Радостина А.Ангелова: "Енрик"

Откри света в ума си, когато бе на девет. Вероятно е бил там и преди това, но не бе осъзнавал присъствието му. В един миг разбра, че може да пътува и може да преодолява времето и пространството както си поиска. Не му бе нужно друго освен да затвори очи. И по възможност да е сам, макар това да не бе съвсем задължително.

Киното го спаси от грешки. Щом осъзна, че може нещо, което другите не само, че не могат, но и нямат представа, че съществува, реши да сподели с родителите си. Баща му обаче бе зает да възпитава чуждите деца в католическия колеж и бе оставил цялата грижа за единствения си син в ръцете на съпругата си. А тя бе неспокойна и тъмна жена – всичко непознато я хвърляше в ужас – от телевизора с дистанционно до синята вода, която изтичаше в тоалетните на някои добри ресторанти. Киното показа на Енрик какво се случва с особените – някои филми носеха етикет „трилър”, други – „хорър”, но истината беше, че тези хора бяха приемани за луди и поставяни под контрол от нормалните. От онези „нормални”, които не умееха нищо, но притежаваха ключовете и властта.

Като дете Енрик бе пътувал в действителност съвсем малко – баща му бе твърде зает дори през ваканциите, а майка му смяташе за излишно харченето на пари за необмислени развлечения. Пикникът на брега на морето веднъж месечно според нея бе достатъчен контакт със света, от който после оставаше твърде много пясък и негодна за следваща употреба храна.

Нямаше представа дали жаждата му за приключения, заключена неизменно в кошницата за пикник на майка му, не бе причината да се „отключи” способността му да пътува. Бе толкова отдавна... Но чудесно помнеше, че в началото се нуждаеше от книгите, за да преживее магията. Като се научи да чете – бил е едва на пет – сменяше книгите безразборно: кабинетът на баща му беше на разположение по цял ден, а майка му бе доволна да не тича из къщата. Кораби, мумии, индианци, извънземни, загубени мишки и добродушни динозаври – светът му се насели с толкова много светове и приятели, че не изпитваше потребност дори да общува с хората. Още имаше този навик – четеше няколко книги едновременно, без да ги подбира. В момента до креслото му в дневната лежеше томче с пиесите на Лорка, наръчник за пчеларя и странния дневник на някакъв учен, д-р Дъглас Лий, който бе станал известен преди двадесет години с наблюденията си върху зелевата пеперуда, Pieris Brassicae.

Но киното… Киното се появяваше всеки път навреме, за да му подскаже, че ако бъде различен, животът му нямаше да бъде по-добър, а точно обратното. И тогава бе достатъчно Енрик да счупи нарочно чаша или ваза, да разсипе съзнателно млякото върху новата си риза, за да отпъди всякакво съмнение и да докаже, че е нормален.

Не беше обаче. Не беше „нормален” според представите на статистиката, която оценяваше всичко в проценти. А той бе от онези, които живееха дори не в промилите, а Бог знае къде. Енрик обичаше световете на книгите, песента на хартията, парфюма на мастилото, умението на мозъка да разчлени всяка дума до конкретен рисунък в съзнанието му. Лимон, страх, бърз, ужасно бърз, изток, шафран, акула, мотор, Марта.

Не, последната дума не бе от книгите. Но притежаваше също така форма, цвят, аромат и… глас. Глас, който му говореше, дори Марта да бе далече.

Запознаха се на един флашмоб, на който Енрик попадна като публика, а Марта бе маскирана като зайче. Протестираха срещу изследванията на козметични продукти върху животни. Енрик минаваше през Пласа де Каталуния  и изведнъж шляещите се край него хора нахлузиха маски, затъркаляха се по земята, заскачаха зайци, появиха се момичета, които мяукаха и момчета, които лаеха. Настана истински хаос от объркани минувачи, искрено любопитни и видимо луди с животински уши и опашки, на които им бе омръзнало да се правят на нормални.

След пет минути безредието престана като отсечено. Маските изчезнаха и доскорошните откачалки се сляха с останалите. Едно момиче мина съвсем близо до Енрик и от чантата му изпаднаха заешки уши. Енрик се наведе бързо и вдигна диадемата. При други условия ушите можеха да превърнат собственичката в момиче на „Плейбой”… Тъкмо да извика и момичето дръпна диадемата от ръцете му:

– Не е заек от „Плейбой”. Убиват животни, за да правят неща, от които жените да изглеждат добре, за да се харесват на такива като вас…

В очите на момичето плуваха делфини. А делфините не можеха да бъдат гневни…

Енрик не бе мислил за секса и сериозните връзки. Неговият свят беше прост като пясъчен часовник. В едната половина беше нормалното ежедневие, което му носеше пари, храна и условността на човешкото общуване. В другата живееше пясъкът на световете, сред които пътуваше. Затваряше очи и потегляше. Вече не му бе нужна и книга – знаеше достатъчно за пространството и времето, за да успява да ги контролира. Изпиташе ли нужда от екзотика – тихоокеанските острови бяха на минути път и можеше да остане там, докато поиска или не звънне будилникът. Искаше ли да чуе Мария Калас – отиваше в Ла Скала през 50-те и сядаше до оркестъра.

Изведнъж Енрик я позна – това момиче работеше в тяхната лаборатория. Но в повечето време лаборантите бяха с маски и бонета, а и той нямаше достъп до стъклените зали със скъпи апарати. Така беше по процедура.

Не е ли това онзи Енрик от „ликвидацията”?

– Аз съм – отвърна, като почувства въпроса ù. – Работим заедно, да… Но ти знаеш повече от мен, защото аз нямам идея дори за името ти…

Очите на делфините го гледаха любопитно.

– Ти си първият, когото срещам… Първият като мен. Казвам се Марта.

– И няма нужда да отваряш уста, за да го разбера… Достатъчно е да си го помислиш.

Марта се усмихна:

– Навикът си е навик. А и гласът ти е хубав…

Боже, тя искаше да прави секс с него… Разбра го толкова ясно, че изпита нужда да седне.

– Не успявам да скрия мислите си… Нямам навика да го правя и… Съжалявам, Енрик. Мисля, че е по-добре да тръгвам.

Тя му махна със заешките уши, а в следващите месеци правеха всичко възможно, за да имат поне една стъклена преграда помежду си. През нея мислите им бяха недоловими. С времето обаче присъствието на Енрик край лабораторията на Марта ставаше все по-често, а погледите на Марта към външния коридор – все по-очакващи.

Енрик не бе мислил за вихрушката, която ще го порази. С времето бе опознавал света, но не познаваше себе си. И с Марта изведнъж откри, че човешко същество може да стане близко на същността му – за която нямаше тайни. Тук бе основният му проблем с хората – те всички лъжеха кога за добро, кога от скука, кога – за да създадат някакъв уж по-добър свят, в който да живеят. Това убиваше Енрик. И затова бе перфектен в работата си на „чистач”, която го бе превърнала дори в началник: от него се искаше да спазва всяко предписание дословно, да не шикалкави и да не прескача изискванията. Точно така, както самият Енрик предпочиташе да бъде. Честност докрай.

Но честността не можеше да е докрай. И колкото повече време живееше, толкова повече го разбираше. Как можеше да каже на майка си, че умира? Че за болестта ù няма спасение. Тази тъмна и строга жена бе изсветляла до бархетна нощница с неопределен цвят и тотална безпомощност. Между светът, който майка му приемаше като свой и смъртта стояха само двама – денонощно живеещата в дома им жена и лъжата на Енрик.

Накрая се появи и трети – морфинът.

За мнозина желанието на възрастната жена да бъде обгрижвана от сина си, докато е жива, без той да се жени и да я напусне или по-лошо – да остави съдбата ù в ръцете на чужда жена, наречена с името снаха, беше странно, алогично и варварско в модерния свят. Но Енрик бе дал обет на майка си и ни най-малко не гледаше на себе си като на жертва. Жертвата обикновено бе държана зад решетки, вериги и катинари, жертвата бленуваше нещо, различно от реалността, а Енрик разполагаше с всичко, което го правеше щастлив с или без обета. Стига двете половини на собствения му пясъчен часовник да бяха там.

Появата на Марта означаваше промяна. Енрик имаше време да премисли нещата в месеците, в които с Марта пътуваха един към друг. И измисли най-голямата баналност – че е женен. Така хем майка му щеше да е спокойна, хем нямаше да дава надежди на Марта, която – ако знаеше истината – можеше да се опитва да разубеди или него, или майка му… Можеше и да не стане така, но Енрик не искаше да рискува.

Когато връзката им стана реалност, Енрик се стремеше да държи Марта настрани от всичко, свързано с личния му живот и правеше нужното, за да не се издаде. Приятелката му долавяше, че нещо не е наред и това я напрягаше – тя не притежаваше умението да прикрива мислите си достатъчно, както Енрик. А той спокойно визуализираше стена от червеникави тухли, ако не казваше истината и не искаше Марта да проникне в мислите му. Защото от истината можеше да боли. Съвсем истински.

Делфините в залива Ес Калдерс бяха полудиви-полупитомни и помагаха на деца с психични проблеми. Но за мнозина вредата от терапията с тях беше повече от ползата: ползата беше за хората, а вредата – за делфините. Енрик беше един от ентусиазираните младежи, които искаха свобода за водните твари и обвиняваха медицината, че вместо да намери начин да помага на децата на хората, е готова да навреди на децата на природата. Когато за пръв и последен път отиде край морето бе сигурен, че каузата е справедлива, а истината е изписана в тъмните очи на експлоатираните делфини.

Направиха жива верига на брега и не позволиха на хората, които се грижеха за делфините, да преминат. Не допуснаха и терапевтите, които работеха с децата. Нито децата. На другия ден обаче Енрик сплете ръцете на двамата си съседи и си тръгна. Не можеше да понася повече плача на момиченцето, което стискаше майка си за врата и искаше при приятелите си във водата. Нейното не беше плач – беше тихо скимтене на хванато в капан животно, което знаеше, че след малко ще прегризе собствената си плът и ще боли неистово. Но само така може да оцелее във времето напред. А Енрик разбираше всичко в ума на детето и не разбираше себе си.

После научи, че жената с детето на ръце е била талантливата художничка Лоранс Вилар Бланко… А след още двадесет години узна и името на момичето. Узна и мечтите ù, и страховете ù, и симфонията на тялото ù, докато се любеха.

Не можеше да отиде на рождения ден на Марта. А и тя не го бе поканила. Чуха се няколко пъти по телефона в съботния ден, но Марта не обичаше телефонните разговори и говореше кратко. Любимата му жена навършваше двадесет и пет, а майка му бе умряла преди четири дни. В последния месец, когато тялото на майка му се сбогуваше със света в мъчителна агония, Енрик си бе взел отпуск. За да си е у дома. И за да не се налага да лъже ежедневно Марта.

През това време двамата се видяха веднъж. Достатъчно малко, за да не им стигне и достатъчно дълго, за да усетят и двамата, че другият крие нещо наистина важно.

Защото за пръв път Енрик видя стената с червеникавите тухли, вместо мисълта на Марта…

Телефонният звън го бе събудил призори – но вместо Марта чу съвсем непознат глас. Трябваха му няколко минути, за да се облече и да се окаже в колата си. Жената, която го бе повикала, звучеше искрено. Само срещата им наяве би показала обаче колко истинска бе честността ù. Но дори и да имаше уловка, Енрик беше длъжник на Лоранс от години. И това, че Лоранс тайно бе използвала телефона на дъщеря си можеше да бъде оправдано.

Не бе ял няколко дни. През това време тъгата му бе се хранила с него. Но искаше да стигне до Кадакес колкото се може по-бързо. Не спря никъде, не отби нито за кафе, нито за сандвич…

Заливът Ес Калдерс беше същият, както преди. Нищо не се бе променило… Дори тюркоазеното око на водата гледаше по същия начин. Енрик наблюдаваше двете жени от високото и слушаше. Не чуваше думите им, но чуваше мислите им. И смеха им. Но Марта и майка ù не бяха сами… Наоколо имаше още… хора. Енрик се заслуша в песента им, разчете думите и тялото му отмаля. Светлината от окото на морето  го заслепяваше и в цялата тази омая той не усети как се свлече на изгорялата трева…

„Той е като мен, мамо… Мисля, че това вече няма да те изплаши. Знаем какво мислят и чувстват хората… не е лесно да живееш така. Не е лесно да се научиш да се изолираш, за да се предпазиш, докато всички те мислят за странен… Вероятно има и други като мен и Енрик… И Нико… Всички делфини могат да говорят с мен… И с Енрик, сигурна съм… Не, не се тревожи. Енрик е добре, вече се събужда и ни слуша. Просто очите му са още затворени. И новините са само добри, ох, жалко, че нямам вода за пиене… Успокой се, мамо… Енрик няма жена. Да, няма, никога не е бил женен. Не, аз нямах идея, но сега разбирам. Знам, защото е свалил стената… После ще ти обясня за това… И аз се научих да я правя, за да не разбере пък той за детето… Била е майка му. Тя не е искала да сключва брак, за да се грижи за нея… Да, така изглежда – онази, която му е дала живот всъщност не му е позволявала да живее… Била е просто… била е строга майка… Не, не лоша, една майка не може да е лоша. Така го е разбирала… И Енрик… Енрик е измислил брака си, за да ме предпази, за да не се надявам на друго. Не е искал да нарани нито майка си, нито мен… Глупаво? Може и така да е, но аз разбирам какво му е струвала тази лъжа… Не… Майка му… била е болна и е… тръгнала е по пътя на светлината вече. Случило се е преди… преди пет дни. Оттогава Енрик е свободен, но не е знаел как да ми каже. Сега вече и аз мога да му кажа… При теб? Да, щом нещата са такива, мога да остана и в Барселона… Мога. Но не искам, мамо. Искам да дойда тук, у дома. Утре Нико ще доведе семейството си… И аз искам да бъда със семейството си.”

Светът непрекъснато се променяше и носеше своите изненади. Но медът беше все мед. И беше без значение дали бе още цветен прашец по пролетната ливада, удавена в аромат. Дали бе лятно утро, подгизнало от сока на черешите и жуженето на пчелите. Или бе хладният есенен ден с восъчните пити в ръцете на пчеларя, от които капе нега. Или зимната привечер, когато медът от буркана целува планинската мащерка в чашата чай.

Енрик слушаше спокойния глас на Марта, усещаше тихото щастие на Лоранс, долавяше съня на неродената си дъщеря и далечната радост на делфина, който напускаше залива. Не му се мърдаше… И в този невероятен калейдоскоп до него стигнаха думи, които не бе чувал никога…

Беше внезапен шепот откъм морето:

„Обичам те, сине…”

Отзив за романа от Христина Панджаридис тук

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Радостина А. Ангелова е родена и живее в София. Пише поезия, разкази и миниатюри.

Автор е на поетичните книги "Половината съм аз" (2003) и "Сърце на път" (2004), и на романите "Виенски апартамент" (2012) и „Имаго” (2013).

Като автор участва в сборници с поезия и проза, има публикации в периодичния печат и интернет.

Победител е във Втория Европейски конкурс за поетична книга на английски език (2011) с ръкописа "The Colours of the Old Lady", изд. "Eminor".

Носител на първи награди от ХІ Национален конкурс за поезия "Искри над Бяла" (2012) и I национален конкурс за фото-хайга "Сезони" (2011) и трета награда за разказ на Националния хумористичен конкурс "Каунь" (2010).

Нейни текстове са публикувани на английски, японски и унгарски.

Член e на The Haiku Foundation. В три поредни години (2010-2012) влиза в класациите на 100-те най-креативни хайку-автори в Европа.

илюстрация: Георги Чепилев

редактор: Христина Мирчева