Александра Ивойлова: Ерик Хайдсик. Пианистът на светлината

Понякога паметта ни връща във времето, за да се докоснем до събития, предопределили случващото се през годините: един завой по пътя, среща със забележителна личност, с човек, който ни е отворил очите за непознати хоризонти...

Отново слушам записи с изпълнения на Ерик Хайдсик (Eric Heidsieck), пианиста, когото критиката нарежда „сред големите“; чиито концерти по световните сцени публиката посреща с очарование и възторг. Връщам се години назад, във времето на моята специализация при него в Париж. Имах честта да се срещна с Хайдсик по препоръка на българската педагожка проф. Жени Ковачева, с която работих извън часовете по пиано в Музикалната академия. Имах благосклонността на съдбата! Бях подготвила сериозна програма: Бах, Моцарт, Брамс, Шопен.

Ето статията, която по-късно посветих на музиканта, разкрил пред мене нови творчески светове.

„Не, не случайността е причина да напиша тези редове по повод един Моцартов концерт, изсвирен от Ерик Хайдсик. Аз питам най-напред малкия екран какво по-хубаво би могъл да ми даде: музика, която така хармонира с едно вдъхновено лице, вечната младост на един шедьовър и ефимерната младост на изпълнителя, който прави много повече от това да го интерпретира, той е обладан от него.“ Чета думите на Франсоа Мориак в минутите преди срещата с именития пианист. Вече имам впечатления от него – от концертите му в зала „България“ през 1975 г. И все пак всичко е ново и непознато за мен. Самият Ерик Хайдсик ми отваря вратата на жилището си в Париж. Лъчезарната му усмивка завладява. Един човек така естествен...

По стените висят картини, скици и гоблени. Интересът ми прераства в удивление – повечето от тях са негово дело! Талантът в изкуството почти никога не е еднопосочен.

След много впечатления и разговори иде ред на музиката. Изпълнения запомнящи се: Шопен – Бакарола; Фантазия във фа-минор...

Бих нарекла Ерик Хайдсик пианист на светлината. Не само защото музиката му излъчва почти зрима магична светлина, а защото и той самият я носи в своя „щастлив характер“.

Първия си рецитал Хайдсик изнася на 9-годишна възраст, а с оркестър се изявява година по-късно. Ученик на музикалните легенди Алфред Корто и Вилхелм Кемпф (при когото завършва курс по интерпретация на Бетовен), през 1954 г. младият пианист печели Първа награда на Парижката консерватория, последвана от Голямата награда за грамофонна плоча през 1959 г. (и отново през 1970г.). Един от най-видните представители на съвременната френска клавирна школа, Е. Хайдсик е работил с редица знаменити диригенти: Мета, Зандерлинг, Салваровски, Кондрашин, Ромеро, Портман, Казадесю, Пласон, Френсис... А и неговият подход към едно произведение до голяма степен напомня работата на диригента: тази аналитичност в изпълненията, в съчетание със свободния полет на духа, мъдростта на времето – на звук и тишина, която за него е от особено важно значение. Вътрешната логика се ръководи преди всичко от стремеж към равновесие на пропорциите във всяко отношение – ритъм, динамика, членение... – при което нищо не звучи добре самò за себе си, без връзка с общото драматургично развитие на творбата. Многообразните стилови характеристики в един богат репертоар са ясно очертани. Простота и избистреност в интерпретацията – това е най-прекият път към идеите на композитора.

Критиката нарича Хайдсик „пианистът на интегралите“. Мисля, че това определение най-добре формулира неговите широки музикални интереси, вкуса му към работата, която върши с ревностна последователност. Всички концерти, клавирни сонати и сонати за пиано и виолончело на Бетовен, всички концерти на Моцарт, партùтите на Бах, Хенделовите сюити, всички клавирни творби на Форе – ето част от интегралите, представляващи картината на неговия репертоар. Ерик Хайдсик изпълнява 70 клавирни концерта и е един от най-добрите съвременни интерпретатори на френска музика. Със съпругата му Таня, също пианистка, се изявяват като блестящо клавирно дуо.

Ерик и Таня Хайдсик

Един голям пианист непременно ли е и добър педагог? За това несъмнено също се изисква особен талант. И онази любов към работата, която, както Хайдсик казва, се задълбочава със самата работа. По време на негови уроци бях свидетел на драстичната промяна в свиренето на един или друг млад пианист – защото Хайдсик притежава способността да намира най-прекия път към решаването на даден проблем. А тази способност в голяма степен идва от пряката връзка между теория и практика – в своята педагогическа работа той изхожда от опита си на голям изпълнител. Така успява да разкрепости възможностите на пианиста. Да разкрие най-естествения начин за постигане на истинските стойности в изпълнителското майсторство.

≈

Ако, да речем, един обикновен слушател може да прецени, че нещо в даден момент е било логически неиздържано, то задача на професионалната критика е да посочи и причината за тази нелогичност. Ето например, критикът ни съобщава, че пианистът съвсем неоснователно е забързал темпото в еди-кой си такт. Но при анализ на същия този момент се оказва, че той наистина е имал право да забърза. А защо това е изглеждало нелогично? Причината се крие в предходния такт, където темпото е трябвало да се забави, за да се подготви логически предстоящото забързване. Да се компенсира и уравновеси. Образно казано, това е също както когато някой се мъчи да изглади ръкава на сакото си, без да си дава сметка, че гънките му се предизвикват от лошо пришиване при рамото. Всичко това се отнася и за работата на преподавателя, който изяснява на ученика къде да търси грешката, тоест посочва причината, а не само резултата. И изобщо реализирането на един талант до голяма степен е в ръцете на педагога. Може някой млад пианист да тръгне с много идеи и, както се казва, да му се отрежат крилата. Необходимо е да му се помогне да развие тези идеи. Да се освободи и осъществи своята личност. (Е.Х.)

≈

Типичната за пианизма на Хайдсик апликатура (последователност на пръстите при свирене) цели постигането на светлина, яснота на тона. (Светлината е особено характерна за неговия клавирен звук и в педагогичестата си работа той често говори за нея – не като за отвлечено понятие, а като за качество на тона, постигано по определен начин.) В същото време се осигурява и стабилност при свирене, при която всеки пръст получава еднакво удобна позиция, и оттук – възможност за тоново изравняване. Начините на звукоизвличане са много – владеенето им е основа за техническа лекота и богата звукова нюансировка. За изкуството на нюанса при този майстор на пианото бих се позовала на френската критика: „...туше (докосване – б.а.) за всяко състояние, движение, фраза и, смея да твърдя, за всяка нота, благодарение на което отсенките се противопоставят, изменяйки се постепенно и неусетно подобно цветовете на дъгата... Така геният на Моцарт засиява.“

Ерик Хайдсик

≈

Мога да кажа, че имам опит като композитор, който ми помага да разбера по-добре ролята на изпълнителя. Например, композирал съм каденци към някои от концертите на Моцарт и Бетовен. Ръкописът, който изпратих в издателството, не беше достатъчно изчистен, но за сметка на това беше жив и даваше представа за характера на самата музика. Когато получих нотите, вече в завършен вид, имах чувството, че пред мен е безжизненият труп на моите каденци. Ролята на интерпретатора е именно в това, да съживи този „труп“. Много често произведенията са били редактирани след смъртта на композитора и той не е имал възможността да направи насочващи обозначения (какъвто е например случаят с музиката на Бах).

Понякога даден изпълнител бива критикуван, че тръгвайки от определен музикален текст, си позволява голяма свобода. Но той трябва да си позволи тази свобода. Ето какво искам да кажа: когато композиторът записва своята творба, извършва първото предателство спрямо музикалната мисъл, принуждавайки се да я сковава в четни деления. Начинът, по който се нотира едно произведение, е винаги един и същ – разделяне на музиката на съответните нотни стойности. Би било страшно скучно, ако така я и свирим – без да търсим нейното вътрешно движение. Един поет беше казал, че трябва да предпочитаме нечетното пред четното, защото именно нечетното е носител на свободния полет. В този смисъл музиката е „затворник“ на четните деления и интерпретаторът е призван да я освободи, като разбие техните рамки и потърси в нея нечетното.

Особено остро този проблем се поставя при интерпретирането на Моцарт, да речем, където структурите са квадратни. Лошо е, когато фразите се свирят по един и същи начин, сякаш могат да бъдат поставени една върху друга. Изпълнителят следва да даде идеята, че втората половина на фразата не е точният дубъл на първата, а нейно продължение, нещо ново. Така се избягва опасността фразата да свърши посредата и да се наруши цялостта на мисълта.

Разбира се, интерпретацията има принципни проблеми, но и различните композитори поставят свои. При Бетовен например, пред изпълнителя се поставя проблемът за контрастите, които движат драматургичното развитие, и които са свързани не толкова с динамиката (контрасти в звучността), колкото с характера на музиката. Тоест промяната в динамиката носи промяна в характера. При Шуберт, който е романтик, динамичните контрасти са твърде много и чести, поради което невинаги изразяват контрасти и в характера. Тук константният ритъм води движението. При Шуберт срещаме толкова чести модулации, че е трудно да се осъзнае човешката логика, която ги поражда. Бих ги нарекъл странни модулации, защото в развитието на творбата тях трудно можеш да следваш както се следва водач (като при Бетовен). Интерпретаторът трябва да има смелостта да подчертае тези странности, тези изненади. Тъй като Шуберт е романтик, но има почерк на класик в по-голяма степен от Бетовен, често го интерпретират така, сякаш е и предхождал Бетовен. В такива случаи, ако не познаваш произведението, не можеш да познаеш и композитора. Шуберт просто е „предаден“ – твърде класичен, твърде скучен.

Общо взето изпълнителят трябва да пази и да си спомня често своите първи слушателски впечатления от едно произведение. Онази първа реакция за нещо ново, непознато до този момент. (Е.Х.)

≈

Срещите с Ерик Хайдсик не се вместват в рамките на обичайното, обикновеното. По пътя на кариерата си той издава над 100 компактдиска, провежда многобройни майсторски класове в различни страни, а концертите му надхвърлят 2 000... Един артист дарява на публиката мъдростта и красотата на своя щедър талант.

Снимката е предоставена от Александра Ивойлова

Пианистите:

"Глен Гулд. Музика, устремена към вечността"

"Алексис Вайсенберг. Живот превърнат в музика"

"Святослав Рихтер. Съвършенство като светъл дом"

"Глен Гулд. Създателят на звуковата материя"

"Свири Вилхелм Кемпф. Музика, като вода, която ще изпълни облаците"

"Владимир Хоровиц - Концерт в залата на Московската консерватория"

Александра Ивойлова в Диаскоп

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.