Георги Чепилев: "Българските будители - тласък в развоя на родния комикс"

Винаги, когато съществуването на българския народ е поставяно на карта, на помощ идва Провидението.

Христофор Жефарович от Дойран написал и издал във Виена своята книга „Стематография”, от която се учим, че гербът на някогашната славна българска държава е „лъв”. Жефарович с книгата „Стематография” от първата половина на 18 в. се явява предтеча на българските будители и комикси. Но същински народни будители започват да се явяват на историческата сцена през втората половина на 18 век. Първо място в голямата тяхна редица безспорно заема великият и пламенен родолюбец Хилендарския иеромонах отец Паисий. Той е патриарх на народните будители. Второ място се пада на килийния котленски учител Стойко Владиславов, впоследствие епископ Софроний Врачански; той се подвизавал в най-тежките за народа ни времена. При създаденото положение тогава у о. Паисия се поражда идеята да се напише и издаде история за величавото народно минало и така да се засили отслабналото народностно съзнание у българите. И с гръмовития си глас от Атон  разбужда заспалото национално чувство и призовава към възраждане и спасение. Ефектът от малката „Славянобългарска история” бил силен. Навсякъде тя разкривала добрите качества у българина, вдъхновявала го да се замисли за своето бъдеще. След тези неоценимо скъпи за нас имена, числото на народните будители започва да се увеличава: Марко Теодорович от Разлог със своя „Буквар”, Яким Кърчев от Кратово със своя „Страшен съд”, Кирил Пейчинов от Тетово със своето „Огледало” и много други българи, които започват да пишат книги на родния ни език и да ги издават във Влашко, в Русия, в Австрия и дори в Германия. Темата за героичните действия, свързани с възпоменания за миналите времена, започва да намира израз и в тогавашното изобразително изкуство.

Но след Освобождението, когато мнозина българи забравят саможертвите на народа, темата се трансформира в „народна мъка”. Разбира се, отзвук има и от положението на тогавашните македонски българи. Започва формирането на жанровете у нас, както и раждането  на българското комикс изкуство. Това са годините на раждането на българската сатира в литературата и изобразителното изкуство.

Опит да се продължи традицията отпреди Освобождението прави Георги Данчов в началото на 1890 г. с издаването на седмичния вестник „Таласъм” („Вампир”). В нея той публикува и първия български комикс в съвременен вид. След номер 13, вестникът е закрит, а с него и за дълго време прекратява българската сатирична графика. Едва в края на 90-те започва нов подем с вестник „Смях и сълзи”, в който сътрудничи Александър Божинов. Може да се каже, че сатиричната графика в България през онези години е несъизмерима с литературната сатира на Иван Вазов, Стоян Михайловски и Алеко Константинов. Интересно е да се види как българските сатирични художници изобразяват нашите възрожденци и идеалисти, защото това е границата между изобразителното ни изкуство и комикса. Това е заветът на класическите ни комикс автори, че основният смисъл на серията графики или както се казва „цикъл”, е пунктирната прекъснатост или недоисказаността. Изменяйки по този начин ролята на графическата композиция,  се навлиза в света на характерното и крупния план. И вътрешната логика на този композиционен принцип тласка художниците към рисуваните поредици, т.е. сериите, сбора от картинки. Нашите класици на комикса, с портретите на будителите изминават обратен път, но аналогичен: поучават с пунктирна прекъснатост, но не в серия, изискваща карикатурни рисунки, а чрез сбора на отделните щрихи образуват въздействащи типични линии на героя, без да го окарикатуряват. Тази поука систематизира Яна Язова в „Лица в черти, във стихове и колелца”.

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics