Марин Халачев (24 март 1933 - 2005): "Тридесет и два чифта очи"

- Извинете, госпожа, нова съм.

Госпожата е на неопределена възраст, нейде над четиридесетте, изрусените й излинели косици са топирани и навити навътре около врата. Сресана по този начин, излинялата косица изглежда значително по-буйна – пет-шест такива измами смъкват възрастта с десетина години. След моята шепнешком произнесена реплика госпожата се обръща към нашата бригадирка Линка, прави обидено лице и възкликва с устни, свити на фунийка: „О!“, в смисъл: „ На новачка ли ме пробутахте?“, но нейното възклицание ни най-малко не ме стряска.

- О! – повтаря пак клиентката ми с глава обърната към Линка.

Погледът на Линка е стъклен, съвсем без израз, само раменете й леко мръдват нагоре: какво да се прави, госпожа, и новите трябва да си изкарват хляба!

Така. Уговореното си е уговорено. Когато усетя недоволство или доловя недоумение, произтичащо от несръчните ми движения около дамските глави, уговорено е да казвам: „ Извинете ме, госпожа, нова съм!“. Извъртам леко главата с излинялата косица, усмихвам се за всеки случай и подновявам работата си около навитите навътре краища. В салона миризмата не е особено приятна, но за сметка на това е топло. Топло… Като си помисля само: и утре, и вдругиден, и след месец, и след година все ще ми е топло – стига да се държа прилично, тоест стриктно да спазвам уговорките. Нямам никаква представа какви ще са следващите уговорки, но твърдо съм решила, каквито и да са те, да не ги нарушавам. Аз съм тук от десетина дни, една отвътре стегнала ме предпазливост ме кара да си движа пръстите по-несръчно, отколкото мога, а от мене искат да казвам само:

- Извинете, госпожа, нова съм.

Съзнавам, че през осемте години, след като завърших гимназия, се държах лошо. Съзнавам, че мен ме направиха такава, каквато съм, тридесет и два чифта очи. Напоследък все по-често се питам: как се държат хората с вроден или придобит недъг? Че свикват с недъга си е ясно, но стремят ли се да го прикриват или напротив, изпитват желанието да го показват, да го навират в очите на околните – ето, това сме ние, длъжни сте да ни приемете с недъга ни? В нашия клас бяхме осемнайсет момичета. По история имахме оформени пет шестици, седем  петици, три четворки и три тройки – тази калкулация беше „честна“, тя ни подготвяше за нашето утре. Как тъй изведнъж ми се прииска да реагирам? Не бях правила такива неща до този момент – тогава ми се струваше, че всеки от нашия клас би могъл да реагира остро, но не и аз. Внезапно нещо заклокочи в гърдите ми, усетих разцъфтяването на странен порив, ръката ми сякаш сам се вдигна нагоре, двата ми пръста щракнаха, аз се изправих и казах: „Може ли да ни изпитате с Веселина заедно? Каквито въпроси на нея, такива и на мене!“ Можеше. Нямаше начин да не може пред тридесет и два чифта очи. Аз си седнах на мястото с петица, а Веселина - с четворка. Разменихме си бележките, това е. Имаше голяма липа под прозорците на нашата класна стая – изведнъж усетих миризмата й. Тридесет и два чифта очи се извъртяха към поруменялото ми лице и аз си помислих: докато край мене има тридесет и два чифта будни очи… Поех си дълбоко дъх -  за тридесет и трима абитуриенти детството бе свършило изведнъж. Този ден беше последният учебен – ние станахме и започнахме бавно да се отдалечаваме от вече показалите се цветчета на ухаещата липа…

- Честито, госпожа!

Развързвам чаршафа, прибирам четирите му краища и го изтърсвам. Госпожата се изправя и, разбира се, не ме удостоява дори и с поглед. Забелязвам, че тя е с изпъкнали форми, които се люлеят някак по младежки – възможно е годините й да не са повече от тридесет и пет. Поглеждам се в огледалото. Аз съм плоска като дъска и отпред и отзад. Раменете ми са развити, ръцете ми са големи и груби, дебелата ми кожа по дланите ми ще остане –  работя с ръцете си и непрекъснато ги гледам. Има хора, които си окачат по стената някакво заклинание или предупреждение – още щом се събудят, поглеждат към заклинанието и то им е в ума през целия ден. А мене ще ме предупреждава и държи нащрек жълтата половинсантиметрова кожа на дланите ми. Усмихвам се на мислите си. Трапчинките по бузите ми, които съвсем ясно личат на всяка моя някогашна снимка, никакви не се виждат сега – и лицето ми е загрубяло. Само очите ми, пъстри и бадемовидни, се открояват – в  избелелите дочени дрехи изглеждах съвсем като момче, само дългите подвити мигли ме издаваха. Веднъж един възрастен мъж, дошъл да помечтае между голите панелни стени на бъдещия си нов дом, ме по-загледа, па ме попита: „ Ти момче ли си, моето момиче?“.

Към стола ми се запътва мургава жена, спортен тип, една от ония, на които чаталът започва нейде откъм диафрагмата. Жени от тази порода имат само крака, задникът им се губи нейде, спестен е. Нямат и бюст.  За сметка на това пък господ ги е надарил с такава разкошна конска грива, която нито излинява с течение на годините, нито побелява. В една такава грива се чупят всички гребени, дори алуминиевите. Минава ми през ума това за гребените и неизвестно защо изстивам. Някакво предчувствие ли ме връхлетя? Не разбирам от какво толкова се боя – аз искам само едно: да ми е топло … Кобилестата особа е седнала, подпряла е глава, чака. Но аз, без никой да ми е казал, премитам, въпреки че за целта салона си има специално момиче. Премитам не само около моя стол, размахвам метлата с високата дръжка, бръскам наред – както около четирите стола, така  и около сешоарите. С крайчеца на окото наблюдавам Линка. Колкото да се стремиш да правиш добро, ако този, от когото зависиш, не го възприеме като добро. Така че достатъчен е само смръщен поглед, за да оставя веднага метлата в ъгъла.

- Извинете ме, госпожа, нова съм.

Изричам си репликата не по собствена инициатива, а в отговор на алтовото „Както обикновено!“. Очаквам жената да потърси помощ поне с едно „О!“, но тя  само ме поглежда с присвити очи през огледалото и ми казва с примирение, по мъжки: „Нищо, давай!“.

- Моля? – извъртам се с лице към нея.

Както и да е, разбираме се. Започвам да разчесвам кичурите един след друг – мама миа, всеки дорест ат би завидял на тоя породист, як и дебел като корда косъм ! Щак – от гребена се откъртва зъб. Щак – още един. Открай време ми е известно, че почнат ли на един гребен да му се чупят зъбите, не след дълго в ръката ти остава само дръжката му. Щак – отронва се трети зъб. Какво по дяволите, трябва да направя? В този миг, с леко прехапани устни, усещам, че ми е топло и че ужасно много много ми се иска да  задържа топлото около себе си… Нямаше кой да ме издържа, пък и с моята диплома от 5.12 аз в никакъв случай  не можех да разчитам на класиране. Напразно значи вдигнах глас за оная петица  -  Веселина се класира и с  четворката, понеже на нея от конкурсния изпит й трябваха само две тройки. Кога си помисляме, че някой  не е с всичкия си? Най – общо казано, когато върши  безсмислени неща. Чувствах, че  абитуриентския  тоалет ми стои добре. Роклята имаше голям цип, който минаваше по целия ми гръбнак. Прочие едва ли щях да се чувствам тъй добре, ако изведнъж не бях усетила упойващата миризма на цъфнала липа и ако възхитените погледи на порасналите за един миг мои съученици не ме подкрепяха от всички страни. Така, Кремено, казах си, само така ! Зеленчуковият магазин беше обърнат на север, та трябваше да работя с памуклийка и през лятото. Щак -  отчупва се още един зъб, усещам в очите си сърбеж, после влага. Мъчително  преглътвам, стягам се : какво пък толкова най-много да го  платя, пустия му гребен! Не, работата съ6всем не е до гребена, това е някакво лошо предчувствие… В магазина ръцете ми се откъсваха  от  раменете, а краката ми бяха винаги лед. Работех сред баба, дядо, син и още някои. Аз бях чуждата. Аз бях поначало нежеланата. Постепенно ме превърнаха във впрегатен добитък, безсловесен и безпомощен. Опитах се да гледам само отстрани, със скръстени на гърдите ръце – не мина. А, тъй ли, казах си. Започнах да избирам зеленчуците – подавах на жените само ония, които те ми посочеха. „Но, бай Делко – виках аз на всеослушание, пред цялата опашка, - та нали ти признават коскоджа ми ти фири?“. Не можаха да ме спасят. Застъпиха се за мене и от кварталната ОФ организация, и откъде ли не, но излезе, че… Боже мой, колко неща излязоха, с които аз нямах нищо общо!                                                                             

Краката  на чаталестата ми клиентка са проточени напред – какво налято и дълго бедро ! Щак – аз се мъча да се усмихвам. Но тя види се, забеляза влагата в очите ми.

– Не се безпокойте – казва. – Продължавайте смело и не се безпокойте.                       

И наистина, преди да си тръгне, тя се върна, опакована вече във финото си вносно кожухче, в което прилича на пухкава вълнена къделя, и ми подава три лева с думите: За гребена. „За гребена“ е изречено високо, всички чуват и аз поглеждам Линка – тя ми прави знак да ги сложа в джоба на престилката си. Слагам ги. Но не при стотинките бакшиш – отделям ги в горното джобче на мантата. Моля, следващата.                                                

Следващата е лъчезарна, неспокойно задъхана, със засмени очи, които игриво опипват предметите, лицата, собственото си отражение – на тази жена, помислям, сигурно й предстои нещо много приятно. Виждам дръжката на бившия гребен в ръката си и бързо я хвърлям в  боклученото  кошче под мивката. Неизвестно защо и как, може би защото се чувствам засрамена -  та нали в моите ръце якият лъскав гребен се превърна в едно грозно нащърбено нещо, годно само за боклука, - си спомням, че във фризьорския курс бях най-сръчната, с най-яките пръсти, и изведнъж ми се прииска да се отърва от умишлената си скованост. В зеленчуковия магазин бях назначена по чл. 64 – опитах се да постъпя в някакъв  друг магазин, какъвто и да е, но всеки, който чуеше името ми, подскачаше: „А, оная малката ли? С голямата уста?“. И тъй, в монтажния цех на приборостроителния завод се появих тъкмо в момента, в който казаха, че индивидуалните норми вече не важат – ще получаваш толкова, колкото каже бригадирът. Сложиха ме да седна до забрадена със синя забрадка жена на средна възраст, която ме поразпита лениво за това- онова, а после, след като помълчахме, промълви: „Кажи-речи, довчера, момичето ми, можехме да  поработваме и неопипвани !“. Разбрах думите й, но те не ми направиха кой знае какво впечатление. Спомних си за тях след няколко дни.           

– Ще дойдеш в „Лотос“ в седем! – Тонът е заповеднически.                                        

– Хайде де, защо?                                                                                                                  

-  Защото аз тъй искам.                                                                                                         

– Глупак. 

Започна да ме върти. Не ме държи на една операция, за да я усвоя  както трябва, ами ме мести. Аз правя грешки, появяват се престои и задръствания. Започвам да чувам: тя е кьопава и разсеяна, щяла да следва… В бригадата има десетина жени – всичкото им женско. А аз – момче. Момче с пъстри бадемовидни очи и подвити мигли. Все по-често чувам: тя е кьопава. Обаче фактът, че почти всяка вечер бригадирът ме пресреща със заповедническата си реплика, повдига самочувствието ми. Ех, ако беше ме помолил, или поне изрекъл по-меко репликата си… Но не – той си е същият, и аз съм си същата, отговорът ми е неизменен: Глупак! Тия, които са всяка вечер с него в „Лотос“ и после в не знам  каква си квартира, започват да ми погаждат номера – аз все работя, работя,  работя, а заради мене не станало това, не станало онова …  Започвам да подозирам, че бригадирът ме натапя не от лошо сърце и не защото е глупак, напротив – ако не си умива ръцете с мене, с някой друг трябва да ги умива. А в цеха се живее. В цеха е топло. Но аз все още не съм усетила студеното, за да мога истински да оценя  топлото. „Аз на тоя мухльо ще му видя сметката!“ – изкрясквам и хуквам, обикалям кабинет след кабинет – о, мисля си с наслада, какъв скандал ще избухне! – сега ще се види кой крив и кой прав … Какви безпомощни и тънки гласчета! Да се преместя в друга бригада ли? Защо? Защо аз трябва да се местя, не разбирам! Вие ще видите, че тридесет и два чифта очи ще ме погледнат с благодарност и че нито една ръка няма да се вдигне : Кремена да си иде, излишната тук е Кремена ! Дръпвам кичура по-рязко и понечвам  да  кажа на лъчезарната руса жена! : „Извинете ме госпожа, нова съм !“, но вместо това, мъчително преглътвам задушаващата ме буца и ласкаво, доколкото мога в момента, и прошепвам : „ Среща ли имате?“                                                                                       

- Да ! – отвръща ми, поривисто ме стисва за  лакътя.                                                

Мисълта ме  се връща към трите лева в горното ми джобче. Възможностите са две: да ги присвоя или да ги предам, където трябва. Хм, не съм май особено прозорлива. Не ми стигат, види се, петте години, прекарани в строителна бригада, в полуготови апартаменти без прозорци, в които отвсякъде духа! В душата ми се е  насъбрала огромна буца лед, а дори и през ум не ми минава, че и двете възможности са еднакво опасни – сега-засега аз виждам само едната: предам ли трите лева в счетоводството, ще настроя против себе си всички ! И затова решавам да ги присвоя. Знам също, че в такива случаи въпроси не се задават. Ако попитам Линка какво трябва да направя, много ще я затрудня. Прочие всичките тези умувания ще ми изплуват след няколко месеца. Събрание на комсомолската организация с една единствена точка в дневния ред: разглеждане поведението на другарката Кремена Стоилова. Там ще се каже, че моята двойственост е забелязана веднага след случая с трите лева, които аз уж много принципната, вместо да внеса в касата, съм присвоила. „Веднага след онзи случай ли ?“ – ще попитам и ще си спомня: на стола ми беше седнала една руса развълнувана жена, аз започнах да я обслужвам  с такъв артистичен замах, че колежките ми бая учудено ме поизгледаха : тази ли е новата, на която поръчахме да казва: Извинете ме, госпожа, нова съм! Ами ако след като се разгледа моето поведение, в нито един салон не ме искат? Не ми е известно засега дали на събранието ще остана вярна на себе си и дали в погледите на толкова много очи няма да се превърна в трън, в цирей… Може би ще се държа като загубенячка, като безгръбначно животно, което със сълзи в гласа си ще си признае несторени грехове и на което трябва да се прости ? Възможно е също, ако се държа достойно, очите да ме погледнат с такова възхищение, с каквото някога ме погледнаха тридесет и два чифта очи?  Може би пак ще ми замирише на цъфнала липа ? Не знам, не знам… Аз в момента нищо не знам – това което ще се случи, го знае само врачката Ванга. Усещам и отляво, и отдясно смръщено – учудените погледи и придавам несръчност на ръцете си – не искам пак да ида в студените апартаменти, не искам! Несръчно разчесвам, жената леко изохква, аз се навеждам и с някакъв отново лумнал порив в душата изричам по-другояче репликата си: 

 - Извинете ме, другарко, нова съм !

1984 г.

• Публикува се със съдействието на художника Николай Маринов, син на писателя Марин Халачев.

Марин Халачев в "Диаскоп":

"Да се родиш отново" - разказ

Пловдивски автори в"Диаскоп": Марин Халачев (1933 - 2005)