Тодор Костадинов: Кои сме ние и защо сме такива?
17.01.2023
Тези разтърсващи разкази, тези почти истински истории, са колкото пловдивски, толкова и български. Но най-вече човешки.
Тодор Костадинов и неговите герои ще ви поведат по хилядолетните каменни улици до най-скритите и съкровени места в сърцето на Вечния град, по най-дългата Главна улица, при най-истинските хора.
Такива покъртителни истории са се случвали, случват се и ще се случват под хилядолетните хълмове. Защото те се случват с нас.
Авторът е напуснал родния Пловдив на младини, обиколил е целия свят и най-после е разбрал, че няма такъв град. Пловдив, който никога не може да бъде напуснат.
Защото той е винаги в теб!
Кои сме ние и защо сме такива?
Мнозина са ме питали защо никога нищо не съм написал за пътуванията ми по света. С Божията помощ вече съм посетил шейсет и шест страни и още продължавам да ги броя. Винаги съм отговарял, че от пътешествията стават пътеписи, но това не е любимият ми жанр, аз мога да пиша разкази. А и българинът е такъв човек, че най-много едни такива описания на пътувания да предизвикат завистта му и да си каже: „Мамка му и баровец! Не стига, че обиколил света, ами и книга написал! А ние сега какво, да му я четем? Да бе!“ Затова никога нищо не написах за моите пътувания, но мога в своя защита да кажа, че всяко едно от тях съм платил от джоба си и никога не съм пътувал за чужда сметка, най-малко за сметка на държавата…
Сега обаче, като мина толкова много време, се връщам назад в спомените и откривам, че през всичките тези години, където и да съм бил, несъзнателно съм сравнявал нас, българите, с другите хора по света и винаги съм търсел отговор на въпроса: „Какви сме ние и защо сме такива?“ Много труден въпрос, нали? Почти намерих отговора му преди много години, но така и не написах нищо по въпроса, нали трябваше да спомена за пътешествията си.
Преди почти трийсет години се случи така, че в разстояние на няколко месеца бях в Япония, Германия, Щатите и Австралия… че даже и на Хавайските острови. Мамка ти и баровец, нали? Знаех си…
* * *
В Япония прекарах три месеца на бизнес академия, която се организираше всяка година от японския клон на една младежка организация, в която членувах. Казваше се JCI – Junior Chamber International, което ще рече Световна младежка камара. Бяхме 165 души от 165 страни и отношенията, които се развиха между нас, бяха много по-интересни от самата Япония. Но това е друга тема…
По програма, първият месец от академията беше живот в японско семейство. Настаниха ме в едно младо семейство и живях у тях, щом е по програма… Японците казват: „Ако някой е бил до една седмица в Япония, пише книга за Япония. Ако е бил до един месец в Япония, цял живот говори за Япония. Ако е бил повече от един месец, никога вече не се връща.“ Явно са прави, защото на следващата година ми предложиха от японското посолство шестмесечна специализация в Япония за млади бизнесмени от Източна Европа и аз отказах без да се замисля. А Марко Семов, доколкото знам, е бил пет дни в Япония и написа прочутата през соца книга „За Япония като за Япония“. Ами ето – значи всичко съвпада. Но и това е друга тема. Само за живота ми в японското семейство може да се напише цяла книга, но това едва ли ще се случи някога. Тук ще спомена само един епизод, нали търсим отговор на въпроса за самите себе си.
Един ден безкрайно любезният ми домакин, 29-годишния Муцухиро, се извини, че няма да е с нас, ще рече жена му и двегодишния му син, но затова пък щяла да дойде да ни вземе сестра ѝ и да посетим местния Дисниленд. Може би трябва да спомена, че действието се развиваше в град Китакюшу, където е вторият по големина увеселителен парк в Япония…
– Може, разбира се, да дойдеш с мен – подхвърли Муцухиро. – Но едва ли ще ти е интересно.
– А ти къде ще ходиш?
– Днес е третата събота от месеца. Трябва да посетя баща ми. Той живее в старчески дом.
– А откъде знаеш, че няма да ми е интересно? Малко съм стар вече за Дисниленд и влакчетата на ужаса…
– Но разбира се. Тогава идваш с мен – каза Муцухиро. Японците никога нищо не отказват на госта си. Но и никога не можеш да разбереш дали това им е приятно или не. Абсурд!
На другия ден се качихме на колата, за пръв път без да се сблъскаме на дясната врата (в Япония колите са с десен волан) и приехме това за добър знак. Оказа се, че трябва да пътуваме около петдесет километра и да се изкачим доста високо в планината. Навлязохме в малка долина, която се оказа старческия дом. Да, именно, цялата долина! В нея бяха пръснати сигурно сто, а може би и повече, малки къщички и във всяка от тях живееше по един старец. В Япония древната традицията е такава – след като остареят, родителите се разделят и майката се посвещава на децата си, като им помага според възможностите си, основно в отглеждането на внучетата. А старците се оттеглят на размисъл в самота. Та тази долина, която Муцухиро нарече старчески дом, беше май именно такова място. Във всяка къщичка живееше по един старец, грижливо обслужван от перфектен персонал, в къщичката му сервираха закуска, обед и вечеря, всеки ден го посещаваше лекар, а вечер старецът сядаше на стола на малката верандичка и вероятно изпадаше в размисъл. Нищо чудно аз да бях първия чужденец, който попадаше на това място. Но нямаше как да разбера дали това е приятно на моя домакин или не. Абсурд!
Бащата се оказа много възрастен, Муцухиро беше най-малкият от девет деца, с рядка бяла брада както повечето старци от „старческия дом“. Носехме му плодове и някакви сокове, които бяхме купили по пътя, въпреки признанието на сина му, че стария няма нужда от нищо, защото там ги гледат изключително добре. Явно беше по-скоро знак на внимание, обич и загриженост. Спомена и че пребиваването на баща му на това място струва много скъпо, но братята и сестрите помагат с пари.
Старецът се зарадва и оживи, но без някакви особени емоции. И той явно знаеше, че днес е третата събота от месеца. Заговориха за някакви техни си неща. Муцухиро ме представи и се стремеше да ми превежда повечето реплики. Майка му и баща му цял живот са били учители, знаех вече, и се ползвали с голямо уважение. Впрочем, това в Япония е може би наистина най-уважаваната професия. Учителите са единствените хора, които имат право да останат седнали в присъствието на самия император.
– Баща ми много се зарадва, че те доведох – твърдеше Муцухиро. А иди разбери дали наистина е така. Абсурд! – Искаш ли да го питаш нещо, нещо да ни разкажеш?
В този момент не знам какво ми стана, вече бях наясно, че не можеш никога да предвидиш японците, но изтърсих без да се замислям:
– Баща ти участвал ли е във войната?
– Не знам – отвърна чистосърдечно Муцухиро. – Никога не е говорил за това.
– Добре тогава, остави!
– Не, защо? Хайде да го питаме! – настоя той.
– Не знам дали е прието – вече бях усвоил употребата на този израз в почти всяка непредвидена ситуация. А такива ситуации имаше безброй за тези три месеца…
– Не, не! Ей сега ще го питаме. И аз искам да знам – напираше Муцухиро. Но как да разбера дали го правеше, за да не ми откаже или… Абсурд!
Да бе, оставаше и да не е участвал! Вече бяхме изчислили, че в началото на войната, започнала с японската окупация на Китай през 1936-та, баща му е бил на 21 години. У мен все повече се надигаше чувството, че сигурно съм сътворил най-големия гаф по време на живота си в японско семейство. Усетих как се изпотявам от притеснение. Но Муцухиро упорито започна да го разпитва и старецът с благо изражение му отговаряше нещо. Синът обаче не превеждаше първите му думи и двамата разговаряха няколко минути сами. Накрая ми каза:
– Да, баща ми е участвал във войната. И той като всички млади мъже е бил войник. Но иска да ни разкаже нещо, не за войната а за живота след нея.
– Наистина ли? Може би е прав. За войната какво да разказва… Сигурно войната не е за разказване.
Муцухиро му преведе моите думи, старецът кимна утвърдително с глава и се усмихна. След това поглади брадата си, загледа се в далечината и започна своя разказ:
– През 1945-та все още никой от нас не вярваше, че всичко е загубено. Бяхме готови да браним родината и да се жертваме за нея. Дори и след Хирошима и Нагасаки бяхме готови да продължим борбата докрай. Тогава се чу, че в Токио се събират първите хора пред двореца на императора. Това е традиция от древни времена. Застават на стъпалата пред двореца и чакат императора да каже какво да се прави. Това продължило няколко дни и накрая император Хирохито помолил за три дни за размисъл. Представям си колко му е било трудно. В своята хилядолетна история нашата Япония няма загубена война и никой, особено пък самият император, не е знаел какво е да си победен и какво се прави в такъв случай.
Императорът се оттеглил на размисъл за три дни и три нощи. Без да яде, без да спи, прекарал ги в пълна самота, затворен в една стая в двореца. На четвъртия ден, в пълно изтощение, казал само следните думи: „Трябва да работим.“ Министрите и дипломатите свършиха останалото.
А ние, обикновените хора, наведохме глави и започнахме да работим. Работихме така сигурно трийсет години, може и повече да са били – без почивен ден, без събота и неделя, без ваканции и почивки, без пътувания и гостувания при роднини, седем дни в седмицата, трийсет дни в месеца, триста шейсет и пет дни в годината. Никой от нас не помнеше колко време е минало. Хората от моето поколение не знаеха друго, освен работа всеки ден, години и десетилетия наред. Работихме с наведена глава и така мина животът ни. А когато вдигнахме глава, не видяхме никого. Обърнахме се – целият свят беше зад нас!
Старецът говореше бавно и сякаш загледан в миналото, в своя живот, преминал единствено в труд и нищо, нищо, нищо друго. По лицето му накрая се разля блага усмивка и направи голяма пауза за почивка на изтощения преводач. Поклати няколко пъти бавно глава в знак на потвърждение, както правят японците след като са казали нещо важно.
– Това е всичко, което мога да кажа за войната.
– Първият му почивен ден в живота е бил на шейсет и три годишна възраст – каза бавно и замислено Муцухиро, като пресмяташе нещо. – Девет години война и трийсет и три години работа. Императорът е казал да бъде така… А и този пръв празничен ден всички пак отишли на работа. Просто не знаели какво е това да се почива, какво е почивен ден и какво се прави в такива случаи. Понеже не ги пуснали в заводите и цеховете, стояли целия ден в дворовете и около фабриките и си приказвали, а вечерта се прибрали у дома…
Та това е първата от тези няколко истории. Тогава не се замислих особено за връзката между тях и нас и защо те са такива, а ние не сме. Но след нея се навързаха и други случки…
* * *
Втората част от тази история… да, да, историята продължава и тя е все една и съща… се развива на летището във Франкфурт. Там на връщане от Япония се запознах с един германец, който имаше малка фирма, доставчик на някакви дребни детайли за концерна Даймлер Бенц. Проявих интерес как и защо Мерцедес ще работи с неговата малка фирмичка с девет работници и той реши да ми обясни:
– След войната, господине, Германия е била в първа разруха. Предполагам, че това ви е добре известно, но само като факт. На мен също. Но от баща ми съм слушал страховити истории за тези първи години – времето на окупацията – когато Германия не е била държава, не е имала институции, нито дори граници.
– Гледал съм филми, книги съм чел…
– Да, аз също. Но моите родители са го преживели. Това е друго, нали?
– И още как…
– Преди войната моят баща е бил работник в заводите на Даймлер Бенц в Щутгарт. Като се завърнал, заварил целия град в руини, а хората, които били оцелели, живеели в мазета и подземия. Денем излизали да търсят храна и да разчистват улиците от развалините. Някои умирали от глад и изтощение, хранителните дажби били малки и нередовни. Но другите продължавали да правят същото, ден след ден. Всъщност, какво друго са можели да направят. Минали няколко такива ужасни години и един ден собствениците на Даймлер Бенц разпространили обява, че канят всички свои бивши работници да се явят в завода на среща. Явили се няколко хиляди души. Баща ми също отишъл.
– Интересно какво са им казали. Всичките ли са назначили отново на работа?
– Какво им казали собствениците ли? Сигурно си мислите, че са им предложили работа и добра заплата? Не, нищо подобно. Те им предложили да възстановят заедно заводите на Даймлер Бенц. Първо да разчистят руините от бомбардировките, после да изградят отново цеховете, след това те щели да закупят машини със субсидия по плана Маршал, после да набавят суровини, да заработят машините, да започнат да произвеждат коли и камиони, да започнат да продават тези коли и камиони и с парите от тях да купят нови суровини, за да продължи производството и едва тогава, едва тогава… ще могат да платят първите им заплати.
– Интересно, колко време е отнело това?
– Знаех, че точно това ще попитате. Баща ми е получил първата си заплата след трийсет и четири месеца.
– И през цялото това време е работил без пари?
– Както и всички останали работници. Точно това им казали собствениците: „Можете да стоите гладни в подземията, а можете и да работите да построим отново заводите. И в двата случая ще сте гладни, голи и боси. Но ако се захванем заедно да възстановим това, което беше, всички отново ще живеем добре. А вие, които сте тук, най-добре помните какво беше и как живеехме.“ Днес целият свят знае Мерцедес Бенц. Но тогава заводите в Щутгарт са били едно поле от руини и бомбени ями…
– Не знаех всичко това. Но вие споменахте, че имате малка фирма с девет работници.
– Да, наследих тази фирма от баща ми. В края на шейсетте и началото на седемдесетте години, когато Даймлер Бенц започват да изнасят все повече дребни производства на малки детайли, те се погрижили да дадат този бизнес на първите две-три хиляди работници, които се явили тогава сред руините и работили няколко години гладни и без заплати, за да бъде днес концерна това, което е. Построили им малки производствени сгради, оборудвали ги с машини. Та баща ми беше един от тях. А аз… аз днес съм среден бизнесмен и живея повече от добре. Дори и за Германия. Само не ме питайте какво произвеждам и в какви количества. Нямам право да давам такава информация. А ако идвате в Щутгарт, обадете се да пием по една бира.
Човекът ми връчи визитката си и с бърза крачка се упъти към самолета си.
Отново се замислих. Това едва ли би могло да се случи в България. Но в Германия се е случило. Защо те са такива, а ние не сме?
* * *
Третата част на тази история се случи на 15-та магистрала между Лос Анжелис и Лас Вегас. Как успях да взема кола под наем без да имам кредитна карта, е цяла епопея. Но това е друга тема. Преди трийсет години Щатите бяха една мила, наивна, симпатична и евтина страна. Галон бензин струваше 90 цента, нощувка в мотел – 10 долара, а богат обяд в мексиканските гостилници „Такос“ – 5 долара. Но и това е друга тема…
Та пътувах аз по 15-та магистрала от Лос Анжелис за Лас Вегас. Излизането от Ел Ей ми отне 6 часа, а пътуването до Лас Вегас – 5 часа. Да, за 5 часа 550 мили. Ограничението на скоростта беше 75 мили, но всички караха със 110-120 и спазването му беше невъзможно. А магистралата е от осем ленти, в тях осем колони от коли и всичките се движат със 120 мили в час. Пътувах през нощта и някъде по средата на пътя, след като отминах Барстоу, реших да спра в един крайпътен комплекс от няколко хотелчета и заведения.
Минаваше полунощ. Влязох в първия бар да пия кафе, защото ми се доспиваше. Барът беше досущ като изваден от американските филми. Всъщност, по тези места непрекъснато ме преследваше чувството, че съм в някакъв филм – нали повечето холивудски филми са снимани именно там. В бара нямаше никого. Нито клиенти, нито персонал. Като посвикнаха очите ми с тъмнината и се огледах по-старателно, забелязах едър мъж да спи, подпрян на една огромна старовремска каса с клавиши, сигурно сложена там за красота. След доста прокашляния и почуквания по бара, той най-после се размърда и отвори едното си око.
– Може ли кафе? – попитах.
Мъжът извади една огромна чаша, побутна я към мен и каза:
– Машината за кафе е ето там – тогава кафето във всички американски заведения беше безплатно. Където и да седнеш, каквото и да си поръчаш, през няколко минути минаваше момиче с огромна кана и предлагаше да ти долее кафе. Ако можеш – изпий десет чаши. Безплатно е.
Напълних си чашата и запалих цигара. Да, тогава в американските барове се пушеше. Мъжът се понамести, подпря се пак на касата и явно се канеше да заспи отново. Май беше ядосан, дето го събудих за такава дреболия. Аз също се настаних на една маса до прозореца и не възнамерявах повече да го безпокоя – имах чаша и знаех къде е кафето. Тази приятна и самотна тишина обаче продължи не повече от една-две минути. Изведнъж мъжът зад бара скочи и изрева с гръмовен глас:
– Къде са онези двамата?
– Кои? – подскочих аз и почти разлях кафето си.
– Дето седяха ей на тази маса.
– Не знам, господине. Като дойдох, тук нямаше никого.
– На тази маса седяха двама млади мъже. Пиха уиски с кока кола. И ми дължат седемнайсет долара и шейсет и пет цента!
– Нямам представа. Не съм ги виждал.
– Виж какво! – мъжът стана и пооправи ризата си. – Аз се казвам Стив Лонгдей и съм от Барстоу. Държа този бар от двайсет и две години и досега никой не си е тръгнал оттук без да си плати.
– Сигурно е така, щом казвате. Но аз не заварих никого тук.
– Ей! Аз се казвам Стив Лонгдей и съм от Барстоу. Никой не може да си тръгне от моя бар, без да си плати.
– Разбирам ви.
– Не, ти май не ме разбра! Казвам се Стив Лонгдей и съм… Тук всеки си плаща и никой… – мъжът явно беше доста пиян и не можеше да повярва, че някой си е тръгнал, без да му плати.
– Да, казахте ми и прекрасно ви разбрах.
– Не, нищо не разбираш! Аз съм Стив Лонгдей и съм от Барстоу…
– Разбрах, господин Лонгдей.
След като го назовах по име, той сякаш малко се успокои. Но след десетина секунди избухна отново:
– Там седяха двама…
– Да, казахте ми, господин Лонгдей.
– Виж какво! Ти с кола ли си?
Оставаше да съм без кола, тук, насред пустинята Мохаве. Да, пустинята се казва Мохаве, а не Невада. Невада е щатът, към който пътувах.
– Тогава ето какво ще направим – мъжът отвори чекмеджето пред себе си и извади огромна пушка помпа. – Качваме се на твойта кола и отиваме да ги намерим ония двамата. Дължат ми седемнайсет долара и шейсет и пет цента.
– Но, господине…
– Аз се казвам Стив Лонгдей и съм…
– Вижте, аз съм чужденец и не искам да се забърквам… – при вида на огромната пушка в ръцете на пияния Лонгдей коленете ми изведнъж омекнаха. Впрочем, по време на нашия разговор, покрай бара сигурно бяха прелетели поне десет хиляди коли в тъмнината.
– Ти не се забъркваш. Просто ще ги намерим и ще си платят!
– Но вие познавате ли колата им?
– Няма значение. Ще ги позная. Аз се казвам Стив Лонгдей и съм от Барстоу. В моя бар…
– Но те сигурно са вече на сто или двеста мили оттук…
– Няма значение. Сега ще заключа бара. Тръгваме и ще ги намерим.
– Но аз… Моля ви!
– Ти няма да мърдаш от тук. Аз се казвам Стив Лонгдей…
Бог само знае колко дълго щеше да продължи този безсмислен разговор със Стив Лонгдей от Барстоу. Не можех да си представя как този пиян мъж ще се качи в колата ми с тази огромна пушка в ръце и кога ще ме остави на мира, отказвайки се от безумната си идея да намери двама непознати мъже по безкрайната 15-та трансконтинентална магистрала. Другият вариант беше да бягам, но тогава като нищо можеше да ме гръмне, още преди да съм стигнал до вратата, и то без каквито и да е свидетели. Какво му пречеше да каже, че съм опитал да обера шибания му бар. Тъй като бях гледал твърде много американски филми, мисълта ми трескаво работеше. Но не смеех да помръдна от мястото си. Стив Лонгдей от Барстоу се суетеше около бара, но виждах, че ме държи под око.
И в този момент… о, небеса!… в този миг в бара влязоха двама младежи. Те се запътиха към бармана и казаха:
– Господине, ние бяхме тук преди доста време и много се радваме, че ви намираме. Пихме във вашия бар, но забравихме да ви платим. Заприказвахме се и се сетихме, когато вече бяхме на магистралата.
Явно Стив Лонгдей от Барстоу беше заспал още преди те да си тръгнат. Все едно нищо не се е случило, той прибра пушката, застана до касата и каза:
– Да,разбира се. Няма проблем. Дължите ми седемнайсет долара и шейсет и пет цента.
– Благодаря ви! И още веднъж, извинявайте – едното момче сложи на бара двайсетачка.
Бай Стив натисна някакво копче и старовремската каса с гръм се отвори.
– Двайсет долара. Два и трийсет и пет е вашето ресто – обяви с тон на печен барман.
– Не, благодаря! Извинете за безпокойството, ние…
– Казах, два и трийсет и пет ресто! – повиши тон Стив Лонгдей от Барстоу.
Момчето прибра парите, явно не му се разправяше повече и се запъти към вратата, където аз все още стоях като замръзнал, невярващ в щастливото си избавление…
– Вие се върнахте! О, Господи…
– Какво? Кой сте вие? Разбира се, че се върнахме. Трябваше да си платим сметката.
После се оказа, че момчетата пътували 40 мили до Стейт лайн – голям комплекс на границата на щатите Калифорния и Невада. Там обърнали и карали още 80 мили до Барстоу, където отново обърнали и се върнали до бара. Пресметнах, че това прави общо 160 мили или около 250 километра. Само, за да платят седемнайсет долара и шейсет и пет цента! Седемнайсет долара и шейсет и пет цента, за които заспалият пиян барман не ги подсетил на тръгване. А може би и да спасят живота ми, без да подозират за това…
Да, знам какво ще си кажете… Кой българин би се върнал 250 километра от пътя си, за да си плати сметката, след като си е тръгнал, без никой да му поиска пари. Но тези две американски момчета се върнаха. И отново този въпрос: Защо те са такива, а ние не сме?
* * *
Четвъртата част от тази история се развива в Сидни, Австралия. Гостувах там на мой приятел, емигрант. Но както винаги и навсякъде, се свързах с местната организация на JCI. Тук му е мястото да спомена, че и в Германия, и в Америка бях пак на събития на JCI. В Берлин имаше европейска среща, а в Хонолулу беше годишният конгрес, на който се видях отново с почти всички приятели от академията в Япония. Също така, може би не е излишно да спомена, че на всички тези събития пътувах не само за своя сметка, но и освен всички други разноски, на тях се плащаше и такса участие, която например за световния конгрес в Хонолулу беше 550 долара.Там, на Хаваите, бях единственият делегат от България. Но това също е друга тема…
В Австралия обаче отидох да посетя най-добрия ми приятел от детството, който беше емигрирал преди десетина години, и останах повече от месец. Един ден бях поканен на вечеря от местната организация на JCI, на която, за мое учудване, присъстваха един японец, един грък, двама китайци и две българки, родени в Сидни. Но и това е друга тема…
С този грък, казваше се Лазарос Василиадис, доста се сприятелихме и той започна да ме кани да пътувам с него да му правя компания. Лазарос непрекъснато обикаляше по търговия и ме води до Канбера, Нюкасъл, Порт Макуйъри, та даже и до Мелбърн. Обикновено се прибирахме вечерта на същия ден – в Австралия разстоянията са огромни, но и магистралите са много бързи, та само един или два пъти оставахме да пренощуваме.
Една сутрин, май беше второто ни пътуване, потеглихме за Брисбън.
– Извинявай, но снощи не ми остана време да заредя, та ще трябва да минем през бензиностанцията – каза Лазарос.
Не видях някакъв проблем в това и нищо не казах. Тръгнахме през града и все повече се отдалечавахме от изхода за Брисбън. Когато минахме покрай десетата бензиностанция, го попитах:
– Лазарос, нали щеше да зареждаш? Минахме вече десет бензиностанции. А и се движим в посока, обратна на Брисбън…
– Така е – съгласи се моят приятел. – Но аз зареждам само от едно място. Бензиностанцията е на един наш човек, грък. Ние ако не се подкрепяме, та кой? Повечето гърци зареждаме при него. Той пък ме препоръчва на свои познати и приятели. Знаеш ли колко клиенти ми е пращал… Малко е далечко, но скоро ще стигнем.
Да, пак си го помислихте, нали… Кой българин би минал покрай двайсет бензиностанции, би карал 25 километра из града и би загубил един час от времето си за пътуване до Брисбън, на 900 километра, за да зареди при своя човек, при другия българин? Но този грък го направи… В Брисбън пристигнахме чак вечерта.
* * *
През годините имаше и още такива истории. Но с историите ще спра дотук. Ако досега съм се опитал да кажа нещо, трябва вече да сте го разбрали.
Може би накрая само да спомена, че където и да съм бил по света, каквото и да ми се е случвало, винаги само поляци са ми помагали. Вуйна ми е полякиня и още в детска възраст научих езика при гостуванията у вуйчови в Торун, та като тийнейджър вече го говорех не по-зле от самите поляци и те винаги са ме приемали за свой. Където и да отидете по света, ако сте поляк, не сте сам и няма да загинете, повярвайте ми! На който и континент да сте, в която и страна, и в най-затънтеното кътче на света, достатъчно е да потърсите най-близката католическа църква. Там задължително има полска дъска за обяви. Може петима поляци да живеят в това градче, но дъска задължително ще сложат на входа на църквата. По тия дъски из цял свят съм чел обяви, от които може и да се просълзиш…
„В гаража на Дейв Гросъм на 25-та улица търсят автомонтьор. Говорете първо с Лешек Якубовски, той работи там.“
“Намерих много изгодна квартира в Лейнроув. Търся съквартирантка. Да е полякиня. Може да плащам по-голяма част от наема в началото. Елжбйета Курчак. Питайте отец Домборски.“
„Много запазени детски дрешки. Оставих ги на отец Гийом, да ги даде на полякиня за детето ѝ.“
„Благодаря на пани Беата Лингорска, помогна ми в много труден момент! Ако сте в нужда, намерете я, ще помогне и на вас. Ще ви свърже отец Хесус.“
„В църквата на булевард „Синсиеро“ дават подслон и храна на хора в нужда.“
„Трябва спешно да продам Форд Мондео, заминавам. Много е изгодно. Искам да го дам на поляк. Богдан Крупски, тел…“
„Мога да приютя един или двама души у дома, поляци, за няколко седмици. Не искам пари. Лешек Завадски“
По едно време бях започнал да си записвам в малко тефтерче по-интересните от тези обяви. Но така или иначе, взеха много да се повтарят и се отказах. Основното в тях винаги беше как един поляк е открил начин да помогне на друг поляк. И забележете – без дори да го познава, без да знае кой ще прочете обявата му на дъската и кой ще се възползва от нея. Просто, за да е и той поне мъничко от полза за своите хора.
Да, отново си го помислихте, знам… Защо поляците са такива, а ние не сме? А японците? А германците? А американците? А гърците? Защо всички те са такива, а ние не сме?
И аз много съм мислил за това. Какво ни липсва? Защо винаги успяваме да оцеляваме поотделно, и с това се справяме много добре. Защо проблемите ни започват когато трябва да направим нещо заедно? Кое е това, което всички тези хора имат, а ние нямаме? Което ги е спасявало от войни, разруха, трагедии, дори атомни бомби? Защо японците и германците, чиито държави бяха изравнени със земята, отново са най-богати и живеят най-добре на света, а ние отново сме бедни и кретаме последни? Дълго мислих как да назова това, което ни разделя, което те имат, а ние нямаме. Учените сигурно биха го назовали „национална консолидация“. По-простичко казано – тези хора са научени да се държат един за друг и заедно да успяват, а ние не сме. За кого да се държиш, ако не за своите? Толкова ли е сложно, толкова ли е трудно? Май е това. И май това е всичко…
Не знам дали се получи разказ или пътепис. Но ако е пътепис, със сигурност ще ми е първият и последният… Извинете ме, че ви разказах всичко това. Извинете ме, че аз бях там, а не вие. Извинете ме, че ви подразних с моя разказ. Извинете ме, че ви казах неща, които сигурно не са ви приятни. Извинете ме, че не ви описах света, който видях, а ви говорих само за хората. И за това, че не сме като тях. Извинете ме, че ви казах тъжни неща за нас самите. Но все пак, вместо мен там можеше да е някой друг. И той сигурно нямаше да напише тези редове.
Обичам ви! Много ви обичам! Това е. И май това е всичко…
Фото: @Архив Диаскоп
Разказът е от книгата на Тодор Костадинов "Ничия. Трите начина на Мариана. Пловдивски разкази"
Изд. Сиела 2022
Брой страници: 304
Цена: 17.90
Публикацията се осъществява със съдействието на автора и издателството.
За автора
Тодор Костадинов е роден през 1959 г. в град Сунгурларе, Бургаско, но животът му е завинаги свързан с любимия му Пловдив, където завършва Математическа гимназия и учи българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. Автор е на сборника с разкази „Девет дни в Париж“, повестта „Забрави страха, Филипе“, романите „Признай, че мислиш за мен“ и „Софийско жителство“.
Още по темата в НОВИ КНИГИ
Тодор Костадинов в Диаскоп
Тодор Костадинов: Лудият
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.