Цветелина Александрова: Дървета за прегръщане II

21.11.2022
Снимка 1

Прегърни дърво

Първа част тук

Уиски… пихме много добро на пиано бара преди… колко беше… миналия месец? Невероятно… все едно е минала най-малко година… но толкова живо го виждам, като че беше вчера – малката черна рокля и чорапите с жартиери, чорапи, както ТИ поиска, подъл мишок, защото било по-женствено, чорапогащниците били конфекция за учителки! И оня твой поглед, когато се връщах от тоалетната… как ме дърпаше към теб… Защо не си я сложа сега? Малката черна рокля – приятелката на всяка жена. Какво като съм сама! Ще си пия уискито със стил! И чорапите ще сложа. И червените обувки, които поиска за акцент, че иначе много вдовишко било. Добре… почти няма разлика, още повече, че и тогава се чувствах пак така отчайващо сама, докато ми зяпаше краката с присвити очи и източил още повече изострения си нос, който и без това мразя, но тогава го усещах забит нож в корема ми… Мразя те! Ако дойда утре, ще бъде само за да ти го кажа… Винаги си ме карал да се чувствам… евтина… мразя и себе си, задето това ме възбужда даже и в момента… А какво ще стане, ако ей сега ми звъннеш? По-добре не, много съм уязвима в това облекло… ама пък страшно ми се иска да ти изкрещя, че те мразя в лицето! Учудващо, наистина, как не си звъннал досега. Обикновено го правиш, като не ти отговоря в месинджъра. Ако пийна още малко… мога и аз да събера сили да ти звънна… Не, не, това е крайно нежелателно, в никакъв случай, момиче! Не! Ще си пия тук кротко и никакви такива – да вземе да си помисли, че примирам за неговите… атрибути! Все пак той ми изневери с дебела възрастна жена! Е, всъщност си е доста готина Люси, ама…

А! Наистина звъни! Знаех си!

-      Ало!

-      Здравейте, госпожо, Вие ли сте съпругата на Борис Мераклийски?

-      Моля? Какво? Ама кой сте Вие?

-      Старшина Петров от районното. Хванахме съпруга Ви във видимо нетрезво състояние пред сладкарница „Неделя“. Опитваше се да счупи витрината. Не можем да се свържем с представители на обекта в момента, но тъй като съпругът Ви не е нанесъл сериозни щети, можем да Ви позволим да си го приберете срещу стандартна глоба за вандализъм.

-      Вандализъм? О! Но аз не съм… но той не е…

-      Тъй като съпругът Ви няма провинения до момента и няма досие, можем да направим този жест и да не се стига до повдигане на обвинение... Вашият номер беше най-често избиран в телефона му, затова се сетихме, че сте съпругата му – завършва самодоволно старшината.

Боже! И сега какво – да го прибирам, глупака му с глупак! А пухкавото Люси пак си остава необезпокоено – сладко си спинка и сънува чаровния мишок, докато аз се занимавам посред нощ с рогатия ѝ пън.

-      Ъ-ъ-ъ, може ли да разговарям с него?

-      Разбира се, госпожо, имате 5 минути! И само да кажа – ако ще идвате с глобата, трябва да бъде до половин час, че после ще дойде началникът и той може да не е толкова благосклонен…

Хмм… дааа, ясно ми е каква е тая глоба! Ама не знам дали изобщо заслужава това говедо да се дигна посреднощ, че и с пари да се набутвам. Да взема да го оставя, да му дойде акълът в главата!

-      Ало, ало, Пепи?

Ама че заваляш! Колко още си изсмукал! Сюнгер такъв!

-      Ще ти дам аз една Пепи!

-      Любов моя, прибери ме оттук, моля те! Ще се реванширам, обещавам! И само – ако може да не казваме на Люси…

О, ама разбира се, как така ще притесняваме кралица Люси! Всичките кирливи ризи за Пепи!

Е, ще трябва да викам такси, няма как да шофирам след това Джони.

„След 5 минути ще пристигне Михаел с Опел Корса, номер СА 9987 МТ“

Още един Михаел! Ех, няма отърване от теб, паразит с паразит! Толкова ли често пък се среща това име, че точно аз да налетя на таксиджия със същото! Но нищо де, нали не е оня мишок, ще го преживея. Ама аз не се преоблякох, ще озадача полицаите…

„Пристигна Михаел с Опел Корса, номер СА 9987 МТ. Моля, излезте! След пет минути ще започне платеното изчакване.“

Ех, няма време вече да се преобличам. Ами, каквото е, това е. Ще метна дългото палто отгоре.

„Пристигна Михаел с Опел Корса, номер СА 9987 МТ. Моля, излезте! След пет минути ще започне платеното изчакване.“

Добре де! Разбрах, че пристигна! Стига си вибрирал!

-      Брей! Каква работа имаш в районното по това време?

-      Ти?

-      Аз ами!

-      Вярно! Забравих, че така се разнообразяваш и се зареждаш с енергия от човешките съдби.

-      Брей… истински вампир, а?! Ама и интересно си се барнала за среща със закона!

-      Ще тръгваме ли?

-      Какво има, нервно ли ти е?

-      О, моля те, нямам бюджет за такса психоанализа!

-      Ама какво наистина ще правиш там?

Хайде затваряй си устата бе! Не стига, че ми се натресе, ами…

-      И все пак, защо ми се сърдиш?

-      Нарочно ли взе тоя курс?

-      Разбира се, видях, че сигналът идва от твоя адрес… Но пък това, че реших да карам тая вечер, беше чиста случайност. Много ми е напрегнато напоследък и си помислих, че ще ми дойде добре малко да покарам.

-      Напрегнато…

-      Да… Всички ме плюят за новите ми планове, никой не иска да погледне отвъд собствената си камбанария.

-      Всички са против теб…

-      Благодаря ти… радвам се, че ме разбираш… 

Ама че нагло същество! Просто ще си мълча вече…

-      Наистина, утре ще ти обясня всичко… хората са чудесни… може и да си дочула това-онова, но никой не знае подробности… само да ти кажа, че ще се открият и много възможности във връзка с този най-новия проект, дето ти го даде Борис – за дърветата… чукай на дърво само всичко да е наред…

Начукай си го ти! Нахалник! Ще стискам зъби. И думица няма да чуеш повече!

-      Обаче този парфюм наистина ти отива… някак много твой е – силен, женствен, направо свят да му се завие на човек…

-      Не съм слагала парфюм!

-      О, вярно ли? Е, повечето жени биха се зарадвали на подобен комплимент!

Много смешно! Знам ти аз хитрите трикове за манипулация, хич не ми трепкай с мустаци… какво като нямаш, то не пречи да трепкат! И не съм „повечето жени“, че да ти се вържа… 

-      Е, знам, че не си „повечето жени“…

И мислите ми четеш… По-гола съм, отколкото като ме събличаш…

-      Е, пристигнахме, мадам!

Не може да ти се отрече… шофираш наистина майсторски – хем плавно, хем бравурно… И тия красиви ръце с дълги пръсти на кормилото… и раменете – широки, уютни… и вече на Люси… 

-      Да те изчакам ли и после да отидем да пийнем нещо?

-      Не, не, благодаря, колко ти дължа?

-      Е, хайде сега, няма нужда да плащаш, удоволствието беше изцяло мое…

Прибери си усмивката, ако обичаш! Ще ти трябва за Люската!

-      Ще те чакам тогава утре, дарлинг! Ще видиш, предложението ми е наистина неустоимо!

Усещам как погледът ти ме проследява в огледалото докато слизам… как се плъзва по запретнатата ми почти до кръста рокля… ами да, така и не се научих да слизам от кола като дама, пък и от бързане не си закопчах палтото и сега очите ти лениво и спокойно си обхождат територията. Чудя се защо продължаваш така настойчиво да впиваш зъби в мен, двата си големи остри предни зъба, мишок хищник проклет. Защо просто не ме… пуснеш?    

***

Точно пред районното е разперила тъжно голите си клони една голяма бреза. Толкова беззащитна изглежда така, затрупана от снега, крехка, засрамена. Съвсем различна би била облечена. Спомням си как като дете ми се искаше да бъда бреза – красива и нежна с фините си малки листенца като жена, която свири на арфа, когато вятърът се заиграе с тях. Имаше една, точно до входа на училището, която винаги ме приветстваше сутрин, когато бързах с изплезен език под тежката раница. И нея наистина съм я прегръщала, преди още да знам тези теории за прегръдките. Училището ни беше почти до блока и вечер винаги се мотаехме там и точно върху тази бреза Вальо беше издълбал категоричното уравнение В + П = ВНЛ. А после колко я прегръщах и ревах върху нея, като го видях да се целува с Михаела от Б клас. А, пак Михаела – все мишки ми пресичат пътя! Така или иначе, прегръщах я и плаках с глас. Беше тъмно, мама беше нощна смяна и аз бях сама, съвсем сама, с брезата. Тя шушнеше над мен, галеше ме по раменете, ръцете ѝ вече бяха златисто-ръждиви, прибрах се цялата обсипана с листа, легнах си направо с дрехите и цяла нощ я сънувах как нежно ме прегръща, повдига ме нависоко, подпъхва грижливо клоните си под мен и ме залюлява като бебе в ароматния си кош…

-      Пепи, добре ли си?

-      Ох! Какво търсиш тук! Знаеш ли как ме стресна бе!

Притиснал ме е силно до гърдите си и диша във врата ми… как хубаво ухае проклетият му мишок! И как… топлината му ме унася и ме… завършва… като точката на удивителния знак.

-      Не исках да те стресна… Видях, че не влезе, а се засили в преспите към брезата и помислих, че нещо ти е лошо… Искаш ли да те придружа в районното, да ти помогна, а после да отидем вкъщи? М? Знам, че искаш…

Гласът му… съвсем отделен от него гаден прелъстител… винаги като съм го слушала как говори, съм усещала как влиза в мен, обзема ме цялата – през ноздрите нахлува в главата ми, през гръкляна се спуска в гърлото, завързва ми езика на фльонга, после поема надолу по трахеята, прекосява бронхите, раздува белите ми дробове, стяга сърцето ми на възел… ама стига, стига вече! Спомни си, че тоя пършив плъх души друга хралупа!

-      Разкарай се! – с мъка се изтръгвам от него и се затичвам към районното. 

Както и очаквах, дежурният полицай ме гледа странно. Когато съобщавам, че съм за Борис Мераклийски, веждите му подскачат направо до кубето.

-      Мераклийски! Хмм… Вие ли сте жена му?

-      Не! Да! Тоест… на мен се обадихте.

-      Последно? – почуква монотонно с химикалка по тезгяха.

-      Господине, обадихте ми се да прибера Борис срещу глоба. Сега мога ли да го взема, или не?

-      Глоба? Ама какви ги говорите, госпожо! Много Ви моля! Ама Вие… Вие да не ми предлагате рушвет?!

Според мен преиграва с възмущението и както изкряска… явно началникът е някъде наблизо.

-      Освен това, аз говорих със съпругата на господин Мераклийски… А Вие отричате…

Е, няма нужда да ме измерваш така осъдително с поглед! Какво, съпругите нямат малки черни рокли и жартиери ли? А?

Надвесвам се към него.

-      Добре де, не съм точно съпругата му… ще ме арестувате ли? – прошепвам дрезгаво в ухото му.

-      Ама моля Ви се, госпожо! – подскача той като ужилен.

Брей, какъв принципен! Браво! Вече съм спокойна за държавата!

-      Елате, ще Ви покажа къде да изчакате – излиза иззад бюрото и с ръка ми посочва коридора вляво.

Респектирана, вървя с наведена глава и възродена вяра в закона, когато изведнъж младият мъж се изравнява с мен и изразително ме побутва с лакът в ребрата. Погледът ми се спира на отворената му шепа, кой знае защо паркирана на ръба на роклята ми. Добре че предвидливо сложих парите в плик в джоба на палтото, просто леко ги плъзвам към гостоприемната му шепа.

Брадясалият Борис се мъчи да ме фиксира с блуждаещ поглед. Очите му подскачат като топчета за пинг-понг по оскъдното ми облекло. Вече съвсем смачкана се чувствам.

-      Ехей, Пепии! – Борис се мъчи да изсвири с уста, но вместо това се получава някакво жалко подобие на кихавица. Протяга ръце да ме прегърне, но изведнъж те се приземяват върху задника ми. Дръпвам се възмутено.

-      Ее, като си се облякла така…

Без да му обръщам повече внимание, изваждам телефона да повикам такси.

-      То и аз винаги съм те харесвал, Пепи – продължава да фъфли той.

-      Я стига, достатъчно за днес! Имаш пари за таксито, нали? – с облекчение затръшвам вратата на колата зад него и се дръпвам назад.

-      Ама чакай – подава се от прозореца той. – Ти защо не се качи, няма ли да те метнем до вас?

-      Не се тревожи, ще се поразходя.

Ще поскитам безцелно из пустите тъмни улици, да потъна в мразовитата пазва на заспалия град… или пък… учудващо за скептик, какъвто съм, изведнъж ме обзема ужасно силен копнеж, направо непоносима жажда… да прегърна онази бреза… да се залепя за нейната грапава, черно-бяла шия, ожулена от времена и сезони, гравирана с любовни уравнения, жигосана от фасове, надупчена от кабарчета на обяви и некролози, драна от котешки нокти, маркирана от мъжки песове точно в самата ѝ основа, на пъпния възел на кръвоносната ѝ система, която надолу я води към топлото сърце на земята, а нагоре я изстрелва към безкрая, разсъблечена и сама, точно като мен.

***

-      Хи-хи-хи, хи-хи-хи, за пръв път яхам бреза, ама само заради теб, мила Пепи, ти си ми слабост, знаеш! Да сляза аз в тоя град – шумен и разблуден… никога преди не съм го правил! Ама как живееш тука, направо не знам, то такова едно голо… твърдо… неуютно… и много светло бе, очите ми се възпалиха, пфу! И тютюнът ми се намокри и мирише на нещо… гадно – той така смръщва малкото си личице, че съвсем заприличва на изсушена мушмула. – Виж какво, ако искаш да ми зададеш въпросите си, ще дойдеш при мен – на свобода, в Елхови лес, там мирише само на бор и на пресен сняг, мило дете, а не на… човешки отпадъци.. и там, като погледна нагоре, виждам небе и звезди, а не блокове и светофари – поклаща сърдито крачета от най-високия клон на брезата. – И какво, разочароваха ли те хората… или по-точно противната половина… никой не става, а? Боли те сърчицето, а? Поднесе го на тепсия и сега боли… Милата ми Пепи! Пък мъжете ги обичат сърчицата така… хубаво сготвени, гарнирани с панделка, поръсени с черно пиперче и да плуват в масълце… ммм, пръстите си да оближеш наистина… изяждам го завчас!

От студа ли, от Джони-то ли, от емоциите ли тая вечер, ама вече явно халюцинирам…

Хмм… ами не, хич не халюцинираш, ама си го прежалила предварително, сърчицето си… решила си, че това е твоята роля – ти го сготвяш, той го хапва… нямаш им вяра хич, от някога още, нали? Откак се правеше на магьосница като дете… и то… някои наистина ги изяждат и се облизват, избърсват мустаци и захъркват на дивана или просто си бият камшика, ама това е, ако такива си повикала, мило, защото те идват точно тези, които ти викаш, хи-хи-хи… дали живееш в приказката за Синята брада… не знам, не знам… ти си решаваш, мила ми Пепи…

-      Ей, бях сигурен, че ще те намеря тук…  

Оглеждам се объркано. Съкровищникът го няма, а клоните на брезата се поклащат под тежестта на снега. Сребърни искрици се сипят отгоре, блещукайки на светлината на уличните лампи... „…о, шумен и разблуден град… и твойте електрични глобуси всуе тъй празнично блестят…“. Ах… първият стих ми се изплъзва, затова е изчезнал съкровищникът, разсърдих го, точно като Петер въглищаря! На ти сега един късмет безчет на смет, мила ми Пепи!

-      Ще може ли да поговорим, Пепи? Според мен е възникнало някакво недоразумение, нека обсъдим…

Ааа, гласът не идва отгоре, отзад някъде по-скоро… и то… познат ми е като че ли…

-      Няма какво да обсъждам с теб, Михаеле! – отсичам, без дори да се обръщам.

-      И все пак… защо така изведнъж, не разбирам…

-      Разкарай се! Защо ме преследваш, по дяволите!

-      Притеснявам се за теб, Пепи!

Бреейй! С тоя притихнал глас… почти ти повярвах, да знаеш! И… даже на вид го докарва… някак тъжен изглежда, с провиснали рамене… А може би просто е гузен.

-      Нека поне те закарам, а? Студеничко е, а ти си леко облечена.

-      Или по-скоро – съблечена? – смехът ми прозвучава някак вулгарно в тържествено-коледната белота наоколо.

-      Ами… знаеш колко те харесвам с тази рокля, но… в снега с тези обувчици… можеш да настинеш и…

-      Закарай ме на Витоша – изведнъж произнасям неочаквано за самата мен.

-      Какво? Сега ли?

-      Сега.

-      Ами… да минем през вас да се преоблечеш и после… където кажеш ще те закарам.

-      Остави… Прибирай се, ако обичаш… искам да съм сама…

-      Не, ще те закарам, щом искаш. Хайде, качвай се в колата – махва с ръка и отваря вратата.

„Обувчиците“, уви, наистина са затънали, краката ми са напълно мокри и целите в сняг, истинска Снежанка. Правя крачка напред, но се хлъзвам, а обувката на другия ми крак се изхлузва в снега. Михаел се затичва към мен, взема ме на ръце, въпреки че сърдито му подвиквам, и ме пренася в колата.

-      Виж какво, Пепи! Цялата си мокра, така че –  у вас или у нас – в гореща вана. После може и на Марс!    

-      Брей, на Марс значи, и Люси ли метна там или направо отвъд Слънчевата система?

-      Какво? Ама това ли било! Повярвала си на тия глупости! Стига бе! – Михаел се разсмива с глас. – Че ние даже сме роднини, пък и тя…

-      Тя какво? Ти знаеш ли, че и Борис знае?

Михаел не спира да се смее, докато уверено направлява колата.

-      Чакай, къде отиваме?

-      Шшт, тихо, ще видиш, на едно много хубаво място, ще ти хареса… 

-      Нищо ѝ няма, мен ако питаш, просто яко се е намръзнала… направо затрупана със сняг я открих върху брезата… виж с какви обущенца е… някаква фръцла, от колата слязла и буф – върху брезата…

-      Е, защо пък точно на брезата?

-      А де!

-      Добре, ама трябва в болница да я закараме… младо момиче…

-      Нямаш проблеми, ей сега я мятам в мерцедеса и потегляме…

Ясно. Умряла съм и съм в ада, очевидно… иначе откъде ще се вземат тези беззъби брадати черни хора с мазни провиснали кичури коса и тоя странен огън, който отделя кълбета черен пушек чак до небето… да… умряла съм… тогава това за Михаел… е било сън?

-      Ми ще я натоварим на някое такси и ще помолим…

-      Да, те такситата се убиват да ни возят нас!

-      Е, нас не, но момичето какво е виновно?

-      Хайде, стига сте мрънкали, не може да го оставим така това момиче.

Ама какво толкова спорят… и какви таксита в ада… и все си мислех, че е горещо там, а умирам от студ всъщност. О, боже, защо ме взимат сега? Някъде ще ме носят явно… пък толкова ли грешна бях, че да завърша в ада…

-      Ей, тя ме погледна, отвори очи!

-      Спокойно, миличка, ще те спасим, няма да се плашиш!

-      Тоя пък! Миличка! Не виждаш ли колко е тежка…

-      Тихо бе! Все едно носим Снежанка, представяте ли си?

Снежанка, разбира се, аз съм Снежанка… а това са седемте джуджета… носят ме при Михаел. Злата ми мащеха Люси го беше омагьосала, но вече всичко е наред. Коя е най-красива на света? Феята Берьозка ми даде червени обувки, той ще е завинаги мой… даже след полунощ… дддобре, че сссе ссетих да я прегърна… оххх… защо ми е толкова студено… зъбите ми се счупиха от друсане един в друг, челюстта ми се схвана, не усещам краката си… сссстууууд…

-      Моля те, приятелю, свърши едно добро дело, Господ ще те възнагради, моля те!

-      Разкарай се бе, кой ще го плати тоя курс?

-      Снежанка бе, приятел! Тя е богата, на – виж каква чанта има – а?

-      Откъде го намерихте това момиче? Живо ли е бе, идиоти? Устата ѝ е синя… ще си навлека беля с вас, сто процента! Ледена е!

Ледена, ледена… Ледено момиче… ледена съм, принце, с пръсти ледени… но много много се забави ти, затова ухая на сълзи… 

-      Хайде, слагайте я тука внимателно вътре… чакай – един да влезе да я придържа, ще вземе да падне иначе – на, метни ѝ якето ми отгоре… Диша ли изобщо? Дано, дано успеем да я спасим! Къде я намерихте бе? Виж ги ти наш’те! Клошари спасили млада жена – направо виждам вестникарските заглавия…

-      Ааа, не, не – никакви заглавия! Дано оцелее момичето, това стига… брезата, брезата беше прегърнала… направо се беше залепила за нея, едвам я отлепихме… какво търсеше посред нощ върху тая бреза, не знам…

-      Тя си знае… я пияна, я влюбена, мъка, мъка, както е казал поетът, много има по света…

-      Ама какъв поет, то това го е казал… Ей! Ама тя верно не диша, не диша бе! Изкуствено дишане, бързо! Хем си спрял на светофара, бързо!

-      Е, как да се извъртя, човек! Ти ѝ направѝ… почти стигнахме, между другото.

-      Не мога, братче, виж к’ъв херпес имам, в рани ми е устата… давай, давай, че кой знае…

-      Офф…

Ама… това ли е принцът, той ли е… Колко е топъл… устните му… езикът… езикът вдъхва живота… в-дъх-ва, в-дух-ва… принцът целува Спящата красавица и така я ражда и опложда я, засява я със словото, кислорода, желязото, огъня… всичко от езика…. иначе тя е една заспала кукла, сто години цяла вечност спала бездушна, безсловна, един гòлем – безобразно красив, но безòбразен…

Той ѝ дава езика и се одървя. Самопуска корени, самозазижда се. А красавицата се усмихва и дух-ва топлина върху клоните му. Те се раззеленяват, оперват се на вятъра тези жилави струни, птиците долитат и свиват гнезда върху тях. Душата се отърква в короната като котка – там е винаги топло, светло, вибриращо от звуци, писукащи-цвъркащи-чуруликащи-хвъркати и ласкавият южняк глезено надува бузи. А надолу дебелият ствол е застинал в сериозна, упорита, тъпа неподвижност. Не смее да мръдне, защото една малка крачка би означавала да изтръгне корените си, заседнали здраво в пръстта и преплетени неразличимо един-в-друг, и тогава любимата му душакорона (която безгрижно нехае за него) ще се срути в прахта с все птиче цвъркане всред веселяшкия флирт с южняка, нежните листенца ще се сгърчат и увехнат без живителните флуиди, с които грижливо ги храни скучното дърво. Колкото по-високо се изстрелва в облаците пощурялата корона, толкова по-яко и твърдо става дървото в отчаяния си бяг към нея, в обречената невъзможност да я прегърне.

Прегърни дърво, за да се прегърнеш. Ето ти стратегията, шефе.

(край)

 

Илюстрация: © Георги Чепилев

 

Разказ от книгата на Цветелина Александрова "Дървета за прегръщане"
сборник с разкази, издателство Скрибенс, 2022 г.
Редактор: Георги Гаврилов
Коректор : Денис Нуф
Художествено оформление и дизайн: Антонина Георгиева

 

Публикува се със съдействието на автора и издателството.

 

Цветелина Александрова

Цветелина Александрова е родена на 3.02.1976 г. Завършва българска филология и английски език в СУ „Св. Климент Охридски”.

Публикации и издания:

Разкази в алманаси и сборници, както и в интернет;

3.02.2016 г. – дебютен роман – „Сеизмичен роман”;

Юни 2019 г. – участие в колективния радио-роман „Нестинарски танц“, издаден през 2020 г. от издателство Либра Скорп;

Декември 2019 г. – публикация на разказа „Завръщане вкъщи“ в „Словото днес“ ;

Март 2020 г. – публикация на разказа „Амстемо прегръдката“ във вестник „България днес“;

Публикация в Литературен вестник на разказа „М като М“, бр. 19 от 19.05.2021 г.

Публикация на разказа „Прегърни дърво“ в списание „Страница“, бр. 1 за 2021 г.

Публикация на разказа „Златния кон“ след номинация в конкурса „Рисунки в жълто“ на издателство „Библиотека България“ в сборник с номинираните разкази от конкурса, 2021 г.

„Дървета за прегръщане“ – сборник с разкази, издаден през май 2022 г. от издателство Скрибенс с редактор Георги Гаврилов. Номинация в конкурса за разказ „Йордан Радичков“ от 2022 г.

Награди за разкази – юни 2016 г. от Националния литературен конкурс на медицинска тема за творби от автори немедици „Димитър Димов“ за разказа „За живота“; юли 2017 г. – разказът „Днес“ с отличие в конкурса „Спри, обичам те“, включен в едноименната книга, издадена след същия конкурс, която излезе в края на юли 2017 г.; октомври 2017 г. – разказът „Детето“ бе отличен във втория национален литературен конкурс „Албена“ 2017 и включен в едноименната антология с разкази „Албена“; през 2018 – награда на „Списание 8“ за разказа “Борба за въздуха“.

 

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.