Натали Диаз за езика Мохаве и къде английският език ни се изплъзва

Дахр Джамейл разговаря с Диаз за изграждането на речников запас.

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Запознах се с Натали Диаз през есента на 2015 г., когато и двете   бяхме част от писателска резиденция във високата безплодна пустиня   в далечната западна част на щата Тексас. По това време в Марфа  Натали беше много заета, тъй като забележителната ѝ книга с изгаряща поезия „Когато брат ми беше ацтек” бе удостоена с Американската награда за книга и тя вече работеше по материала за втората си стихосбирка „Постколониална любовна поема”, която спечели Пулицър за поезия през 2021 г.   

С произход от племето мохаве и редови член на индианското племе  хила (от името на реката Хила в щата Ню Мексико), Натали е родена  и израснала в индианското селище Форт Мохаве в Нийдълз, в Калифорния, на брега на р. Колорадо – река, с която е дълбоко свързана. Докато се храним заедно по време на резиденцията ни и обсъждаме литература, политика и любов, веднага проличават прецизността и страстта на Натали  към езика.

Като много добра спортистка и бивша професионална състезателка по баскетбол, тогава тя ми каза, че вярва във физическата сила на езика, как думите имат буквално физическа енергия. Фактът, че Натали е лингвист, преди да стане поетеса, подчертава интуитивната тежест, която тя поставя върху всяка дума, която избира да използва, независимо дали е в личен разговор или в някоя от невероятните си книги с поезия.

Освен че преподава в Държавния университет на Аризона и пише поезия, Натали активно работи за запазването на езика мохаве сред последните хора, които го говорят. За Натали историите на по-възрастните ѝ роднини са по-важни от собствените й творби.

Така че изобщо не е за чудене, че тя спечели наградата МакАртър за „Гений” и получи стипендии от Фондацията за литература „Ланан”, Фондацията на Съвета по  изкуства на местните жители и университета „Принстън”. Натали е член на Борда на попечителите за хора на изкуството в САЩ, където е бивш носител на стипендията Форд. Също така е директор на Центъра за творчество в Държавния университет на щата Аризона,  където преподава в магистърската програма по изящни изкуства. През 2021 г. Натали Диаз става най-младият поет, избиран някога за Секретар на Академията на америк. поети.

 „Точно в този момент имаме нужда да изпитваме страдание, а английският език и речникът за тъга и жал, с който сме израснали и имаме, ни учи, че не е естествено и присъщо да тъгуваме.”

С Диаз разговаряхме, докато тя работеше обратно в дома си в Резервата Форт Мохаве в Аризона и разговорът ни започна с моя въпрос за тъгата, тъй като това е една от темите в творчеството ù.

 — Размишлявам много за английския език и смятам, че в момента той е в критично състояние”, отговаря Натали. - С това имам предвид, че вътре в езика много от нас са принудени да бъдат в критично състояние. Понякога критичността е видимостта, защото ние имаме потребност да бъдем забелязани, видяни. Понякога съществува разлика между присъствието и видимостта. И точно в този момент имаме нужда да тъгуваме, да страдаме, а английският език и речникът за тъгуване и изпитване на жал, с който сме израснали и възпитани, ни учи, че не е естествено и присъщо да тъгуваме.

Тя спря да говори, за момент погледна през прозореца и продължи.

— Мисля, че точно днес възприемаме света в неговото страдание. Знам, че моята река страда. И го разбирам след наводнение или буря, или когато ѝ сторят нещо лошо и тя се опитва да се очисти.  Примерно, нашата река Колорадо, на която е кръстено племето ми и където съм израсла във Форт Мохаве, е дълга около 1 500 мили. По поречието ѝ има деветнайсет язовира. В повечето райони са я  зарибили с приходяща риба заради риболова, като така се нарушава естественият хабитат. Опитват се да изградят развъдници, за да върнат някои от традиционните или местни видове риба; обаче сега реката е прекалено дълбока и студена, защото са изградени много канали и язовири. Така че няколкото пъти, когато са опитвали да пуснат рибата от развъдниците обратно в реката ни, все едно тя просто страда от това, че ги няма и ги обръща на повърхността с коремите нагоре. Това също е вид страдание и тъгуване, защото нашият свят и традициите ни да живеем са се отдалечили толкова много от истинския живот, който, разбира се, е страшно много свързан със земята и водата.

Натали продължи да обсъжда как тази прекъсната връзка възниква от начина, по който са ни учили, че животът е всъщност какво свършваме през деня и че точно това е да живееш.

— Тези прекъснати връзки са пропастите, които трябва да прескочим и страданието и тъгата са една част от тях. Това е нещо, за което се опитвам да намеря точния език, защото в културата ни имаме много силни процеси на изпитване на тъга и жал. Те са много ритуални и съзнателни. Понякога мислим за някой ритуал като нещо, което се прави само в определено време, т.е. след като се извърши ритуала, човек може да си продължи живота както иска. Или понякога интерпретираме погрешно традициите си като една рутина, просто ги извършваме, минаваме през някакви движения. Обаче тъгата не я вземаме за дадедност и минаваме през нея съвсем съзнателно.

Примерно, сега не го правим много често, но са били времена, когато не сме изричали същинското име на човек, когото сме загубили. А това е съзнателен начин да ни боли за него. Говориш „около” името на човека. Вместо да го назовеш по име, казваш какво е направил или къде е пътувал, или нещо, което е постигнал, което му се е случило, дори как семейството му все още живее на това място. За мен това е важна част от традицията да тъгуваме.

Натали сподели, че в стихотворението си „Въпрос на тъгуване” става дума за тези традиции. Дали е натюрелът или състоянието на критичност на английския език, Натали размишлява за тези „размествания”. Ето защо думата „миграция” е станала много важна за нея.

— „Миграция” се е превърнала в дума-оръжие, самият английски език е оръжие, но аз съм се научила да реорганизирам това, което обикновено смятаме за разместване, дислокация. И двете думи подсказват за отношение към избора, за естествените ни човешки състояния и искам да си представя и двете като възможност за връщане назад. Миграцията е важна по отношение на това как възприемаме тъгата. Миграцията е много естествено придвижване за животните, семената и хората. Тъгуването е подобно на тази връзка с родината. Не е нещо, което някога изоставяш, а нещо, което става част от теб и се превръща в част от всичко, което правиш, където и да се намираш. Тъгата населява някакво странно пространство.

Тя спря, за да събере мислите си и продължи.

 „Моето тяло е собственият си речник, лексикон и аз се боря за езика, на английски или на езика мохаве - това ми помага да го задържа в пространството на лобювта.”

— Това е пространство извън времето. Аборигените са извън времето като естествено състояние на световете, в които сме живели, особено защото Америка се е случила след нас по много начини. Така че съществува начин, по който, не само в нашите духовни вярвания, но и в сегашните ни много американски животи, ние също сме извън времето и действаме по начина, по който „работят” тъгата и страданието. Случило се е, но то винаги се случва и оформя това, което следва да направя по-нататък.

Натали продължи, като каза, че това е един от начините, по които тя  „отказва да бъде пророкувана” от английския език и работи усилено, за да има достатъчно пространство на английски като поет.

— Искам да си представя собствения си речников запас. Така че този на тялото да е от най-голямо значение. Трябва да намеря език и въображение, които да ми позволят, като местна жена, куиър, латина, да имам тяло. Понякога тялото тъгува. Моето си е неговият собствен лексикон, речников запас и аз също така се боря за езика, на мохаве или на английски, който да ми помогне да го задържа в пространството на любовта. И нямам предвид любовта като някаква празна дефиниция. Той е толкова силен и понякога насилствен, като всяко човешко нещо, също и като буря или река.

Дахар Джамейл 20.05.2022

Прочети в оригинал

Още две стихотворения от същата поетеса:

В НСП

В Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.