Христина Йорданова: Виждам знаци навсякъде. Вярвам, че новият свят трябва да започне да се строи от хората на духа и културата

Интервю с Христина Йорданова за нейните книги, за вдъхновението, детството и убежищата.

Христина, откога пишеш?

Може би започнах на 9-10 години. Тогава излезе и първото ми стихотворение в списание „Венче”, което се казваше „Лястовичка”. За да започне да пише, грамотният човек първо трябва да се научи да чете – от буквите до това да умее да улавя смисъла и между редовете. На това да чета и да пиша ме научиха първият ми учител – дядо ми, писателят Георги Балабанов и моите учители по литература – Калинка Спасова, Цветана Павлова, Фани Попова и Славка Гергова. На всяка дължа успеха си и от всяка имам спомени от уроците в живота, не само в училище.

Важно ли е вдъхновението? Какво да кажем за него?

Ще цитирам поетесата, която получи Нобелова награда за литература – Луис Глюк: „Гледаме на света веднъж, в детството. Останалото е памет.” В детството човек може да намери всичко – любов, приятелство, доверие, убежище от чудовищата, скривалище...

Автор си на две книги. Разкажи ни – кои са те и защо реши да ги издадеш?

Моята първа книга е помагало по журналистика. „На Испания с любов – етническа толерантност и национално самочувствие на страниците на испанския спортен печат”. Излезе през 2016 г. Написах я за 2 седмици. Това беше дипломната ми работа за специалност „Лайфстайлжурналистика” при проф. Любо Стойков. Получих рецензия от мениджъра на Христо Стоичков Хосе Мария – Мингея. Когато ми се обади по телефона през февруари 2016 г., щях да припадна. Бях много щастлива. А промоцията й беше на 26.10 и беше уважена от специалните гости Димитър Пенев и Йордан Йовчев. Футболът е моя страст от 6-годишна. Ген по бащина линия. Така се случи, че първо издадох научна книга, от която днес студентите от УНСС и ФЖМК има какво да понаучат. Причината да я издам беше, че търсих информация за лидера в европейската спортна преса – испанския печат, не намерих на български, ядосах се и аз я написах. Специално е участието на професора по история на спорта Хуан Антонио Симон Санхурхо от университета в Мадрид.

Художествената литература е друго нещо. Там си ти. При научната няма къде да сбърка, а при художествената бъркаш и вадиш на показ най-интимното в себе си. 10 години събирах и разказите си, и смелостта да ги издам във втората си книга „Нашите мои животи”. Съдържа 17 есета и разкази, участвали и печелили конкурси, като най-голямата награда бе за военния разказ „Gran vida и трагедията при Ануал”. Историята разказва за най-голямото поражение на европейска колониална армия – испанската при Ануал. И за надеждата, че ужасът на войната свършва с по-добрия живот на наследниците ни, с щастливите спомени, които героите оставят за поколенията, с човешкия пример. Този разказ спечели наградата в конкурса на Клуб на дейците на културата в Атина, Гърция в конкуренцията на над 130 произведения от 70 автора. Бяхме затворени заради ковид пандемията и не успях да отида лично да получа наградата си. Благодаря на българските дейци на културата в Гърция за оценката. Плаках, когато прочетоха част от разказа и обявиха, че печели първа награда. Това ми даде най-много увереност да издам втората книга. Другият стимул бяха емоциите, които разказите ми предизвикват. Например, за един от тях, който бе финалист в конкурса на изд. „Библиотека България” „Рисунки в жълто” и бе оценен от жури начело с писателя Владимир Зарев – „Жълтият ангел”, който разказва съвременната история на един млад  „Пикасо” от съвсем непозната жена получих само „Дуенде”. Влюбените в Испания знаят какво значи това. Отзивите за книгата са от половината свят – от Маями, през Барселона, Брюксел, та до нашето Народно събрание. Когато излезе, ми се обади жена,семейна приятелка, ценител на книгите. Тя плачеше. Затова си е заслужавало. Провокираща е книгата.

Другата причина да пиша е социална. Вярвам, че новият свят трябва да започне да се строи от хората на духа и културата. Нагледах се на неграмотни мерзавци, които се опитват да омаловажат интелектуалните постижения на човека. Не мога да допускам това да се случва. Ще дам само един пример за политическата глупост спрямо книгата като цяло. В момента вече има проектозакон, който е на ръба да премахне изискването в Националната библиотека да се оставят екземпляри на всяка издадена книга, защото „не всяка била културна ценност”. Да, и „Времеубежище” беше просто книга в годината на ковид пандемията, в която излезе, но днес е част от националната памет на българина, който чете. Представяте ли си Националната библиотека да нямаше копие от нея сега? Или пък да нямаше копие от книгите на класиците ни. Ето така се затрива националното самочувствие и изобщо се затрива народът през осакатяването на поколенията. И всичко – по една много проста причина, че държавата не намери толкова години едно място за книгохранилище на над 8.5-те млн. тома литературно богатство, което има Националната библиотека. 4-те хранилища, в които се помещава част от златния й фонд са в окаяно състояние. В уважението към книгата е проблемът. От страна на простака днес...

Изкуството е нещо, което ни успокоява с думи, които защитават. Това е най-успешният опит да се вдъхне вяра на човечеството, да не живее, мислейки за един стомах, а да знае, че има и сърце. Елиф Шафак казва нещо много вярно не само за турското общество, а все повече валидно и за нашето – „Литературата и изкуството са едни от последните ни демократични пространства”.

Кои са твоите убежища?

Във втората книга „Нашите мои животи” основното ми бягство е в Испания. Като повреден от нашата реалност журналист бягам там. Винаги. Там дишам. Испания е държавата на бащите ми. От дете се влюбих в Барселона заради моя идол Христо Стоичков. Влюбих се в тоя град, без да съм го виждала. От книгите на Георги Господинов разбрах защо – това е град, в който не можеш да умреш. Там има магия, която те държи жив, изпълва ти сърцето, има адреналин, получаваш дозата си щастие и ставаш наркоман. 21 години по-късно я видях наживо и разбрах, че любовта ми към Барселона не е само платоническа. Сигурно съм усещала, че Испания ще ми даде един баща с всички негови уроци във футболната му кариера и ще ми отнеме моя. Понякога се плаша от възможността на творците да виждат живите картини в бъдещето. Дано Испания е и бъдеще. Поне в разказите си криволича из уличките й. В нашите се губя, там се намирам.

В България определено има едно подобно място, където очите ми могат да видят същия червено-син залез и да усетя свободата като в Барселона. Созопол. Определено този град също пленява. Има мистика в сбора на религизно-магичното, сладко-вкусното, морско-волното. Има магия в цветовете. Има вяра в свободата на вятъра и морето и сила в скалите. От там можеш да вземеш, имаме го, дадено ни е от Твореца. Особено на нас, писателите и поетите. Много неочаквано спечелих място сред осемте избрани в Мастър класа на Здравка Евтимова по време на фестивала „Аполония” през 2022 г. Беше незабравимо. Беляза ме срещата с Божана Апостолова. Тази жена се случва веднъж в живота на един творец. Ако си късметлия, може и повече. И да, имаме новина, вдъхновението, което се роди там, скоро ще е причината за третата ми книга.

Много неочаквано спечелих място сред осемте избрани в Мастър класа на Здравка Евтимова по време на фестивала „Аполония” през 2022 г.

Подготвяш трета книга. Какво те отведе при нея?

Третата ми книга ще е само с разкази. Интересно се получи, тъй като до момента цели 10 от тях са свързани само със Созопол и някои бяха написани по време на Мастър класа като предизвикателство, представено като задача или от г-жа Евтимова, или от някой от редакторите. Такива са „Дълг”, „Стани бе!”, „Майка”,  „Захар”, „Знаци” и др. В нея ще включа и едно произведение на младата писателка Михаела Илиева, посветено на  мен. Писането е въпрос на емоции. А при мен извират. Третата книга е с работно заглавие „Знаци” и разказите в нея няма да участват в конкурси, скрих ги умишлено, но се надявам да са знаци за някого. Този път планирам да направя промоция на книгата си в родния ми град Пазарджик. И разбира се, в Созопол.

Аз виждам знаци навсякъде. Най-много ме е страх от едно – да не си отиде музата ми. Непонятно ми е явлението как един писател е спрял да пише 20-30 години. И после изведнъж започва пак. Аз тая моята муза, ако я хвана, ще я шамаросам, защото понякога изчезва, а аз не мога да живея, без да пиша и без да ме вдъхновява. Въпрос на физическо оцеляване е дори. Но и тук се предизвиквам постоянно, за да я намеря отново. Човек най-добре намира себе си, когато се изправя срещу най-големите си страхове.

В този смисъл мога за първи път да покажа разказа „Има ли делфини в Созпол?” Той оживя, докато близо седмица се взирах в морето, за да видя моя делфин. И го видях. Човек на делфините може да каже всичко, те ти отнасят желанието някъде, където мечтите се сбъдват. Има малка тайна във вълшебствата в нашия свят. Музата ми се върна или може би никога не си е отивала  и пак започнах да пиша. Разказът има почетна грамота от знаковия конкурс „Мечта” на читалище „Изгрев 1909”, гр. Бургас.

Разказ на Христина Йорданова в Диаскоп

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.