – а общочовешки проблеми. Жлъчната и жестока сатира спрямо човешкия вид – но проникната от неизбежното състрадание и разбиране на твореца към него. И всичко това – на неизменната сцена на драмата – човешката душа. Върху здравата основа на чистия, богат и пластичен български език, който толкова рядко оглася театъра ни днес."
"Писмото"
ПАНДОРА: Ехо. Прибрах се. Тук съм вече. И съм побесняла от глад. Какво има за ядене. Нищо не надушвам. Само не ми казвай, че няма нищо. Къде си. Не ме ли чуваш. Гладна съм.
АТЕ: Нищо няма. Нищо. Нищо. И престани да крещиш. Чувам те. Само не крещи.
ПАНДОРА: Как така нищо. Та аз ще пукна от глад. Цял ден не съм турила залък.
АТЕ: Да не мислиш, че аз съм.
ПАНДОРА: Нищо не мисля. Когато съм гладна, не умея да мисля. Чудя се какво правиш по цял ден. Толкова ли беше трудно да сготвиш нещо.
АТЕ: Умирам.
ПАНДОРА: Откак се помня, ти все умираш.
АТЕ: Имай малко уважение.
ПАНДОРА: Докога смяташ да продължаваме така.
АТЕ: Скоро. Скоро мен вече няма да ме има и тогава ще бъдеш свободна.
ПАНДОРА: От години ми обещаваш. А дотогава какво. Да гладувам ли.
АТЕ: Много ме боли. Умирам.
ПАНДОРА: Но защо точно сега. Не можеш ли поне едни яйца да ми опържиш.
АТЕ: Боли ме.
ПАНДОРА: Е, добре. Ще си направя сандвич, но този път да е за последно.
Ако утре не заваря готвено, ще изям теб, да знаеш.
АТЕ: Утре вече няма да ме има.
ПАНДОРА: Ще ти се.
АТЕ: Ще бъда мъртва утре. Изстинала.
ПАНДОРА: По дяволите. В хладилника няма нищо друго, освен сирене.
АТЕ: Трябва да ми простиш днес. Греховете и всичко останало. Знаеш как е.
ПАНДОРА: И половин домат. Направо нямам думи.
АТЕ: Прощаваш ли ми.
ПАНДОРА: Всичко си изяла. Всичко. А уж си болна.
АТЕ: Отивам си завинаги.
ПАНДОРА: Вчера купих десет яйца. Къде са.
АТЕ: Прости ми.
ПАНДОРА: И маслото го няма.
АТЕ: Завинаги.
ПАНДОРА: Тиганът е мръсен. Възможно ли е съвсем сама да изплюскаш десет яйца.
АТЕ: Не съм ги докосвала. Кълна се.
ПАНДОРА: Ще те убия. Повдига ми се от теб.
АТЕ: Убий ме. Още сега. Ще направиш услуга и на себе си, и на мен.
ПАНДОРА: Кой е казал, че искам да ти правя услуга.
И таз добра. Трябва да си се побъркала.
Признай само, че си изяла яйцата, и ще те оставя намира.
АТЕ: Не съм. Дори не знаех, че си купила. Какво повече искаш от мен. Какво.
Сигурно е било момчето. Било е гладно. Също като теб.
Аз даже нямам сили да се завлека до кухнята. Защо не ми вярваш.
Та аз умирам, дете мое. Умирам.
ПАНДОРА: Какво момче.
АТЕ: Онова, което донесе писмото за теб. Съвсем младо момче с пъпчиво чело и
потни длани. Може би беше тичало, защото се бе задъхало. Аз също се бях задъхала, защото за мен, в това състояние, да стана от леглото и да стигна до входната врата е като да изкача Олимп. Но ти го знаеш, разбира се. Прекрасно знаеш какво е моето състояние.
ПАНДОРА: Пълни измишльотини. Лъжи.
АТЕ: Човек в моето състояние не лъже.
ПАНДОРА: Напротив. Най-лесно се лъже, когато се умира.
Защото тогава лъжите остават без последствия.
АТЕ: Ти нищо не разбираш. Твърде млада си още. Също като онова момче.
ПАНДОРА: Ами ти. Още малко и ще повярвам, че си безсмъртна.
Още някой и друг ден. Мислиш си, че всичко ти е позволено.
АТЕ: Всичко ми е позволено, но нищо не ми е възможно. Прекалено слаба съм.
Прекалено примирена. А и никой не ми помага.
ПАНДОРА: Аз не мога да ти помогна. Не искам.
АТЕ: Стояхме с момчето от двете страни на открехнатата врата и се гледахме през
веригата, която нямах сили да откача. Отначало не си казахме нищо, толкова бяхме задъхани. Неговото лице червено и обринато, моето бяло и сухо като пергамент. Естествено, момчето първо дойде на себе си и попита за теб.
Рече: тук ли живее Пандора.
Да, отвърнах, все още задъхана. Само че в момента я няма вкъщи.
Ама аз нося писмо за нея, настоя момчето.
По гласа му усетих колко е разочаровано. И тогава отключих веригата и го пуснах да влезе. То добре знаеше коя си. Надяваше се да те зърне, може би дори да си изпроси автограф. Вече всички те познават. Сблъскват се с лика ти на всяка крачка. Повечето са те виждали дори гола, каквато аз никога не съм те виждала. Нима не е срамота. Някакво момче, което сигурно тайно онанира над снимката ти в някое от онези гнусни лъскави списания.
ПАНДОРА: Завиждаш ли ми.
АТЕ: За това ли.
ПАНДОРА: Задето съм млада и красива. Желана. Обичана. Известна.
АТЕ: И задето всеки пъпчив хлапак може да се празни върху физиономията ти,
без да можеш да го спреш. Та ти не можеш да се скриеш, дори и да искаш.
ПАНДОРА: Аз не искам да се крия. Нямам причини да го правя. За разлика от теб.
АТЕ: Един ден и ти ще станеш като мен.
ПАНДОРА: Тогава поне ще имам доблестта да си ида с достойнство. А не да се
гърча като настъпен червей пред собствената си смърт.
АТЕ: Не съм се гърчила. Напротив. Момчето ми помогна да стигна обратно до
леглото и дори ме зави. После ме попита дали аз съм майката на Пандора и аз казах: да.
ПАНДОРА: Мръсница.
АТЕ: Беше много мило момче. Някой ден, когато пъпките му преминат и ръцете му
престанат да се потят, от него ще стане съвсем приличен мъж. Жалко, че те нямаше. Щях да ви запозная. Стори ми се, че е влюбен в теб. Даже съм съвсем сигурна.
ПАНДОРА: Как се казваше.
АТЕ: Не знам. Не го питах. През цялото време си представях как онанира върху
снимката ти в някаква полуосветена баня и от това малко ми призля. Не че има нещо лошо. Но сред момчетата на неговата възраст хигиената е просто плачевна. Как да съм сигурна, че после си е измил ръцете.
ПАНДОРА: И какво като не ги е измил. Да не би да те е пипал с тези ръце.
Да не би да ти се е искало.
АТЕ: Той беше много млад.
ПАНДОРА: Е и.
АТЕ: Зави ме с одеялото както се завива труп. Внимателно и с едва прикрито
отвращение. Какво можех да му кажа. Повторих само, че да, аз съм майката на Пандора. Надявах се да прояви милост. Изглеждаше ми добро дете. Объркано. Тялото му на мъж. Явно още не се бе научило да си служи с него. Направо жал да ти стане. Тогава то извади някаква тетрадка и ме накара да се подпиша. Аз вече бях забравила за писмото. Момчето бе обуто с огромни маратонки. Приличаше на луноход в краката. И не си тръгваше. Как да си тръгне, като не можех да стана да го изпратя. Казах му да иде в кухнята. Да си направи кафе, ако иска.
И то отиде.
Повече не го видях.
ПАНДОРА: Защо си го излъгала.
И защо не му даде пари. Щеше да е много по-просто.
АТЕ: Та откъде у мен пари. Нима някога си ми оставяла.
ПАНДОРА: Купувам ти лекарствата. Купувам храната, която не се свениш да
изплюскаш сама. Какво повече искаш.
АТЕ: Кълна се, че не бях аз. Момчето е било. То е изяло проклетите яйца.
ПАНДОРА: Горкото гладно дете. Горката дърта пачавра, принудена да си
измисля такива сложни истории, за да прикрие една съвсем проста лъжа.
АТЕ: Момчето беше тук. Сигурно е оставило стъпки някъде с калните си
маратонки. Нима вратата не беше отключена, когато се прибра. Нима веригата не беше откачена.
ПАНДОРА: Заключено беше.
АТЕ: Казваш го, за да ме тормозиш.
ПАНДОРА: Беше заключено и веригата беше закачена. Сто пъти съм ти казвала да
не я слагаш. Добре че знам как да я избутам.
АТЕ: Момчето беше тук. Ясно си спомням как стоеше надвесено над мен и ме
гледаше с глупавите си, любопитни очи. А после съм заспала.
ПАНДОРА: Бълнуваш. Натровила си се с яйцата.
АТЕ (бърка под възглавницата си): Ето писмото.
ПАНДОРА: Но това е просто един бял плик. Нищо не пише върху него.
АТЕ: Вътре има лист, сгънат на три.
ПАНДОРА: Откъде знаеш.
АТЕ: Напипах го с пръсти.
ПАНДОРА: Опипвала си писмото ми. Защо не си признаеш направо и че си го
отваряла.
АТЕ: Не съм.
ПАНДОРА: Не е възможно. Та ти отваряш цялата ми кореспонденция. Четеш я.
Понякога дори тайно отговаряш на писмата от почитателите ми от мое име. Дращиш им там някакви мръсотийки. Мислиш, че не знам.
АТЕ: Не съм отваряла това писмо. Кълна се. Нима не виждаш.
ПАНДОРА: Защо тогава пликът е леко смачкан. Ето тук.
АТЕ: Сигурно момчето го е стискало в потната си ръка, докато е търчало нагоре по
стълбите.
ПАНДОРА: Същата ръка, с която преди това е онанирало върху снимката ми,
нали така.
АТЕ: Най-вероятно.
ПАНДОРА: А после е изплюскало яйцата от хладилника, измъкнало се е
тихомълком и дори е успяло да закачи веригата от вътрешната страна на вратата след себе си.
АТЕ: Изглежда, че точно така е станало.
ПАНДОРА: Ако знаеш колко силно искам да те ударя.
АТЕ: Ще ти олекне ли от това.
ПАНДОРА: Така ми се струва.
АТЕ: По-добре недей. Утре сигурно вече ще съм умряла и тогава ще почнат
угризенията. И тъй като няма да има кой да ти прости, ще се мъчиш до края на живота си.
ПАНДОРА: Аз и сега се мъча.
АТЕ: Не ми говори за мъки. Не те е срам. Аз умирам, а тя седнала да ми се оплаква.
Че и ме заплашва на всичкото отгоре. Взимай си писмото и се махай.
ПАНДОРА: Дай.
Отваря писмото.
АТЕ (тихо): Какво пише.
ПАНДОРА: Не знам. На чужд език е. Май че е английски. Най-отгоре започва с:
Dear Miss Pandora, а най-отдолу е подписано Yours sincerely, President of the United States of America.
Господи. Възможно ли е. Това е някаква шега.
АТЕ: Дай да го видя.
ПАНДОРА: Че ти не знаеш английски.
АТЕ: Да, но съм ти майка.
ПАНДОРА: Глупости. Много добре знаеш, че не си.
АТЕ: Да, но бих могла да бъда. Кой се грижеше за теб през всичките тези години.
ПАНДОРА: Никой.
АТЕ: То си личи. Дай сега писмото.
ПАНДОРА: Няма. Не чу ли. Адресирано е до мен.
АТЕ: И какво. Толкова ли е тайно.
ПАНДОРА: Ако американският президент искаше да пише на теб, вероятно щеше
да го направи. Но е писал на мен. Точка.
АТЕ: Много се възгордя изведнъж. А си твърде млада за такива писма.
Твърде неопитна.
ПАНДОРА: Съвсем съм си опитна даже.
АТЕ: Да бе. Ако това, дето си събуваш гащите пред фотографите под път и над път
се брои за опит, тогава наистина си много опитна.
ПАНДОРА: Да си си събувала и ти гащите, когато ти е било време.
АТЕ: Дай да видя писмото. Моля те. Това е предсмъртното ми желание.
ПАНДОРА: Не може. Намисли си нещо друго.
АТЕ: Кучка.
ПАНДОРА: Отивам да си го чета насаме.
АТЕ: Интересно как ще го прочетеш.
ПАНДОРА: С речник.
АТЕ: Та ти и речника толкова можеш да четеш.
ПАНДОРА: Майната ти.
АТЕ: Стой при мен. Боли ме.
ПАНДОРА: Как пък изведнъж те заболя.
АТЕ: Постоянно ме боли. А когато се караме, болката се усилва.
Хвани ръката ми. Ето така. Знам, че не ме мразиш. Знам, че тайно се молиш да ти простя, но си прекалено горда, за да го изречеш на глас. Не се тревожи, дете мое. Прощавам ти. Само остани при мен до края.
Пандора хваща ръката й. Двете остават така известно време.
ПАНДОРА: Ох. Не ме стискай така.
АТЕ: Не съм аз. От болката е.
ПАНДОРА (издърпва ръката си): Пусни ме.
АТЕ: Умирам. Това сигурно е агонията.
ПАНДОРА: Може би просто имаш колики. От яйцата. Ще ти донеса чаша вода.
АТЕ: Не искам вода. Искам да умра.
ПАНДОРА: Хайде тогава. Какво още чакаш.
АТЕ: Наистина ли ме мразиш толкова. Не помниш ли колко щастливи бяхме преди.
ПАНДОРА: Нищо не помня. Нищичко. Само как се въргаляш тук и непрекъснато
хленчиш.
АТЕ: Какво пише в писмото. Няма ли да ми кажеш.
ПАНДОРА: Това е любовно писмо. Американският президент е влюбен в мен.
Затова на плика няма адрес. Пише, че искал да се разведе с президентшата и да се ожени за мен. Пише, че копнеел да ме гледа гола по престилка как шетам в кухнята на Белия дом. Като Кенеди и Мерилин Монро.
АТЕ: Мръсник.
ПАНДОРА: Пише също, че на стената на Овалния кабинет висял календарът на
„Плейбой” от миналата година, обърнат на месец ноември. Ако не си спомняш, това беше моят месец. И за да не се изкушават подчинените му да обръщат на другите месеци, президентът пише, че окъсал всички останали листа и собственоръчно ги изгорил.
АТЕ: Не го е срам. Та той може да ти бъде баща.
ПАНДОРА: Колкото ти можеш да ми бъдеш майка.
АТЕ: Това ли е всичко.
ПАНДОРА: Останалото е доста лично.
АТЕ: Прочети ми го.
ПАНДОРА: Не мога. На английски е.
АТЕ: Вярно. Бях забравила.
ПАНДОРА: Защо трепериш.
АТЕ: Развълнувана съм.
ПАНДОРА: От писмото ли.
АТЕ: От какво друго.
ПАНДОРА: Ама ти май ми се подиграваш.
АТЕ: Усети се, значи.
ПАНДОРА: Завиждаш ми. Трепериш от завист.
АТЕ: И аз не знам защо треперя. Може би от студ. Може би от страх.
ПАНДОРА: Защо изяде яйцата. Защо. Ако поне едно беше оставила, сега би било
различно. Нямаше така да се ядосам. Ама ти не. И ме лъжеш на всичкото отгоре. Винаги си била такава. Защо, Ате. Ами любовта. Как е възможно всички да ме обичат, само ти не. Само ти презираш красотата ми, ти, която би трябвало да се гордееш с нея. Понякога, когато се събличам пред обектива, аз мисля за теб в тази спарена стая, за болката ти, за страданието, протяжно и свирепо като удоволствие, за нежеланието ти да живееш, за страха ти да умреш. Мисля и постепенно се възбуждам, понеже не мога да ти помогна. Понеже на теб ти е зле, а аз съм здрава, щастлива, красива и обожавана, и помежду ни няма нищо общо, нищо, което да ни свързва. Така стават най-хубавите снимки, Ате. Но ти никога не ги виждаш. Чуждото щастие те интересува също толкова малко, колкото и твоето собствено. Момчето с пъпчиво чело, което онанира върху лика ми в евтиното списание, те отвращава. Ала то ме обича, Ате. Обича ме много повече от теб. И това също е любов, каквато ти никога няма да разбереш. Омазаната му ръка ме докосва с повече нежност, отколкото ти някога си ме докосвала. А най-тъжното е, че всъщност на тоя свят си нямам никого другиго, освен теб.
АТЕ: Завий ме. Ужасно ми е студено.
Пандора мята отгоре й още едно одеяло.
АТЕ: Прочети ми пак писмото.
ПАНДОРА (чете): Dear Miss Pandora, вие вероятно ще се изненадате на писмото
ми, но аз още в началото искам да ви уверя, че то е продиктувано от най-нежни чувства. Макар да съм президент на Съединените американски щати, аз все пак на първо място съм мъж и човек. И като такъв съм просто един от хилядите, подвластни на вашето обаяние и красота, които не би следвало да оставят нито едно човешко същество безразлично, независимо от неговите пол, занятие, социално положение, народност, вероизповедание и сексуална ориентация. Всякаква друга реакция би била резултат на груба дискриминация или, в най-добрия случай, просто на лош вкус.
АТЕ (простенва): Ама че стил.
ПАНДОРА: Да не чета ли повече.
АТЕ: Какъв идиот. Печат има ли.
ПАНДОРА: Няма.
АТЕ: Значи нищо не струва.
ПАНДОРА: Изглежда ми искрен.
АТЕ: Щом няма кръгъл държавен печат, значи е съмнително. А дори да не е,
решиш ли да го продадеш един ден, без печат няма да му вземеш и стотинка.
Поне изходящ номер не са ли му сложили.
ПАНДОРА: Дори дата няма. Само подпис, който не се чете.
АТЕ: Такива са мъжете. Никога не мислят за последствията.
ПАНДОРА: Мило е от негова страна все пак.
АТЕ (стене): Чети по-нататък.
ПАНДОРА: По-нататък пише за календара в Овалния кабинет и как искал да ме
гледа гола по престилка.
АТЕ: Друго.
ПАНДОРА: Другото не го разбирам.
АТЕ: Дай на мен.
ПАНДОРА: Не мога. Срам ме е.
АТЕ: Поне подписа ми покажи.
ПАНДОРА: Ето.
АТЕ (стене): Нищо не виждам.
ПАНДОРА: Защото ти е зле. Съзнанието ти е замъглено.
Искаш ли да ти донеса болкоуспокояващо.
АТЕ: Не. Само ме завий. Студено ми е.
Пандора мята отгоре й още едно одеяло.
АТЕ: Гладна ли си.
ПАНДОРА: Не мисли сега за това. Бездруго не бива да ям много.
Трябва да си пазя фигурата.
АТЕ: Като си почина още малко, ще стана да ти приготвя нещо.
ПАНДОРА: Колко си добра. Винаги си била добра с мен, нищо, че не ме обичаше.
АТЕ: Почети ми пак от писмото. Едно-две изречения, не повече.
ПАНДОРА (чете): Dear Miss Pandora, сърдечен привет от Бащата на нацията.
Надявам се, че ви намирам в добро здраве и ведро разположение на духа.
АТЕ (стене): Стига, стига. Бас държа, че не го е писал той.
ПАНДОРА: Ами кой тогава.
АТЕ: Ама че си глупава. Някоя от секретарките му.
ПАНДОРА: Но нали го е подписал.
АТЕ: И какво от това. Може дори да не го е прочел. Просто е драснал един подпис
и толкоз.
ПАНДОРА: Би било ужасно жалко. И грозно също така.
АТЕ: Такива са мъжете. Безчувствени животни.
ПАНДОРА: Тогава защо изобщо ще си прави труда да ми пише.
АТЕ: Защото е мръсник, затова.
ПАНДОРА: Но аз нищо лошо не съм му сторила.
АТЕ (стене): Умирам от студ. Завий ме, завий.
Пандора излиза от стаята и се връща с палто в ръце. Мята го върху Ате.
АТЕ: Нещо за мен не пише ли.
ПАНДОРА (чете): Моля, предайте искрените ми почитания на госпожа майка ви.
АТЕ: Ама че тъпотии. Та аз не съм ти майка.
ПАНДОРА: Той няма откъде да знае.
АТЕ: Че за какво е президент тогава, ако няма начин да провери нещо толкова
дребно.
ПАНДОРА: Може би е останал с такова впечатление. Може би не е имал причини
да се усъмни.
АТЕ: Нима съм била толкова добра с теб.
ПАНДОРА: Понякога да. А също несправедлива, жестока и садистична през по-
голямата част от времето.
АТЕ: Къде сбърках.
ПАНДОРА: Никъде. Ако ми беше майка, ти би била идеална. Но не си.
АТЕ (стене): Има ли още нещо. Още нещо, което трябва да знам.
ПАНДОРА: Студена си. Ръцете ти са студени. Краката също.
АТЕ: Изстивам.
ПАНДОРА: Искаш ли да отворя прозореца. Навън е пролет. Топло е.
АТЕ: Все ми е тая.
Пандора отваря прозореца.
ПАНДОРА: Чуваш ли птичките.
АТЕ: Майната им на птичките.
ПАНДОРА: Котката на съседите май се е разгонила.
АТЕ (стене): Не мога да се стопля. Ще пукна от студ.
ПАНДОРА: Какво да направя.
АТЕ: Завий ме. Още ме завий.
ПАНДОРА: Няма вече с какво.
АТЕ: Измисли нещо, по дяволите.
ПАНДОРА: Не бива да мислиш само за това.
Опитай се да мислиш за нещо друго.
Чуй как врещи разгонената котка.
Чуй цвъртежа на птичките, лаком и нечленоразделен.
Не те ли радва, Ате.
Нищо ли не те радва вече.
АТЕ: Студено ми е. Сякаш костите ми са от лед.
Тоя студ идва отвътре.
Никога повече няма да мога да се стопля.
Не ми и трябва.
Само да ставаше по-бързо.
Защо толкова бавно.
ПАНДОРА: Отвън нахлува топъл въздух. Искаш ли да избутам леглото ти до
прозореца.
АТЕ (стене): Няма смисъл.
ПАНДОРА: Тогава какво.
АТЕ: Дай ми ръката си.
Пандора й подава ръката си.
АТЕ: Почитания, казваш.
ПАНДОРА: Така пише.
АТЕ: Какъв лъжец. Та той дори физиономията ми не е виждал. И това ми било
президент.
ПАНДОРА: Ти май не го харесваш.
АТЕ: Той ще те направи нещастна, детето ми.
ПАНДОРА: И така да е, още съм млада. Ще ми мине.
АТЕ: Колко си загубена.
ПАНДОРА: Но съм красива. Той затова ми е написал писмо.
АТЕ: Аз никога не съм била красива. Само нещастна.
ПАНДОРА: Красотата не значи непременно щастие.
АТЕ: Липсата на красота пък хептен.
ПАНДОРА: Аз не искам да бъда нещастна. Искам да ме обичат. Искам да ходя гола
по престилка в кухнята на Белия дом, а той да ме гледа жадно над чинията с претоплени полуфабрикатни спагети.
АТЕ: Ще стане, ще стане. Всичко ще се нареди.
ПАНДОРА: Откъде си толкова сигурна.
АТЕ (стене): Студено ми е. Костите ми пукат от студ.
Не ги ли чуваш как пукат.
ПАНДОРА: Какво да направя.
АТЕ: Стопли ме.
ПАНДОРА: Но как. Само аз останах.
Ате пуска ръката й и се свива. Цялата се тресе. Железните табли на кревата дрънчат.
ПАНДОРА: Сетих се.
Пандора се съблича гола, мушва се под завивките и ляга върху Ате.
АТЕ: Какво правиш.
ПАНДОРА: Така по-добре ли е.
АТЕ: Ще ме умориш.
ПАНДОРА: Само се опитвам да те стопля.
АТЕ: Като че ли наистина ми е по-топло.
ПАНДОРА: Ето, виждаш ли.
АТЕ (стене): Защо ми причиняваш това.
ПАНДОРА: Защото не се сещам за друг начин.
АТЕ: Още малко и всичко ще свърши.
ПАНДОРА: Не говори така. Натровила си се с яйцата. И защо ти трябваше да ги
изяждаш наведнъж. Сега трябва да си починеш, а утре ще си като нова. Не ти се случва за пръв път. Нали. Ти си корава, Ате. Безсмъртна си. Вече го доказа. Аз ли не знам.
АТЕ: Пише ли още нещо за мен в писмото.
ПАНДОРА: Може и да пише, но аз не разбирам. На английски е.
АТЕ: Вярно.
ПАНДОРА: Мислиш ли, че е влюбен в мен.
АТЕ: Кой не би бил.
ПАНДОРА: Тогава и аз може да се влюбя в него.
АТЕ: Само това ти липсва.
ПАНДОРА: Не се бой. Няма да те оставя сама. Дори да се разведе с президентшата
заради мен, ще настоявам да те вземем при нас.
АТЕ (стене): Не ме стискай така. Не мога да дишам.
ПАНДОРА: Не те стискам. Прегръщам те.
АТЕ: Дай да видя писмото пак.
ПАНДОРА: Ето го.
АТЕ: Но тук няма нищо. Това е само един бял лист.
ПАНДОРА: Очите ти са отслабнали. Болката ги е прибулила.
АТЕ: Нищо няма. Празен лист.
ПАНДОРА: Нали ти ми го даде.
АТЕ (стене): Пак аз съм виновна.
ПАНДОРА: Не съм казала такова нещо.
АТЕ (стене още по-силно): Не ме стискай така.
ПАНДОРА: Да не би да твърдиш, че лъжа.
АТЕ (стене): Пусни ме. Изкарваш ми въздуха.
ПАНДОРА: Да не би да твърдиш, че никакво писмо не е имало.
АТЕ (стене): Нищо не твърдя. Нищо.
ПАНДОРА: Добре тогава. Защото ти чу ясно, когато ти го прочетох отначало.
А после дори го прочетох пак. Нали.
АТЕ (шепне): Всичко чух, дете мое. И писмото. И птичките. И котката на съседите
чух как ме вика с гласа на смъртта, дето ходи наоколо с кадифени лапи.
ПАНДОРА (шепне): Радвам се за теб.
АТЕ: Топло ми е. Много ми е топло.
ПАНДОРА: Хубаво ли ти е.
АТЕ (шепне): Да, дете мое. Хубаво ми е.
Звънецът на входната врата звъни. Пандора скача гола от леглото и отива да отвори. След малко се връща, завързвайки колана на кимоното, което е облякла.
ПАНДОРА: Някакво момче. Едно такова пъпчиво и смутено. Миришеше на пот от
цял километър. Щяха да му изпаднат очите, като ме видя гола на вратата. Голям майтап. Дори не успя да каже какво иска. Може и да беше същото момче. Но не мисля, че ще се върне повече.
Ате не помръдва.
ПАНДОРА: Сигурно трябваше да го поканя. А.
Или поне да му дам малко пари.
Ти на мое място как би постъпила, Ате.
Ате не помръдва. Пандора отива до леглото, сяда на ръба, взема ръката й и я слага на бузата си. Ръката на Ате се свлича и пада безжизнена в скута й.
К Р А Й
* От старогръцки: надарена с всички дарове
** Древногръцка богиня на нещастието
Бойко Пенчев за Елена Алексиева: "Да"
КОЯ Е?
Елена Алексиева
Елена Алексиева е автор на няколко сборника със стихове, разкази, романи и пиеси, сред които „Терапевтът“ (Народен театър „Иван Вазов“, сезон 2012/2013, Аскеер 2013 за нова българска драматургия) и „Глас“ (ДТ „Николай Масалитинов“, Пловдив, сезон 2012/2013, Годишна награда на Обществото на независимите театрални критици 2013).
Носител е на наградата Хеликон 2006 за сборника с разкази „Читателска група 31“.
редактор: Христина Мирчева