ОБРАЗ И СЛОВО: "Проза в "Диаскоп" през 2017 година" - II
08.01.2018
През месец януари 2018 година "Диаскоп" ще предостави на читателите си по хронологичен ред в няколко поредни издания кратки цитати от всички публикувани автори в рубриката "Образ и слово - Проза" 2017 с желанието да не забравяме, припомняйки си силата на словото, като продължим все така да даваме поле за изява на писатели и издатели и през 2018 година.
Хишам Матар, Димитър Запрянов, Любен Димитров
Хишам Матар: "Анатомия на едно изчезване"
После идваха онези жестоки внезапни пропадания, просеките, в които стоеше самичка, защото не знаеше как да се върне. В такива дни бе недостъпна. Как помръкваха тогава очите й, как ме гледаше, сякаш вижда човек, когото почти не познава. Понякога се събуждах нощем и я съзирах да изучава лицето ми с поглед. Усмихваше се насила и излизаше, тихо затваряше вратата подире си, сякаш не съм нейно дете. Друг път лягаше до мен, две глави на една възглавница. Ръцете й, бледите тънки пръсти, които наглед не съответстваха на силата й, приличаха на замръзнали криле. Пъхваше ги между коленете ми или, ако лежах по гръб, ги плъзваше под кръста ми, на мястото, което още си е нейно.
През последната й година мълчанията станаха по-чести и по-дълбоки. Имаше дни, когато изобщо не излизаше от стаята си. Викаше само вярната си прислужница Наима, която също я наричаше „мама“.
- Разбира се, мама. Веднага, мама.
Често изпращаше Наима до аптеката за аспирин, приспивателни или обезболяващи.
Нещастието на мама ми се струваше толкова отколешно и упорито, че изобщо не се запитах за истинската му причина. Нищо не е толкова приемливо, колкото даденото ни по рождение.
Димитър Запрянов: "Кръстопът"
Единственото нещо, което притесняваше Гарет в момента беше сънят, който непрекъснато сънуваше и не можеше да си обясни. В него той се намираше в някаква пустош и бе заобиколен от ярко светещи силуети, които го викаха и с невидими въжета го придърпваха към себе си, а той без никакъв контрол над крайниците си се приближаваше към тях. Имаше усещането, че са му странно познати отнякъде, но не можеше да си обясни от къде. На мястото, където беше израсъл, нямаше нищо, което да се доближава поне малко до това, което виждаше в съня. В момента, в който се доближеше толкова близо до тях, колкото да почувства топлината, която излъчваха, нещо невидимо рязко го хващаше през кръста и го връщаше с такава сила в реалността, че всеки път се събуждаше на земята облян в пот. Не беше споделил този сън с никого въпреки, че го сънуваше вече от близо две седмици, а и беше почти сигурен какво щяха му кажат, че всичко това се дължи на преумора от работата. Гарет обаче знаеше, че това не е вярно, знаеше че този сън означава нещо друго, което все още не можеше да си обясни. Както се бе замислил, съвсем беше изгубил представа за времето и когато погледна ръчния си часовник се изненада, че смяната бе свършила преди тридесет минути. Припряно започна да събира нещата си, когато чу женски глас зад гърба си:
- Хей Гар, какво правиш още тук?
Любен Димитров: "Пух от глухарчета"
Силната музика преминава през вратите на нощния бар. Мъж, на не повече от трийсет, стои пред малък илюминатор, на чието стъклото е залепена апликация на голяма муха. Пуши с видимо удоволствие, а с дясната си ръка върти чаша с алкохол. Навсякъде около него опиянени мъже и жени се смеят и си говорят на висок глас. Той е сам. Опира устни в жълтия фас, а лицето му засиява от рафинираното удоволствие. Издишва кълбо дим срещу тумбестото тяло на насекомото и захапва стъклото. Острият аромат на спирт го кара да потръпне и той на един дъх изпива течността. Погледът му се сключва в центъра на дебелото дъно, а очите му изскачат от орбитите. Сваля бавно ръка и зениците му поглъщат многоцветните ириси. Тя е седнала срещу него на студените стъпала, в скута си е поставили метална кутийка с тютюн и внимателно свива цигара. Облизва горния край на хартийката, завива я и я поставя между тънките си бледо-розови устни. Навежда глава и пали. Димът поглъща всичко около нея, а тя плъзга по повърхността му погледа си към него. Той иска да примигне и да извърне глава, но не може. Очите ù засияват. Гръдта ù започва конвулсивно да пулсира. Нежната ù бяла кожа настръхва, леко гърбавото носле се надига и усмивка прогонва сивотата. Той оставя чашата на земята и като в унес се понася към нея. Тя се отдръпва вляво към перилата и той сяда.
– Ая – прошепва в ухото му момичето.
– Филип – милва я той с поглед.