Тодор Костадинов: Просто бъди мъж, смъртта е част от живота. Добромир Тонев (1955-2001)
15.12.2023
П р е д г о в о р
Преди повече от 40 години напуснах Пловдив и се виждах все по-рядко с приятелите от детството и юношеството. Преди повече от 30 години се откъснах от литературата и литературните си приятели. А когато се опитах да се завърна, не заварих почти никого. Повечето от тях ги нямаше отдавна.
През цялото време обаче тези хора живееха в мен, в сънищата ми, в мислите ми. И може би затова спомените за тях останаха свежи, нови пловдивски и литературни преживявания не се натрупваха. Твърде дълго бях сигурен, че няма да пропиша отново. Но сега, щом така или иначе, се завърнах, реших да се разровя из миналото.
Тази книга съдържа лични спомени и преживявания с всеки един от героите ми. Някои от тях са обикновени хора, други са изключителни личности, трети са вече класици в литературата. Много от тези разкази пресъздават събития, които са се случвали между мен и другия човек, както със, така и без свидетели. Тези спомени са лично мои.
Знам, че са живи техните деца и наследници. Знам, че ще пиша за хора и ще споменавам имена, които са част от пантеона на националната ни история и култура. И все пак, това не са документални очерци, а разкази – живи истории с живи хора – и смешни, и тъжни, и недотам възвишени, а по-скоро част от моя живот, по един или друг начин, срещнал се с техния.
Рашко Сугарев ме пое от дете. Отгледа ме духовно като свой син и ми помогна страшно много в живота. За съжаление, когато си отиваше, никой не можеше да му помогне.
С Добромир Тонев станахме приятели когато бях на 15, а той на 19. И двамата бяхме деца, останахме си детски приятели завинаги. Живеехме на неговия таван на хляб и лютеница, понякога за разкош и връзка пресен чесън…
Дончо Цончев има два разказа, в които главният герой се казва Тодор Костадинов и трети, посветен „На Тодор Костадинов“. Това съм аз. И трите са написани по истории, които съм му разказал.
При всяка от все по-редките ни срещи, Антон Дончев се вглеждаше в мен през своите лупи и питаше дали пиша. И все трябваше да го разочаровам. „Тодоре, пиши!“ – заповядваше той. Слава Богу, при последната ни среща, успях да му кажа, че издавам нова книга. Той не доживя да я види…
В последния ни разговор обожаваната от мен Вера Мутафчиева ми каза: „Тодор, много се радвам, че сте се отказал от тази професия – български писател – която в последно време е направо жалка.“
С Краси Дамянов просто мечтаехме за един риболов заедно. Имаше и лодка, и въдици, и цяло Средиземно море от Барселона до Африка. Понякога сънувам този риболов, който така и не се състоя…
Петър Дертлиев веднъж превърза ръката ми и докато се дърпах и мърморех, каза: „Та аз все пак съм лекар…“
С Илия Минев правехме в една нелегална квартира вестник „Свободно слово“. Никога не го видях да яде или да пие, беше най-финия, мил и деликатен човек, когото някога съм познавал…
Хората, за които пиша в тази книга, с изключение на неколцина близки приятели и моите родители, са хора на духа и перото. Те са подбрани според два основни принципа – че вече не са между живите и че в някакъв период от живота ми по някакъв начин съм се почувствал близък с тях. Дали те са почувствали същото, няма как да разберем. Аз съм писал за тях като хора, не като писатели или исторически личности. На повечето дори не познавам и цялото творчество, но мисля, че това не е от голямо значение. Книгите им са за техните читатели, а спомените – за техните приятели. А аз като читател, не наблягах особено на съвременната българска литература, никога не съм се интересувал особено какво произвежда конкуренцията…
Ще питате: За какво ти е да пишеш за хора, които отдавна ги няма? И кого интересува това? Не съм съгласен. Тези хора живеят в мислите и сънищата ми. Значи ще са живи, докато съм жив и аз. Ще ми се да продължат да са живи и след мен. За това е тази книга.
А смъртта... Не е ли тя просто част от живота?
Тодор Костадинов
Просто бъди мъж, смъртта е част от живота
Добромир Тонев (1955-2001)
Вече споменах някъде, че още към края на 8 клас бате Рашко ме връчи на Огнян Сапарев и аз веднага станах един от най-редовните кръжочници на студентския литературен клуб „Гео Милев“ в Пловдивския университет. Там постепенно се превърнах в свидетел на раждането и израстването на поета Добромир Тонев – на сбирките на клуба, по шумните коридори и аудитории, по студентските квартири, по поетически състезания и литературни четения, на студентските литературни срещи и конкурси в Шумен и Свищов. Наблюдавах как постепенно Добри, най-младия от всички /не беше ходил в казарма/, постепенно печели все повече и повече уважението, възхищението и възторга на своите състуденти…
С Добри станахме приятели когато бях на 15, а той на 19. И двамата бяхме деца, останахме си детски приятели завинаги. Живеехме на неговия таван и спяхме в едно легло. Никога няма да забравя когато той за пръв път свали изкуствената си ръка и я хвърли на масата. Изгледах я потресен. Бе до под лакътя, а остатъкът от ръката му, парче розова, възпалена жива плът, влизаше плътно в протезата и се пристягаше с ремък. Никога не съм го питал какво се е случило, но по-късно щях да разбера.
Карахме често на хляб и лютеница, понякога за разкош и връзка пресен чесън. Тогава беше модерно да бягаш от дома. Казваше се „аз съм партизанин“. Сега, като си спомням, ми е мъчно дето съм го причинявал на горките си родители. По 3-4 дни не знаеха къде съм, а аз се криех на тавана на Добри. Смелостта ми не стигаше чак дотам да бягам и от училище, ходех си редовно и даже пълнех бележника с шестици. Но от гимназията, с униформата и фуражката, отивах право на студентския таван. За радост на мама и татко, увлечението ми по партизанството приключи бързо, предполагам, също и за радост на Добри. Все пак, този таван не беше предвиден за криещи се ученици, а за засукани студентки от университета, почитателки както на неговите стихове, така и на самия Добри. Той имаше голям успех сред жените и често можеше да го срещнеш в компанията на разни хубавици, впечатлени от него след поредното литературно четене в 10-та аудитория. Но често ходехме да се видим с Лили, от антикварната книжарница, май тя му беше най на сърце…
Този исторически таван се намираше точно срещу Университета, в една малка уличка зад студентския стол. Там хапвахме често с Добри, когато имахме пари, и аз бях много горд, че съм сред студенти и студентки, но май бях единственият, изпълнен с гордост в студентския стол. Освен тавана, мазето на къщата също беше студентска квартира, там живееше поетът Петър Ванчев от Хасково. Един ден в студентския стол Петьо ни запозна със своята съученичка Ели Видева. Тя беше студентка по математика и се зарадва, че уча в Математическата гимназия. Тогава разбрах, че не всички, които пишат стихове, са от филологиите. По-късно те имаха нещо с Добри, споменавал ми е, но това си бяха техни работи…
Шегувахме се, че един ден на къщата ще има паметна плоча, на която ще пише:
„Тук живяха поетите
Добромир Тонев /на тавана/
и Петър Ванчев /в избата/“
Не, и до днес няма такава плоча. Добри е в небитието вече почти четвърт век, а аз съм с 20 години по-стар, отколкото той изобщо живя. Поетът от Хасково Петър Ванчев пък отдавна е пчелар и при единствената ни среща за последния половин век бързаше за доставки по София, че багажникът му беше пълен с тенекии мед…
* * *
В литературния кръжок „Гео Милев“ изобщо не беше скучно. Не разбирах кой знае колко от поезия, на литературните четения в 10-та аудитория сядах най-отзад. Там се рецитираше поезия. А в кръжока се работеше върху поезията. Помня например един период, когато студентите се състезаваха по измисляне на някакъв вид рими, чието литературно определение съм забравил, но помня няколко от тях и те звучаха така:
Каскетът ми дали е в
джоба на Сариев…
Или пък:
И тъй добре познат е в
кръжока Злати Златев...
Не разбирах точно каква е идеята, но беше забавно. Например години наред се търсеше рима на думата „шлифер“, която да не е „калорифер“. Май така и не се намери…
Но най-забавно беше, когато Огнян Сапарев и студентите започнаха да ме водят със себе си по литературни срещи и конкурси. Те бяха няколко, но помня само тези в Шумен и Свищов. Бях в 9 клас, когато Огнян ми каза, че в четвъртък няма да има кръжок, понеже всички заминават за Националната студентска литературна среща в Шумен и ако искам, мога да отида с тях. Ама че въпрос, оставаше и да не искам! Но как да се откача от училище? Качихме се с Огнян в неговия кабинет и той написа на пишеща машина и официална бланка служебна бележка, че Пловдивският университет настоява за участието ми във въпросната среща в Шумен. Подписа я и каза, че на другия ден ще я оборудва с още подписи и дори с печата на университета. Та да мина да си я взема след училище.
На другия ден след часовете получих бележката. Можех да я занеса веднага в гимназията, но оставих за следващата сутрин, за да се изфукам първо пред съучениците. Служебна бележка, на официална бланка на Пловдивския университет! С подпис на Ректора /със запетайка, която никой не знаеше какво означава/ и печат! За мен! Че трябва да участвам в Националната студентска литературна среща в Шумен! Щях да се пръсна от гордост! Занесох я тържествено на директора на гимназията и официално ме освободиха за три дни от училище. Но приключението още не беше започнало…
Качихме се една вечер на нощния влак Пловдив – Шумен. Никога не бях ходил в Шумен. Бях на 16 години /от няколко месеца имах паспорт и бях много горд с този факт/, а студентите – с 4-5-6 години по-големи от мен. Извадиха се водки и мастики, започна шумно среднощно влаково пиене и рецитиране на стихове. Всеки трябваше да каже стихотворенията, които е изпратил за конкурса. Аз, естествено, се навъртах около Добри, с него бяхме най-малките в групата, аз на 16, той на 20, а нали вече бяхме и близки приятели покрай партизанството. Това беше успешна тактика, но до един момент, защото около него се навъртаха и някакви какички, та постепенно оставах все по-встрани. Бях пийнал и малко водка, та когато казаха, че трябва да слезем на някаква гара, май се казваше Комунари, за да се прехвърлим на друг влак, вече и аз залитах като другите.
След няколко години само, пет пъти ходих на тези литературни срещи в Шумен, два пъти като студент от Пловдивския и три пъти като студент от Софийския университет. Пет награди спечелих – две за Пловдивския и три за Софийския, от което и двата университета останаха недоволни. За едните бях изменник, а за другите – появил се от нищото тип, когото освен всичко, награждават всяка година. Но тези пет студентски пътувания и участия някак ми се сливат, почти нищо не съм запомнил от тях. А онова, първото, в 9 клас, го помня като ден днешен… Но с пътуването приключенията не свършиха, те даже не бяха започнали.
Онези студенти бяха някак си бунтари. На голямото литературно четене в залата на Шуменския театър всички участници трябваше да кажат по ЕДНО стихотворение. Изричното разпореждане беше ПОЕМИ да не се четат. То сякаш за един от нашите хора, беше разпореждане за обратното. Тодор Чонов, залитайки, излезе на трибуната, огледа предизвикателно цялата зала и изтърси: „Изпит, поема!“ След което рецитира близо половин час, докато за малко не се строполи от подиума долу, заедно с микрофона и самата катедра. Наскоро му припомних този случай, но той каза, че нямало такова нещо, не помнеше. И аз на 2 бутилки водка нямаше да помня, ако изобщо бях оцелял.
Следващото приключение беше с настаняването по стаите в хотел „Мадара“. Надеждите ми да съм в една стая с Добри се бяха изпарили още по време на пътуването. Разпределението беше на простия принцип – двама приятели се пишат в една стая, две приятелки в друга. После се разменят и в стаите се настаняват по двойки. Все пак беше комунизъм и не можеше да се регистрират заедно мъж и жена, ако не са семейни. Повече от ясно беше, че при такава една схема, аз ще отпадна и никой няма да иска да е в една стая с мен. Накрая останахме двама – аз и Владо Тороманов - скромно младолико момче от Пловдив – който явно също не беше успял да влезе в гореспоменатата схема. С Владо сме приятели и до днес, 50 години по-късно, и двамата постепенно се завръщаме от София в Пловдив.
След литературното четене имаше тържествена вечеря в ресторанта на хотела. Там студентите викаха имената на най-добрите поети и искаха още стихове. Неколцина само рецитираха в ресторанта, Добри беше един от тях. Скандираха името и на Чонов, но дали заради издънката с поемата, дали заради продължилите водки, той не стана да рецитира. Може и да не е могъл да стане от стола. Но, в името на истината, ще кажа, че и не падна…
Моите неволи започнаха след като се навечерях. Още от първи клас мама ме беше научила да си лягам в 9 часа, за да стана навреме за училище. Ако не си легна, заспивах където заваря. За да не заспя в ресторанта, макар че хич не ми се тръгваше, се запътих към нашата с Владо стая на втория етаж. На рецепцията ми казаха, че ключът е горе. Но когато се опитах да вляза, вратата се оказа заключена отвътре. На отчаяните ми тропания първо никой не отговори, после Владо изръмжа от коридора да изчезвам и да не се появявам преди полунощ. Явно се беше включил в схемата с някоя поетеса от друг университет, за съжаление за моя сметка.
Отчаян, се разходих по дългия коридор и в края му намерих две кресла с масичка между тях, имаше ги навсякъде в соц хотелите. Седнал съм на едното от креслата и тутакси съм заспал. Към полунощ ме събудиха две какички от нашите, от пловдивската група, които ме познаваха и искрено ме съжалиха. „Ела, Тошко! С кого си в стая? А, с Владо Тороманов ли? И какво, заключил се е и не можеш да си легнеш? Горкичкият! Ела, ела, ще спиш при нас!“ Разбира се, много добре помня кои бяха тези две какички, но няма да кажа имената им, те са все още живи и здрави, само дето отдавна не са какички, а щастливи баби с внуци студенти.
За пореден път, в момента, в който решах, че неволите ми свършват, те едва започваха. Сънен и замаян, не можах да съзра коварството в това мило предложение. Влязохме, хвърлих си дрехите, метнах се в едното легло и заспах моментално. В мига преди заспиването, чух, че двете какички нещо си шепнат. Не след дълго обаче, ме събуди усещането, че не съм сам в леглото. До мен имаше някой, който не само, че не спеше, ами… Подскочих като ужилен и заплаших, че утре ще ги кажа всичките на другаря Сапарев, така да си знаят!
И ги казах. Сутринта, като отивах за закуска, срещнах Огнян, май само аз и той щяхме да закусваме, и му се оплаках от среднощните си приключения. „Ооо, така ли правят тия какички и батковци?“ – възмути се той, като се опитваше да скрие усмивката си и явното си разочарование, че ми написа онази бележка, та сам си извъртя номера с ученика-студент. „Довечера ще спиш при мен. Аз имам апартамент, 2Б. А аз ще им дам да се разберат!“
На другата вечер в 9 часа отидох в апартамент 2Б и си легнах спокойно. Никой не ме обезпокои през нощта. Но като се събудих на сутринта се оказа, че там има не две, а три какички. И тях ги помня кои бяха, и на тях няма да им кажа имената… Но това вече е друга тема.
* * *
Добри имаше неколцина близки приятели, с които и аз се сближих през годините – поета Тодор Чонов, хумориста Здравко Попов, художника Пенчо Паскалев. Всичките бяха постоянни посетители на клуба на културните дейци „Кристал“. И аз ходех там, първо като ученик, после като студент, след това при честите ми завръщания в Пловдив. Но Добри, тези негови приятели и още мнозина други артисти, прекарваха там по-голямата част от времето си. Понякога съм си мислил – ако вместо да пият водка в „Кристал“, пишеха или работеха, каквото и да е друго, колко различен би бил животът им…
Когато бях студент в Пловдив, Добри бе вече женен за Лили от антикварната книжарница, имаха малка дъщеричка Павлина и често идваха на гости у дома. Веднъж стана дума, че бащата на Лили е от Кричим и се оказа далечен братовчед на татко. Та така с нея излязохме нещо и роднини…
Една вечер, ги изпращах за последния тролей 5. Излязохме на булеварда и видяхме, че тролеят вече наближава спирката. Грабнах Павлинка и извиках „Хайде! Ще го хванем!“ Лили хукна напред, аз след нея и го настигнахме. В момента, в който празният тролей отвори врати, се обърнахме и видяхме, че Добри не е тичал с нас. Вървеше бавно по тротоара и очевидно през цялото време не е имал намерение да ни настигне. Тролеят тресна врати и тръгна. Добри бавно дойде до нас и каза „Не е толкова далеч. Ще се приберем пеша, да се поразходим.“ Тогава не обърнах внимание на това, разделихме се и те поеха бавно по тротоара. Но сега знам, сигурен съм, че нещо бе пронизало сърцето му. Той имаше само една ръка и в този миг бе осъзнал, че никога няма да може да грабне дъщеричката си и тичайки с нея, да настигне тролея.
Добри никога повече не спомена за този случай. Но аз много пъти съм се връщал на онези мигове и все още понякога ги сънувам. Лили тича напред, аз след нея с двегодишното дете в ръце… и в този момент никой от нас не помисли за Добри. А после той, строен, млад, красив, далеч от нас, осветен от уличните лампи. Прости ми, приятелю! Така и не можах да ти го кажа. Как да ти го кажа? Такива неща не се казват никога…
* * *
Добри беше един от първите хора, които търсех като си дойда от София в петък вечер. Намирах го обикновено в клуба на културните дейци „Кристал“, винаги заобиколен от хора, винаги весел и остроумен, винаги във вихъра на компанията, винаги в центъра на вниманието. Носеше широкопола шапка и дълъг плетен шал и имаше вид на истински поет. Даже масата, на която го намирах, наричаха „масата на Добри“. Тогава двамата с Тодор Чонов работеха като редактори в издателство „Христо Г. Данов“ и бяха неразделни. С тях почти винаги беше и Здравко Попов – писателя дърводелец, както самият той се наричаше. Той пък носеше черна каубойска шапка и наистина беше дърводелец, макар че пишеше великолепни хумористични книги като „Кон на третия етаж“. Честно казано, повечето от посетителите в клуба изобщо не бяха с културен, а както е обичайно по такива места, с вид на най-обикновени пияници.
- Пак ли си тука, с кофтия? Не те приема тая София, а? – подкачаше ме Добри.
- Ще видим – отговарях аз. – Теб Пловдив как те прие…
- Това е друго. Аз самият съм Пловдив. Нали бе, Тодоре?
Чонов отпиваше от водката и си мълчеше, нали и той не е от Пловдив. Той беше от село Рогош. Като се замисля, почти никой от известните пловдивски писатели от старото поколение, не беше роден в Пловдив, нито дори в град. Поне не и тези, които аз познавах. Май само с изключение на Рашко. Георги Алексиев е роден в село Якимово, Георги Стоянов – в село Конуш, Иван Вълев – в село Стрелци, Петър Анастасов – в село Марково, Александър Бандеров – в село Лясково, Николай Заяков – в село Врабево...
Един ден видях в кабинета по литература в едно училище картата „Литературна България“ - на Пловдив стоеше само Рашковият портрет и на някой си Димитър Динев, роден в Пловдив през 1968 година, от 22-годишен живеел в Австрия, да е жив и здрав. А моят – на Сунгурларе, където не съм живял и един ден от живота си.
Но живеем в Гугъл времена. Като се поразтърсих, се оказа, че в Пловдив са родени и Коста Странджев, и Емил Калъчев, и Владимир Янев, и Здравко Попов, и Йордан Велчев. Но защо тези хора ги няма на картата при Пловдив, а е сложен Димитър Динев? Явно тази карта е пълна с недоразумения. И аз съм едно от тях – портретът ми стои върху Сунгурларе, редом с тези на Захари Стоянов от село Медвен, Йордан Йовков от село Жеравна, Софроний Врачански и Георги Раковски от Котел,. Явно не са намерили в Гугъл друг, роден между Котел и Бургас…
Не че има чак толкоз значение кой къде е роден. За мен Добри Тонев е един от най-великите пловдивчани, които някога съм познавал, роден в Ямбол. Макар че и на Ямбол го няма върху тази карта. С което тя за мен престана да съществува… Както споменах, Добри още на 25 години с първата си книга „Белег от подкова“, стана член на Съюза на писателите и вероятно са му предлагали да отиде в София. Но той не изневери на Пловдив, както впрочем изневерихме и Рашко Сугарев, и аз самият, и много други. Той се оказа по-истински пловдивчанин от нас – родените и израснали в Пловдив.
* * *
Животът в Пловдив в края на 70-те и началото на 80-те може би един ден ще влезе в историята на българската артистична бохема, в случай че някога се напише такава история. Създаваше се истинска живопис, истинска поезия, истински легенди…
Една от тези легенди бяха прочутите конни състезания в село Войводиново. Много бях слушал за този маскарад с костюми от театъра и от стари бабини гардероби, за който специално поръчвали единствения, последния файтон в Пловдив. Само веднъж отидох с моите приятели там и, да си призная, наистина бях впечатлен.
Сборният пункт беше на Джумаята, пред антикварната книжарница, едва ли случайно. Добри и Лили дойдоха първи. Той - облечен в бяло панамено сако, с пъстра копринена кърпа на врата и бяла панамена шапка с подгъната периферия, в здравата си ръка стискаше елегантно бастунче от тъмно дърво с дръжка от слонова кост и месингов накрайник! Лили беше с бяла капела и воалетка, а Сребрина, жената на Огнян с черна. И двете носеха плетени мрежести ръкавици до лактите. Самият Сапарев също беше целият в черно, с черна старомодна шапка и вид на пътуващ проповедник, а до него бате Пешо Стоянов, на моя приятел Емо брат му, с редингот и цилиндър. Странно, след време единият стана кандидат-президент, а другият направо си стана президент на България.
Семейните двойки и цилиндъра тържествено се качиха на файтона. Имаше нещо от 19 век не само в дрехите, но и в поведението на всички. То беше като някаква игра, като театър, в който всички са и артисти, и зрители.
Аз, поради липса на реквизит и представителност, заедно с доктора писател сексолог Мумджиев и двама от пияниците от клуба, трябваше да пътувам с един очукан Москвич, но затова пък, пристигнахме сигурно час преди файтона от 19-ти век…
Седях на изпочупените пейки между Лили и Сребрина, хиподрумът във Войводиново в никакъв случай не може да се нарече луксозно място. Но ние сякаш се носехме във въздуха. Беше горещо, жените извадиха копринени чадърчета и старомодни ветрила с бродерии.
Почувствах, че всичко това или не е истина, или е някакъв префинен заговор, в който участват всички: зрителите, конете, ездачите, съдиите, природата, слънцето… чуваха се разговори за защити на дисертации, представяния на книги, бях част от един изтънчен и изискан свят на хора, остроумни до мозъка на костите си, до който сякаш за пръв път се докосвах, толкова различни бяха те сега, а повечето от тях уж познавах от юноша…
Върхът на еуфорията настана, когато от дъното на хиподрума се появи Добри на бял кон, изправен на стремената и леко приведен напред, увил поводите около протезата си, свита в лакътя, опънал юздата. Компанията го посрещна с френетични викове, „ура“, свиркане, дюдюкане и го наобиколи. Той стърчеше над нас в цял ръст, горд, с разпилени коси, като караше коня да обикаля назад и встрани, както само жокеите могат. Всички знаехме, че Добромир е дългогодишен състезател, вече бивш, понятно защо. Личеше, че му е приятно да му се възхищават.
В късния следобед се отправихме за традиционния обяд на сянка в центъра на селото. Денят превалеше, жените бяха захвърлили ръкавиците и воалетките, мъжете крещяха и ръкомахаха, кукуригаха петли, лаеха кучета, в далечината ревеше магаре, Добромир, възседнал наопаки стола си, вече рецитираше стихове.
Следобедът преливаше в безкрайна и скучна привечер, вече бяхме уморени, но не ни се разделяше, та спряхме в малко крайпътно ханче за по една последна водка. Файтонът беше изчезнал някъде, и вече всички бяхме натоварени в двете коли.
Странно, нямаше пияни, но нямаше и трезви, а Добри, който пи най-много, може би и възбуден от ездата, рухна още по пътя към дома.
- Погребете ме на Хиподрума! – крещя той. – Захвърлете ме сред конете! Нека ме стъпчат с копита! Обичам ви! Приятели мои!
Но приятелите се бяха разотишли. Едва го внесохме с Лили вътре…
Повече не отидох с тях във Войводиново. Някак не ми беше там мястото, то не беше като в литературния кръжок. И те не ме поканиха, нито ми предложиха редингот, цилиндър и бастун. Но след това много пъти се питах: защо беше целият този театър? Защо го правеха тези големи мъже и жени, толкова по-възрастни и по-умни от мен? Защо файтон, защо конни състезания, защо кринолини, цилиндри, смокинги, чадърчета, копринени ветрила? Бил съм твърде млад, направо малък, за да разбера. Това беше техният интелектуален бунт, техният стремеж към свободата, към миналото, наситено с достойнство и красота, с възпитание и кавалерство, към всички онези неща, които нашето време на несвобода, на „другарки“ и „другари“ беше смачкало, убило и хвърлило в калта… Но тогава бях твърде млад, направо твърде малък, за да го разбера.
* * *
Лили и Добри живееха под наем в една стара къща с огромна тераса до Чифте баня. Явно къщата някога е била богаташка и много красива, имаше три различни фасади с изпопадали орнаменти, които гледаха към три улици, а градината тънеше в зеленина.Имаше нещо мистично в тази къща. Влизаше се от слугинския вход, те ползваха част от хола за спалня, верандата за всекидневна и кухнята. Така и никога не видях някой да влиза през главния вход, може би останала част от къщата беше необитаема. Доколкото си спомням, имаха и квартирант, по-скоро съквартирант, но той беше странна птица и рядко се появяваше, чувах да казват, че е гей.
Често ходех у тях, там винаги имаше и други гости. Живееха бохемски и някак красиво. Един ден Добри извади и ми подари тъничка книжка. Казваше се „Белег от подкова“. Стиховете му бяха страхотни и скоро го приеха в Съюза на писателите. За толкова млад автор, при това от провинцията, това си беше огромен успех. Другият такъв млад и провинциален поет, когото приеха по същото време, беше Валери Станков от Варна, с него сме приятели и до днес. Това сега може да изгледа смешно, но през 70-те години на миналия век да си член на СБП беше много престижно и носеше безброй дивиденти.
Но явно Добри не се интересуваше от тези неща. Той беше глезеното дете на Пловдив, на Поезията, на Издателството и на никого сърце не му даваше да го укори за нищо. А и с тази ръка… Интересуваше се най-много от пиенето… Да си го кажем честно, той започна да се пропива съвсем млад.
Лили беше изключително красива жена, мъжете винаги се обръщаха след нея. Работеше като учителка. Тя ме помнеше още като ученик, когато обикаляхме с Добри около антикварната книжарница на Джумаята и я причаквахме да си тръгне от работа.
Седели сме двамата до зори. Лили изпрати последните гости. Приспи детето на малкото дървено креватче, останало от сестра ми, което им бях докарал с трабантчето на татко. Преместим Добри върху спалнята, винаги застлана с пъстро бельо на цветя, все по-често мъртво пиян и ужасно тежък, имаше едро, равно тяло на човек, който изведнъж е спрял да тренира.... И приседнем на диванчето.
- От колко време е така? – попитах я веднъж.
- Не много. Но бързо се влошава. Понякога се събужда през нощта и продължава да пие. Праща и детето тайно от мен за ракия, вече го познават и в магазина…
- И на мен все ми вика: Носи нещо за пиене.
- Да си само ти… Тук всеки носи. Всички пият и си отиват, само той се трупясва безпаметен. Вече и за детето ме е страх. Така го прегръща и го мачка, може да го задуши… Знаеш колко е силен, а не може да се владее. Става груб и непоносим с хората, обижда ги, а никой не смее да му посегне. Дори и с Чонов и Здравко така се държи понякога…
- С мен никога не е бил такъв. Колкото и да е пил. С мен винаги е мил и добър, като голям батко.
- Знам. Но ти май си единственият.
- Все си мисля, дали не е заради ръката? На хиподрума от коня ли е паднал?
- Така ли ти каза? – с тъжна усмивка попита тя.
- Не. Никога не съм го питал.
- И аз. Доколкото знам, станало е на училищна бригада. В някаква фабрика… на някаква машина…
- Представям си какво е изживял..
- И аз. Но не пие заради това...
- А от какво?
- Не знам.
Седях сам в нощта с тази безумно красива жена и сърцето ми се късаше… за Добри.
- Винаги можеш да разчиташ на мен, Лили!
- Знам. А е толкова талантлив…
- Добри е голям поет. И той го знае.
- И голям пияница и грубиян….
- Лили!
* * *
Седнахме с неколцина приятели и се напихме в ресторант „Москва“ след погребението на бате Рашко.
- И сега, Тодоре, какво ще правиш без бате Рашко? – попита Добри.
- Не знам – отговорих.
- Не може някой да те дундурка цял живот. Просто бъди мъж! И се стегни, чуваш ли? Стига си ревал. Смъртта е част от живота.
Животът обаче много се беше променил. Аз отдавна бях спрял да пиша. Както и много други от нашето поколение. Писателството вече не беше дейност, от която можеше да се живее добре, нито дори изобщо да се живее. А ние бяхме на такава възраст, че дълго време трябваше да храним всички около нас. Захванах се с бизнес. А в бизнеса, да си призная честно, срещнах доста по-интересни, по-честни и по-достойни хора, отколкото в литературата. Колкото и да бяха различни, обединяваше ги едно - стремежът към свобода и независимост. В България вече растеше едно ново поколение предприемачи - без началник, без зависимости, без необходимост да се нагаждат или да угодничат пред някого и аз вече бях един от тях… Преди работех на две места и нощем пишех романа „Софийско жителство“… Но и на двете не ми беше хубаво, нито интересно – защото бях зависим. Затова бягах в писането, в литературата. А след края на комунизма вече имаше свобода, беше ми интересно, работех за себе си, давах работа на други хора… и нямаше защо да бягам в литературата. Свободата беше вече в самия живот.
Добри знаеше всичко това. Не ми повтаряше като другите „пиши“, та „пиши“. Но той не можеше да бъде друго,освен поет. А поетите у нас, както знаем, не живеят дълго.
Онова напиване след погребението на бате Рашко беше последната ни среща. Как и от какво е живял, не знам, мисля че и издателство „Христо Г. Данов“ скоро фалира и вероятно е останал без работа. Аз пък работех по 12-14 часа на ден и нямах време да си идвам в Пловдив. Така животът ни раздели, а няколко години по-късно и Добри си отиде. Дори това разбрах със закъснение…
Няма да пиша за неговата поезия, макар че той е един от малцината поети, да не кажа единствения, на когото познавам цялото творчество. Не е идеята, времето и мястото за това. Пък и не съм литературен критик. Но тук ще сложа единствения стих в цялата тази книга. Той е от Добри, просто не мога да не го сложа!
На какво се учудвам, не зная -
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.
Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.
Ех, Добри… Смъртта наистина се оказа част от живота. За мен е чест, че този живот ни срещна. А по-нататък… ще видим.
Пак рева, признавам си, приятелю… Но станах мъж.
От книгата на Тодор Костадинов "Разкази против забрава"
Изд. Сиела 2023
Редактор: Любен Дилов-син
Брой страници: 288
Цена: 18.90
Публикува се със съдействието на автора.
Добромир Тонев в Диаскоп
Тодор Костадинов в Диаскоп
Тодор Костадинов: Пакет тютюн "Клан". Рашко Сугарев (1941-1995)
Коледен брой на Диаскоп 01-31 декември 2023
За автора
Тодор Костадинов е роден на 4 август 1959 г. в град Сунгурларе, Бургаско. Животът му е свързан с Пловдив, където завършва Математическа гимназия и записва българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. През 1984 г. завършва същата специалност в СУ „Климент Охридски“. Работил е като учител по литература в Кремиковци. От 1982 до 1992 г. е журналист в различни вестници и списания. От 33 години е собственик на рекламно-издателска фирма. Печатал е свои произведения в почти всички литературни издания. Носител е на повече от 20 литературни награди.
През 1986 г. дебютира едновременно с две книги – сборника разкази „Девет дни в Париж“ (изд. „Народна младеж“) и повестта „Забрави страха, Филипе“ (Военно издателство).
През 1996 г. след 10 години мълчание излиза от печат третата му книга „Признай, че мислиш за мен“ (изд. „Св. Георги Победоносец“), писана в началото на 80-те години на миналия век и обиколила почти всички български издателства преди 10 ноември 1989 г.
Романът „Софийско жителство“, писан през пролетта на 1984 г., има същата съдба. Той излиза през 2004 г., а през 2012 г. издателство СИЕЛА направи второ издание на романа. Откъс от „Софийско жителство“ през 2018 г. бе включен в Антология на българската литература.
Тодор Костадинов се раздели с литературата преди 33 години, през 1989. Преди 3 години отново започна да пише разкази. През 2021 г. разказът му „Конят на Гошо Костов“ получи 1-ва награда Националния литературен конкурс на името на Йордан Йовков „Земя на пеещите колелета“. През 2022 г. излезе книгата му с пловдивски разкази „Ничия. Трите начина на Мариана”. Тя беше отличена с Годишната награда за проза 2023 на Съюза на българските писатели, Националната литературна награда „Стефан Фурнаджиев“ 2023 и бе номинирана за наградата „Йордан Радичков” 2023.
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.