Ангелина Василева: Куами Доуз. Карибски гласове III
06.09.2022
Ангелина Василева: Дерек Уолкът. Карибски гласове I
Ангелина Василева: Камау Братуейт. Карибски гласове II
Поет, актьор, редактор, критик и музикант, Куами Доуз e един от най-разпознаваемите и обичани съвременни карибски поети. И неслучайно го наричат „най-заетият човек в литературата“. Роден през 1962 г. в Гана, той израства в Ямайка. Взема бакалавърска степен в Университета на Западните Индии в Кингстън и продължава образованието си в Университета в Ню Брънсуик, Канада, където става доктор по сранително литературознание. От 1992 до 2012 г. е почетен преподавател резидент в Университета на Южна Каролина и директор на Института по изкуствата в него. След това се установява в Университета на Небраска-Линкълн, където е и главен редактор на тримесечното литературно списание Prairie Schooner. Ръководи Книжния фонд за африканска поезия, който издава серии поетични книги и организира състезания, уъркшопове и семинари. Артистичен директор е на провеждания на две години Международен литературен фестивал в живописното крайокеанско градче Калабаш в Северна Каролина. От 2021 г. е редактор на „Американски живот в поезия“, седмично онлайн издание, финансирано от Конгресната библиотека на САЩ, Фондацията за поезия и Университета на Небраска-Линкълн.
Куами Доуз е носител е на многобройни награди сред които Еми/2009/ в категорията новини и документално кино за мултимедийния проект „Надежда: живот и любов с HIV в Ямайка“. През 2018 г. е назначен за канцлер на Академията на американските поети, почетна длъжност, която е била заемана в миналото от такива изтъкнати имена в световната литертура като У. Х. Одън, Джон Ашбъри, Елизабет Бишоп, Лусил Клифт и Марк Странд.
Ревностен изследовател на африканско културно наследство, Куами Доуз се отнася с огромен респект към творците, които го съхраняват. Голям фен е на музикалния стил реге и издава книга с детайлни анализи на песните на Боб Марли в контекста на политическите събития на Карибите „Боб Марли: лиричен гений“. Публикува сборник с интервюта със съвременни карибски поети. Посвещава стихотворението „Говорѝ“ на драматурга Огъст Уилсън, известен като „театралния поет на Черна Америка“, носител на две награди Пулицър за „Огради“ /1987/ и „Урокът по пиано“/1990/, както и автор на 10 пиеси за живота на афроамерикански семейства през различни десетилетия през ХХ век.
Говорѝ
На Огъст Уилсън
Никой тук не се кара, никой не е научил
вика на недоволството – вместо това, тук в Съмтър
се учим да растем мълчаливо, да градим
камък на решимост, учим се да кимаме, да затваряме
пламъка на срама и на гнева
в сърцата си, научаваме се да го вкаменяваме,
и колкото повече укротяваме гнева си,
толкова по-тежък става камъкът; тази алхимия
на бетон във вената, утайката
от обидата, докато накрая и тя ще се калцира
и сърцето най-после ще спре,
непристъпно, неподвижно, непреклонно.
Намери ми мъж, който ще застане
на взривен хълм и ще крещи,
намери ми жена, която ще избухне
във викове, ще пролее
река от сълзи, намери вика
на духа, научи ни на езиците
на гневните, така че кръвта ни,
моят пулс – да потекат
с топлото изцеление на гнева.
Ти, Огъст, носиш в корема си
всяка песен с обида, която твоите герои
са казали и може би си чакал
твърде дълго да завиеш срещу нощта,
но всяка вечер на една дървена
сцена тези мъже и жени
се учат да пеят песни, изгубени през вековете,
учат се на целебността на говоренето,
на успокояването от кавгата,
на музиката на раздора,
и в този какофоничен хор
откриваме ритуала на живота.
В стихотворението се споменава градчето Съмтър, където през 1985 г. Куами Доуз интервюира осем възрастни афроамериканки с различни професии и социален статус за спомените им от времето на расовата сегрегация. Тези жени за пръв път имат възможност да разкажат пред неговия микрофон за живота си от периода, когато в САЩ действат закони, определящи различен достъп на афроамериканците от този на белите до публични съоръжения, услуги и възможности като жилища, медицински грижи, образование, заетост и транспорт. Десет години по-късно проникновенията и вдъхновенията от разговорите с афроамериканките намират израз в стиховете на поета в книгата „Глициния: вечерни песни от блатната страна“. Проектът има много успешна мултимедийна интерпретация с участието на композитора Кевин Симъндс. Дете Торнадо е едно от прекрасните стихотворения в книгата, в което се възпява силата на чернокожата жена.
Аз съм дете торнадо.
Спускам се като вихрушка черна и деня ти стъмвам;
поглъщам всичко в моята утроба, вдигам те с нещата ти,
и те отнасям там, където никога не си бил, стига да поискам,
мога да те върна пак, топъл и уплашен целия,
сърце туптящо лудо като птиче полетяло рано от гнездото.
Аз съм дете торнадо.
Разтърсват ме стихиите. Когато гръм удари, утробата ми
се разтриса от спомена за спазмите,
до вой достигащ когато майка ми ме тласна
в черната торнадна нощ.
Аз съм дете торнадо.
Ще ме познаеш отдалеч по косите луднали,
не мога да ги укротя, дори да се опитам. Нося бандана,
за да заглуши шума от хаоса във тези плитки,
дебели като върви от кокосови влакна.
Аз съм дете торнадо.
родено във вихъра на облаци; центърът му се продъни
и аз се появих. Любовниците ми знаят как буйно се раздавам;
треперят под камшика на гъвкавите ми бедра;
на пътя ми заставаш на свой риск, поглъщам светлина
щом лумналият гняв ме завърти в беса си,
и боровете се привеждат, пометени от моя устрем.
Аз съм дете торнадо.
Духът щом ме обладае, се хвърлям в празното пространство
на белите листа и те политат и рисуват цветен вихър,
изпъстрен с моите многобройни песни.
Стихотворението на Куами Доуз Лилаво е включено в образователния проект „Скъпи поете, 2022“ на Академията на американските поети. Той е една от многобройните инициативи през април, който от 1996 г. се чества в САЩ като Месец на националната поезия. Мултимедийният проектът е предназначен за ученици от пети до дванадесети клас. В специална рубрика на сайта на Академията се поместват стихотворения на изявени поети, лауреати на награди, като учениците се насърчават до определена дата да опишат в писма до авторите впечатленията и разсъжденията си върху тяхната поезия. Осъществява се и обратна връзка като се публикуват отговорите на поетите, групови или индивидуални.
Както вървях, с ръка докоснах храст
разцъфнал във лилаво; бързо дръпнах
пръстите изцапани, приближих ги към носа си
ухаеше на ментов мед, парфюм тъй силен
и приятен – поднесох ти го да го помиришеш,
ала ти се отдръпна, дъще моя, сякаш
шепата ми беше пълна със оси,
измами: „Помириши как въздухът
се променя от лилавото и от зеленото.“
Сега ти обещавам:
Няма никога да ти подам ръка с оси,
а само удивлението на лилавото и мириса на дъжд.
От многобройните писма до Куами Доуз избрах три откъса:
Сира, дванайсти клас
„Всяка дъщеря иска баща ѝ да е до нея и да я пази, без значение как. Мисля, че истинският смисъл на Вашето стихотворения е не в уханието на лавандулата, или в прекрасния образ на цветята, а във връзката между дъщеря и баща. Закрилата, която произлиза от тази вечна връзка и обичта, която двамата винаги ще изпитват. Куами Доуз, Вашето стихотворение е вдъхновение за мен, тъй като съм дъщеря, която расте без връзка с баща си, „Лилаво“ говори не само на ума ми, но и на сърцето ми.“
Майлс, девети клас:
„Бащата учи дъщеря си колко важно е доверието, без него тя не би могла да изпита силния аромат на пъпката с дъх на ментов мед. Нерешителността на дъщерята показва колко трудно се изгражда връзка на доверие...“
Уилям, шести клас, може би бъдещ поет
„Това стихотворение постави пред мен много въпроси, които бих искал да задам: Какво означава лилавото в стихотворението? Какви съвети бихте дали на един млад бъдещ поет като мен? Какво означава това стихотворение за Вас?“
*******
Макар и писана предимно на английски език, карибската поезия постепенно намира своето заслужено място в световната литература. Освен Дерек Уолкът, Камау Братуейт и Куами Доуз има хиляди поети, чиито гласове се развиват и укрепват както с помощта на културните и образователните институции в региона, така и с усилията на карибската диаспора в Северна Америка и в Европа. Издават се книги и специализирани издания, провеждат се многобройни конкурси. Запазена е и все повече привърженици има традиционната устна поезия, която е в основата на музикалния стил рап и на популярните в САЩ състезания с четене на поезия на живо.
Снимка на поета Куами Доуз от Nebraska Today
(край)
Ангелина Василева в Диаскоп
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.