ОБРАЗ И СЛОВО: "Проза в "ДИАСКОП" през 2017 година" - АНТОЛОГИЯ VII

През 2018 година "Диаскоп" ще предостави на читателите си по хронологичен ред в няколко поредни издания кратки цитати от всички публикувани автори в рубриката "Образ и слово - Проза" 2017 с желанието да не забравяме, припомняйки си силата на словото, като продължим все така да даваме поле за изява на писатели и издатели и през 2018 година.

Светлана Дичева, Иглика Дионисиева, Георги Русев

 

Светлана Дичева: "Балканският пророк"

Гуру и неговият ученик

Нещата се развиха по-бързо, отколкото очакваше. Почеханов и Сабина ходеха из училищните коридори като самотни планети, изгубени безвъзвратно в космическия хаос. Избягваха да се гледат, опитваха се да избират маршрути, които заобикалят евентуалното местоположение на другия, общуваха си чрез посредници. Марета, иначе разсеяна, този път беше наежила антените си за улавяне и на неуловимото. Капанът беше щракнал. Сега трябваше да очаква развръзката. А най-нелепото беше, че любовната интрига се развиваше на фона на ускорени приготовления за сватбата. В един напреднал етап Марета отмени заетия си бъдещ съпруг в организацията на тържеството. Църква, покани, коктейл, гражданско – и по-сложен лабиринт да й се беше наложило да обходи, пак щеше да се справи. Защото по-голямата част от съществото й наблюдаваше по-важния процес – трудното, бавно приближаване на учител и ученичка. Те щяха да се срещнат, а тази среща щеше да обезсмисли ритуално-битовите приготовления.

И тогава Марета ги видя. Бяха останали сами в класната стая след часовете. Не беше ги дебнала, случаят просто й се напъха сам в ръцете. Търсеше Почеханов, за да му каже, че току-що е говорила по телефона с братовчедка му. Бяха прегърнати, така силно прегърнати, като че ли са едно цяло – учител и ученик, слети в процеса на познанието. Почеханов никога не я беше прегръщал така, нито пък тя него, отчаяно, на живот и смърт, благоговейно, обожествяващо, с категоричността на предстоящо сливане или скъсване, което май си е едно и също. „Ако знаехте колко ви обичам и двете“ – беше си помислил преди време той. Е, сега вече ще обича само едната. Очите на Марета най-непредвидено се замъглиха в сълзи. Май едва сега й просветна, че спасителната операция „Сабина“ е насочена към собствената й любов. Любов? Значи може би обича Почеханов? Сети се как се беше уплашила, че може пръв да стане жертва на deadly chain. Спомни си колко се страхуваше да не се провали Неговият проект... Всъщност през цялото време тя се бе борила да стигне до истината за Неговия клас, а след това започна да замисля решение на проблемите на Неговия клас... Колкото и да бягаше от него и да се правеше на интересна, тя всъщност точно с това показваше, че тича към него, че се стреми към него. Дори за бебето не му каза, защото не искаше да признае, че той е първият, който трябва да научи новината по право, а не по нейно благоволение.

Много тихо, за да не я забележат, тя отиде в „дома“ на Почеханов и си прибра багажа в една чанта. Мина през квартирата и напъха малкото си дрехи в куфар. Взе такси и „акостира“ на автогарата. Купи си билет за градчето, където майка й можеше винаги да я посрещне, независимо от обстоятелствата, с много топлота. Добрата майчица едва ли беше тръгнала към столицата за сватбата, беше съобщила, че ще дойде в последния момент, за да не ги притеснява с преспиването. Е, сега можеше да си спести пътуването.

От умора по пътя Марета заспа. Сънува, че вместо покани за сватба е изпращала билети за басейн, всички гости са дошли по бански костюми и се къпят в басейн уж с олимпийски размери, а с вода до коленете. Бяха изключително смешни, нагазили във водата като щъркели. Марета също бе по бански и много смело потопи крак, очаквайки веднага да докосне дъното. Вместо това потъна в някаква бездна.

Когато отвори очи, автобусът беше спрял, а някакъв катаджия се разправяше с шофьора. Вратата се отвори и в автобуса влетя... Почеханов.

 

Иглика Дионисиева:

"Приказка за сладката вишна и горчивата череша"

Останала жената вдовица с невръстно дете на ръце.  А детето растяло някак послушно и уплашено. Страх го било да тича, не можело да си намира играчките. Очите му, колкото тъмни били в началото, още по-черни ставали. И не искали да прогледнат.

Започнала майката да се кара, овиквала детето, овиквала комшиите, нивата, къщната работа и де когото срещнела. Гледала намусено и била кисела по цял ден. И на Господ била вече сърдита. И как да не, ми че каква е тая работа бе, Господи, мърморела тя, като кон за кокошка излезе? Що ми даде малко дете, пък ми взе мъжа, бре божичко? Пък то детето сляпо излезе, ни работа може да похване, ни дърва да иде да набере, ми аз цял живот да му слугувам? Какво да я правя тая сляпа слепица, Господи?

Тъй нареждала жената и не я било грижа дали детето е при нея или не. Щом то не виждало, и тя не го виждала. Не виждала как детето порасло и станало хубава девойка.

Заедно с детето порасли и овошките, започнали да цъфтят и да дават плод. Черешата първа в градината цъфвала и първа започвала да зрее. Много раждала тя, клоните й се извивали към земята под тежестта на рожбата, не можело да се мине под черешата, докато не се обере. И тогава жената започвала да фучи, да я кълне, взимала брадвата и отивала да сече отрупаните с плод клони. Сече и нарежда, сече и проклина. Слушала от стаята дъщерята ударите на брадвата и рухването на клоните, чувала клетвите на майка си и буца й засядала в гърлото. Казвала тя на майка си да не сече и да не кълне дръвчето, но старата не я чувала. Момичето не можело нито да спре осакатяването на черешата, нито да вкуси от плода й. И така, година след година клоните на черешата намалявали, а плодовете й започнали да загниват преди да узреят. Вече не се занимавала с нея майката, почти не останало по нея какво да се отсече. Старата жена отваряла прозореца и късала по-хубавите череши. Поглеждала към дъщеря си и казвала:

- Да си хапна малко, че ми е прималяло. То само това ми остана от баща ти – тая череша. От нея повече файда има, дъще, защото дава плод, а не е като тебе – негодна.

И лапвала по две-три черешки. Но докато ги сдъвче – изплювала ги, защото нямали никаква сладост и от горчилка не се траело.

А дъщерята със свито сърце опипом излизала от стаята и отивала под вишната. Колко нощи, в най-лютите зимни виелици, дъщерята будувала от страх и жал – ще издържи ли на ледения студ и вятър вишната, няма ли на сутринта да я намери пречупена? А напролет около нея се носел силен аромат от разцъфналия й цвят, а жуженето на пчелите около нея не спирало.

Отивало момичето, опипом проверявало дали е здрава кората по стъблото на дървото, дали няма изсъхнали клони, премитала, колкото можела, около нея, поливала я. И когато цветчетата по клоните на вишната се превърнели в плод и започнели да зреят, кой как минел по улицата, късал си и не можел да се начуди каква е тази нечувана сладост.

Прочуло се момичето с вишната из околните села. Никой до тогава не бил ял такава сладка вишна, нямало като нея друга, освен в двора на сляпото момиче.

Започнали да прииждат хора откъде ли не, всички искали да опитат необикновено сладкия плод. Пък някои, след като опитвали, се изхитряли да идват втори път и да искат да си наберат повече, уж за ляк им трябвало. Момичето никого не връщало, мълчало си и се усмихвало.

Тогава хората започнали да забелязват колко внимателно сляпата се грижи за вишната. Питали майката – дали сладостта на плодовете не иде от добрите грижи на момичето. А майката започвала да кълне хората и да ги отпъжда. Хич и не искала да знае щом вишните стават черни като слепите очи на момичето защо са толкова сладки.

 

Георги Русев:

"Основа на бъдещата всемирна идеална държава"

"Три дни работи и три дни почивай"

Идеалният лозунг е "да прекараме времето си като на празник и безгрижно, защото сме гости на този свят".

И така - основата на тази всемирна идеална държава ще бъде създадена върху икономията на работното време и на труда.

Всички от 4 до 20 г. възраст ще бъдат ученици.

Всички от 21 до 40 г. възраст ще работят за народа по 3 дни в седмицата и то по 6 часа дневно.

Всички от 41 до 50 г. възраст ще се трудят за отличната наредба на народните работи.

Всички от 51 г. възраст се освобождават от всички народни работи.

Ще създадем идеална държава която дава на старите безкрайна почивка, за да се наслаждават на последните дни от старостта си.

Така ще поеме човечеството новият си идеален живот, а не с диктатура и лабут. Всемирната идеална държава трябва да се управлява от едно Всемирно Народно Събрание, т.е. от всемирни народни ръководители на човечеството. Те трябва да държат в ръцете си везните на правдата, на братството и равенството. Този символ ще дава доверие на всички членове от обществото, че техният преходен живот, тяхната прехрана и човешките им права тук на земята ще бъдат гарантирани и неопорочени от никого. Ръководителите избират за столица този град, който е с най-разкошна природна местност. Тя трябва да се нарече „Светлина”, защото там ще бъде централизирана умствената светлина, която ще осветлява живота на човечеството във всяко едно отношение.

Всемирните народни ръководители се трудят да доставят всичко, каквото е потребно за издръжката живота на цялото човечество в най-отлично положение.

Те утвърждават 4 народни тържества: първото – тържеството на сътворението на света, то се празнува 3 дни. Второто: Тържество на Народното освобождение от злото, което трябва да се празнува 60 дни. Третото: Тържество на изобретенията, което се празнува 4 дни.

(Забележка: лицето, което открие полезно изобретение за народа, се освобождава от така наречената работа заедно със съпругата си като се ползват от всички народни блага. За тази цел ще има отделни изобретателни работилници, където всяко лице през свободното си време може да се забавлява и да опита умствените си способности).

Четвърто: Тържеството на природните дарове, което трябва да се празнува 4 дни.

Ръководителите трябва да изработят един наказателен закон, който да не брои повече от 10 члена. Като същевременно обсъждат въпроса: за увеличението, за намалението и за помилването наказанията на престъпниците.

Те трябва да изработят един общ международен език, който да улесни сношенията на цялото човечество.

Религиите остават същите. Всичките религиозни празници се отпразнуват от членовете на религиозната общност. Защото без религия човечеството ще прилича на кораб без кормило.

Всемирните народни ръководители след като изработят и утвърдят Държавния бюджет за един предоволен и радостен живот, предават го в ръцете на Върховните Народни ръководители, за да го приложат в действие, така както е приет.

Върховните Народни ръководители (т.е. министрите) вземат всички мерки, за да се приложи изработения държавен бюджет в най-голяма точност, за да може без спънки и оплитания да се управлява държавата.

Областните ръководители имат седалището си в центъра на областите...

От горното се вижда ясно, че най-сложните държавни работи се извършват от народните ръководители и то по един твърде лесен начин.

Върховното Народно ръководство на Труда държи в ръцете си списъците на всичките членове на обществото като записва всеки ден в регистрите си сведенията за раждане и умирания.

 

Виж и всички публикации в "Образ и слово - Проза" 2013-2018 тук

Първа Част тук

Втора Част тук

Трета Част тук

Четвърта Част тук

Пета Част тук

Шеста Част тук

 

Първа публикация: 20 май 2018

 

---

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.