Марин Халачев (1933 - 2005): "Ужасът"

В рубриката "Пловдивски автори"

►

Горе над дерето, по самотния и каменист селски път, се задава мизерно погребение. Върху стара каруца без ритли, теглена от стар кон, е поставен ковчегът, скован несръчно от нерендосани чамови дъски. Зад каруцата вървят само трима гологлави мъже и една забрадена с кафява забрадка старица – няма поп, няма кръст, няма кандилница. Двама рибари, хвърлили въдиците си в безшумно течащата бистра река, са повдигнали глави – гледат към дръгливия кон, към белия ковчег, към четиримата изпращачи и мълчат, дума не отронват. Единият, едър, коремест, с асматично свирещи гърди, е писател, издал няколко книги – две от книгите му уж направиха впечатление навремето, но и те са  вече забравени, остарели, никому ненужни. Той самият нарича себе си автор, само автор или просто белетрист – ако случайно някой го нарече писател, изчервява се, гневи се, сякаш е с нашивки на сержант, а са го нарекли, с цел да го подиграят, полковник. Другият е висок и слаб, с очила, също тъй вече на възраст, той е инженер – от ония инженери, които са започнали без големи амбиции, но в края на краищата, макар и  работещи в някое невзрачно предприятие или третостепенен завод, са намерили себе си – без да се на високи длъжности, те имат зад гърба си по няколко рационализации и дори по едно-две изобретения.

- Това е краят, а ? – нарушава тишината инженерът. Гласът му е хрипкав, трептящ, очилата му светват присмехулно. – Това е краят и, значи, няма те, съвсем си изчезнал.

Писателят опипва джобовете на винтягата са, изважда цигари, кибрит, запалва и замислено изпуска дима в хоризонтална струйка, струйката се връща към лицето му, той размахва длани, разсейва я. Погребението завива нагоре, по голия баир, където едва сега двамата забелязват гробището, оградено с нисък каменен дувар, порутен и тревясал. Вижда се и черна изкъртена врата с рамка, която стърчи  като старо турско бесило.

- Ами така е то ! – въздъхва писателят. – Ей- сега ще изкопаят гроб, ще положат в него това, което е останало, ще го заровят и ... не е имало такъв човек. Уж е имало, пък не е имало...

Той се обърна към кротко течащата река, изтегля въдицата си, оглежда стръвта, внимателно я намества. Няколко пъстроцветни пеперуди се завъртат над водата, отлитат към храсталаците отсреща, връщат се, разпръскват се, отново се събират като ято. Откъм голия хълм долитат ударите на търнокоп: бух, бух, бух...

- Днес никаква риба няма да уловим... – Инженерът отдавна познава писателя и знае, че сега той ще му разкаже някаква интересна случка – може би истинска, но донагласена, поукрасена. – Няма да  хванем – повтаря инженерът, - пък и никаква риба не се вижда.

- Не се вижда, вярно... Този път, изглежда ще хванат тия, дето са по-надолу... Нали знаеш, нищо не се губи: ако ние не хванем, те ще хванат... – Писателят поглежда инженера в пребледнялото лице, в очилата, които  скриват  очите, и подема някак бодро, с друг тон: - Имах един приятел, пишещ брат, умря преди около две години... Познато ли ти е името Трифон  Вангелов? Не?Ами няма как да ти е познато, той така и не успя да публикува нищо, съвсем нищо, ако не се смятат  дребни разказчета, нещо като спомени, нещо като „истински случки” в някои невзрачни многотиражки и списанийца, за които е известно защо се издават, но никак не е известно кой ги чете. А Вангелов пишеше не само разкази и не само „кво да е” , ами и повести по двеста страници и романи по петстотин страници. Цели четиридесет години писа! Всеки божи ден той сядаше зад старата си машина „Адлер” с двойно повдигане на валяка и започваше да трака – шум като в даракчийница, плясъкът  на правите буквени лостове се чува чак долу, на тротоара, и тия, които го познават, повдигат глави и казват с въздишка: „Леле-мале, Вангелов пак твори!” Той пишеше в същото време работеше какво ли не: беше разсилен в банката, прислужник в училище, хамалин в текстилна фабрика, нощен товарач на хранителни стоки... Написва поредния си разказ, изпраща го препоръчано, след като отбелязва в тетрадката-дневник, че тъй и тъй, на еди-коя си дата с препоръчана пратка еди-кой си номер до еди-коя си редакция е изпратен разказът „Марийкин дар”. Разбира се отговор не получаваше никакъв, самият Вангелов казваше, че още щом видят името му, редакторите веднага хвърлят ръкописа му в кошчето, но той продължаваше  да пише и да праща. „Защо не престанеш? – карах му се . – Каква полза от това, че по цели нощи не спиш и все пишеш и пращаш? Я се погледни: заради  туй писане не си успял да се ожениш, нито дори един костюм да си купиш като хората!” На тия мои приказки той някак виновно отвръщаше, че се е опитвал да се откаже, но че това е нещо като болест, упойка, вид алкохолизъм:

Знаеш, че е вредно, но докато не си гаврътнеш днес чашката, не можеш... Странното при Вангелов беше, че той знаеше или може би се досещаше, че писанията му нямат никаква стойност, че никой никога няма да се заинтересува от топищата изписана от него хартия. Но виж имаше висико мнение за за заглавията, които измисляше – замижаваше, повдигаше нагоре ръка и с меден глас казваше: „А заглавието, а? Какво ще кажеш? „Споделена горчилка”. Хубаво, прелест!”

- Не кълве – промърмори инженерът с досада. Гледаше ту към бистрата  кротка вода, ту към гробището, откъдето ударите „бух”, „бух”, „бух” вече долитаха по-глухи, като изпод земята. – Не кълве, нищо няма да уловим днес...

- То се знае, в края на краищата Вангелов не можеше да не се отчае. Той съвсем се занемари, вече нищо не работеше, престана да се появява и в нашия клуб... Ще излезе по някое  време, късно вечерта или по обяд в неделя, ще се повърти по главната, ще се повърти – палтото му съвсем открито, обувките му разкривени издъхнали, брадата му остра, прошарена, очите му сълзят, попиташ го нещо, а той: „А? Какво каза?” Повтаряш му, чакаш отговор, но той само повдига рамене и нищо не отвръща, или пък ще ти рече нещо такова: „Паветата се изтъркват... Виждаш ли? И паветата!” И изведнъж – рязка промяна, гледам го: върви наперен, костюмът приличен, в погледа му – светлинка, живец. Е, сигурно са му обещали, помислям си, сигурно в някой литературен вестник или списание ще му публикуват нещо. Здрависвам го, задавам му съответния въпрос, а той ме хваща под ръка, замъква ме в най-близката сладкарница, поръчва кафе, кола, навежда се към мене и тайнствено ми зашептява: „Открих едно момче, много начетено, литератор, редактор... То чете... Всичко, което му давам, чете...”

- Е, чете, чете – казвам, - начетен, редактор, но ще те представи ли нейде? Ще публикува ли нещо твое?

-А, не... Сигурно не, ама той чете...

Стана ми едно такова болно, знаеш – гледай ти, рекох си, каква ефимерна радост ! Намерил си един, който да го чете ! Аз бях запознат с някои творби от Вангелов. Стилът му беше стародревен, объркан, личеше си, че текстът е написан от малограмотен човек, започваше с едно, а свършваше с друго, уж имаше някаква случка, но тя не се следеше докрай, ами ни в клин, ни в ръкав започваха някакви умувания, едни такива съвсем елементарни  умувания, лъхащи на нещо известно, вехто, прочетено от нейде, уж приказно едно такова, пък грапаво, дух между редовете не изкристализира. Вангелов си служеше с много цветисти, но твърде невероятни сравнения, които издаваха трогателна, но наивна претенциозност. Имаше и много народни думи – от ония, които са строго регионални и не са влезли в книжовния език – стигаш до една такава дума, например до думата угурт, и започваш да се питаш какво ли значеше това, а след още пет-шест страници разбираш, че угурт е кисело мляко, главният герой, значи, яде  кисело мляко... Срещам Вангелов един ден – ухилен, щастлив, размахва книжка на авторитетно списание.

- Чете ли? – вика ми. –Чете ли ?

- Кое?

- Ами това – вика, - ето, чети...

-Това ли? – изненадвам се. – Че то не е от тебе! Името е друго, писал го е някой си Сърданов.

- Този е литераторът – казва ми Вангелов гордо. – Този, при когото ходя.

Той също пише.

 - Е, и какво? – не разбирам. – Сърданов си е публикувал новелата, а ти защо се радваш?

- Ти нали чете моя разказ „Крина с мъниста” ?

- Да, четох го. И какво?

- Ами как какво, гледай тука: невестина отмала ....

Сърданов е взел това и още пет такива цветчета от моя разказ и ги е вложил в новелата си.

- Ха! – смаях се. – И ти си щастлив? Радваш се?

Започнах да я следя аз тая симбиоза, много ми беше любопитна. Най-редовно изчитах новелите на Сърданов и винаги откривах я сюжет, я сравнение, я ситуация, заимствани от Вангелов. Съчиненията на Сърданов са, разбира се, съвсем полеговати, изсушени, лишени от житейска подплата, на средно ниво са – нито ярки, нито слаби, аз ги изчитах, кажи-речи с единствения интерес: какво е взето от Вангелов. А Вангелов все повече и повече вдигаше глава – той беше щастлив от факта, че от неговите писания се взема, че те влизат в работа, че не отишъл , значи,  неговият труд напразно, щом като така или иначе се вплита в нещо, което е публикувано, и то не къде да е ...

- Заравят го вече – казва инженерът. Разказваната от писателя случка го дразнеше. „Да се вземат зрънца от несъвършеното е нормално!” – мислеше той. – Заравят го – повтори – и току надигат бъклицата. А жената плаче... Плаче и си бърше сълзите с края  на забрадката...

- Съчиненията на Сърданов няма да останат, това е ясно, но напоследък започва да ми прави впечатление един нов белетрист, огън и пламък – виж, неговите творби ще останат сред най-хубавото българско! В тях виждам заимствания и от Вангелов, и от Сърданов, но каква сила на речта, какво чувство за мярка, каква магия на словото, как силно въздействат неговите разкази ! Те ще останат, сигурен съм, няма да потънат...

- Заровиха го, край, няма го вече... – Инженерът си погледна часовника – Да не си губим повече времето, а ? И без това не кълве, нищо няма да уловим тук...

Писателят се взря невиждащо в бистрата течаща  река и тихо, като на себе си, промълви:

- Е, нищо... Тия, дето са по-надолу, ще уловят...

   После, като постоя  безмълвен до неподвижната си въдица, каза все тъй шепнешком, със старческо похъркване:

- Някога всичко започна с едно мое глупаво разказче, което взеха, че отпечатаха, господ да ги убие... Не съм забелязал досега някой от младите да е взел макар и само ена дума от моите издадени и неиздадени книги – и това е ужасно...

1985 година

Публикува се със съдействието на художника Николай Маринов, син на писателя Марин Халачев.

На снимката: Марин Халачев

Марин Халачев в "Диаскоп":

Пловдивски автори в Диаскоп

"Да се родиш отново"

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.