Роса Часел: "Ще прилича на ден" - "Преждевременни романи"

26.04.2020
Снимка 1

Глоса на мита за спящите в Ефес'81. Дълго психологическо оплитане, изпълнено с занаятчийско търпение – както онзи, който плете кош… Това, което се плете и разплита, е по-скоро връв – две въженца, усукани от края до край, двама братя близнаци. Нито в началото, нито в края на техните животи няма между тях дори най-малка разпра… Нужно е да започна с дълго въведение не към творбата, а към драмата, която не върви към развръзка, а към още едно увъртане или безчет увъртания, за да стане въжето по-тънко… Въведението трябва да подскаже пренатален сън… Двамата преживяват началото на своето съществуване в семейна среда – обществена, интелектуална, духовна – на свят, който спи… Те с радост проспиват своето детство, макар в живота си да се подчиняват на най-строги правила, които обаче не ги потискат: тяхната природа, тяхното съдържание, гъвкавостта на тяхната психическа материя позволява да се извърта, без да се хрущи, без да се извива, без да се вкоравява… Най-сетне стигат до пубертета и усукаността се разхлабва, краищата частично се освобождават, отърсват се от единомислието: гледат се един друг в своята освободеност, отплащат се един на друг, порицават се, надсмиват се, предизвикват се да разберат и винаги разбират… Цялата тази хармония, заедно с някой изтъкнат мимоходом факт – семеен, биологичен, генетичен; хармонията се развива още в йезуитски колеж – удобно е да се изпусне датата, за да може човек да намери сгоден случай да си го представи в момент, в който тази подробност ще изглежда напълно положителна. Стигат до пубертета и поемат по напълно различни пътища; единият се замонашва и затова остава вътре; вторият отива да учи другаде, посвещава се на медицината… И двамата са самотни души, които се гледат един друг от своите кули… Отдалеч се вижда, че изпълняват най-различни дейности, които обаче имат сходен тон и ритъм… За да се различават, е удобно да си имат имена: Петър и Хуан. Петър е по-големият – по-възрастен е с пет минути, но старшинството му е прието и зачетено от другия; това е първото стъпало или горният праг, под който минават. Във физически план: споменатата прилика, същият ръст, същият цвят на очите и косата, същото крепко здраве, което само от време на време се разклаща от пристъпи на ипохондрия, характерни за силни и слаби…

Различията в характера определят и различните пътища – винаги известявани един на друг, приемани и обсъждани. Когато говори за Педро, Хуан казва:

„Моят свят брат…“. Когато говори за Хуан, Педро казва: „Материалистът в семейството“. Всеки от тях си има и хоби. За Хуан то е литературата – той е ненаситен читател. За Педро е рисуването – позволява си да рисува пейзажи, като предпочита морските. Хобитата украсяват сериозността на различните им призвания и в крайна сметка, някъде след четиридесетата им годишнина, им донасят слава не само сред техните близки, а в обкръжението им – религиозното, научното или просто общественото.

За да може читателят… или по-добре за да се носи от книгата усещането за сърдечност, която  обгръща и най-сетне убеждава – което никога не е прекалено човешко. Затова трябва двамата да бъдат изобразени достатъчно плътно – всеки от тях с малките си прегре- шения или премеждия, с които провъзгласява своята независимост, какво вършат, без да си дават сметка и пр. И така се случва, че без да си дават сметка, оставят да изминат много дни без известие един към друг, та Хуан започва да се тревожи… Той се отправя да разпитва за своя брат и му отвръщат със загадъчни и уклончиви отговори… Когато пристига в манастира, се сблъсква с враждебност, може би насочена срещу него - да речем мърморенето на някоя благоверна. Обаче той се опитва да разчупи леда и в крайна сметка стига до заключението, че загадката или прикритостта за- сягат неговия брат. След много настоявания успява да види отеца, който е бил негов учител и който винаги е проявявал обич към него… Учителят казва:

- Не настоявай… Брат ти вече не е с нас…

След няколко недоволни реплики, узнава само:

„Беше болен, много болен…“.

- Но къде, къде е?

- Не знаем…

Педро внезапно бил повален от болест, която отдавна е носил, но този път пристъпът бил особено жесток. Докато минавал през един манастир в Билбао, който трябвало да посети, едно рибарско селце го привлякло неудържимо. Той слязъл от влака, извадил от куфара си художническите принадлежности и се захванал да рисува морето. Сякаш отново стъпил на палубата на часовете, в които съзнанието още не се било пробудило, на тъй необятното време, в което самите вълни… формата на вълните спирала във въздуха… И така прекарал много часове, без мозъкът му да усети, но продължавали да усещат особено силно цялото му тяло, стомахът… Силната болка, която знаел, че може да смекчи, като хапне нещо, го накарала да спре в най- близката кръчма. Помолил за малко храна. Попитали го какво иска и той рекъл:

– Каквото и да е… Което ще стане най-бързо, нещо, което имате готово…

Започнал бързо да се храни, но вместо да се уталожи, болката се умножила.

Опитал се да я понесе и дълго я понасял, докато не паднал в безсъзнание… С помощта на един клиент, кръчмарят го откарал в близката болница. Състоянието му било толкова тежко, че решили начаса да бъде опериран. И го оперирали… Това е разказът за събитията, който Хуан успява да изкопчи от отеца на портата, заедно с неясен адрес в Сеговия.

Търсенето е повече или по-малко продължително. Най-сетне идва срещата. Еднакво жестоки прегръдки и укори. Хуан упреква Педро, че не му се е обадил, когато се е разболял. Педро упреква Хуан, че се е мъчил да го намери. И започва обяснението… Разказът за произшествието не обяснява нищо. Педро се свива и замълчава като притиснат звяр; но неоспоримият факт, напускането на братството, се нуждае от обяснение, което Хуан изисква… И тъкмо това обяснение Педро отказва да даде. Дълго се препират и внезапно Педро променя тона си, избягвайки разгорещения спор, и хладно, като някой, съобщаващ очевидното, казва:

- Изгубих вяра…

Хуан отказва да го приеме насериозно.

- Как така, както се губи ключ ли?

- Точно така…

Разясненията между тях трябва да стигнат до препиране – не заради противоположни мнения, а заради трудностите в обяснението на единия и в разбирането на другия. Педро прави усилие да демонстрира, че е получил демонстрация. Мъчил се е два часа под пълна упойка и знае какво е да си мъртъв. Хуан познава въздействието на анестезията както на теория, така и на практика; знае, че упоеният не е мъртъв, но вижда, че брат му е преживял пълната смърт – такава, каквато Хуан несъмнено познава и каквато открива в научните си познания… И точно когато чува Педро, усеща, че истината, която изповядва, не е истината на Педро. Убеждението, което утвърждава и което се посочва от фактите, не е истината на онзи, който я утвърждава инак… Усеща, че независимостта, която винаги са пазели, пълната противоположност на техните пътища, отпада и губи сили, когато излиза на бял свят и излага на показ предишно противоборство… Противоборство, предшестващо всичко – сякаш несъгласието е тръгнало още в майчината утроба… Докато това, за което сега спореха, беше същото, което там вътре знаеха и приемаха… Тогава Хуан приема тривиалното изказване като върховен израз на скръбта, като формула за критерия, който трябва да се възприеме… „Брат ми е изгубил ключа. Трябва да му помогна да го намери.“

Драмата, която може да се разгърне в романа, ми бе подсказана от история, разправена ми като действителен случай, като нещо известно… И ми бе разправена в Толедо, в една средновековна обстановка, юдейска, инквизиторска, йезуитска… В крайна сметка историята има мизансцена на правдоподобното, изпреварващо с много вероятното. Историята беше за мъж, лекар, но все пак със здрава вяра. Знаейки от преживяванията на непознати и на близки, че е възможно да изгуби вяра заради анестезията – убедителното спиране на живота, нечистото, еретично дело на човешкото високомерие – решава друго. Ако бъде сполетян от болест, която не може да се изцери по друг начин, да се оперира без упойка и така да покаже, че ако вярата може да се изгуби, волята при това изпитание може да я съхрани… Тук поетичното звънче трепти и даже вика – понеже това, което трябва да демонстрира, е премълчаната болка. И това тласка романиста – далия обет, непрофесионалния – към нещо, което може да се разкаже в роман…

Любимият пейзаж с долини, планини и психологически склонове се откриваше със своя непознаваем хоризонт, който става още по-ценен от техническите затруднения – изкусителни, но почти непреодолими за непосветения… И те изискват дълъг размисъл, дълго потапяне, което да замести проучването… И така си остана през годините… разбира се, не остана куцо или незавършено, а поетически цялостно… Най-накрая: намереният ключ, да се приеме смъртта, доказаната пълна смърт, почувствана в същностната й разлика от съня със сънища – вместилище или среда за мечтания; абсолютният сън, сънят като камък… сънят на спящите в пещерата в ЕФЕС… светски сън, опасващ или обхващащ едно детство – навярно детството на човека… сън на брега… „… au bord de votre éternité!“'82… до един неподвижен поток, пред който, когато се събуди, отминалият сън ще прилича на ден.

-------

81. Според легендата в една пещера до град Ефес се скрили от преследвания седмина млади християни. Там те заспали, за да се събудят след много години и да намерят един променен свят, в който християнството е вече господстваща религия.

82. Краят на финалния стих в стихотворението „Фаровете“ от Шарл Бодлер: „… на ръба на вашата вечност!“.

 

Превод: Николай Тодоров

Фото: ©Диаскоп 

 

От "Преждевременни романи" на Роса Часел, кратка проза
ИК "Гутенберг", 2019
Брой страници: 284
Цена: 20 лв.

Публикува се със съдействието на издателството.

 

Роса Часел в "Диаскоп":

"Аз съм Бот"

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.