Ина Иванова: Моя малка Юпер

Порази го красотата на непоносимо бавното здрачаване, когато останаха само двамата с момичето на спирката. Чакаха автобуса за вътрешността на страната – той с претъпканата си, поохлузена от носене раница, тя – по къси панталони, които разкриваха почернели бедра, почти скрити от положената върху тях мешка.

И двамата гледаха в посоката, от която трябваше да дойде автобусът и – по необходимост – присъстваха на величественото падане на слънцето зад хоризонта. Нещо, за което никой не намира време в града, където нощта идва изведнъж. Спускането на щорите, светещите екрани, запалването на осветлението в апартаментите винаги изпреварва идването на мрака. И отгризва парченце от онова време, в което навън шестват залези.

С тренираното си око на художник Йосиф съзерцаваше профила на момичето. Дълъг нос, нежна горна устна, малко вирната, своенравна, контражурът не разкриваше много подробности, но той би нарекъл профила ù интригуващ. Гърдите ù бяха малки, едва загатнати под памучната риза, раменете нехайно приведени, вероятно за удобство. От нея миришеше едва доловимо на портокали и сол.

Беше млада, безобразно млада. Уязвима някак. Мълчеше и сякаш се рееше, без да се интересува от нищо наоколо си. Нямаше напрежение в тялото ù, само тънка вена туптеше на слепоочието като часовник, отмерващ някакво лично нейно време. Той поиска да я успокои, че автобусът ще дойде и всичко ще бъде наред.

– Пътувала ли сте друг път оттук?

Усети, че гласът му е паднал, някак прегракнал, навярно след дългото мълчание. Веднага след това се разкашля неудържимо. Вдигна ръка да помири ужасните звуци, които издаваше, с всичко наоколо и най-вече с нея. Бръкна слепешката в раницата си, напипа бутилката с вода и пи. Очите му се бяха насълзили, но ù се усмихна извинително.

– Да помогна с нещо?

Нито на ти, нито Вие. Тонът ù беше мек, дистанциран.

– Не се тревожете, от прахоляка е.

Той отпи още веднъж и тогава видя очите ù. Виолетови, можеше да се закълне. Навярно сиви на дневна светлина, но сега, тук, метличините на ирисите ù го приковаха. Беше като удар в слънчевия сплит, като изместване на въздуха от дробовете му право в необята, където нищо не ти принадлежи и ти не принадлежиш на себе си.

По залез. На тръгване от морето. Банално и – внезапно му се приисква – пагубно.

Не вярваше, че това му се случва. Да я наблюдава беше като да си поеме живителна глътка въздух след многогодишно гмуркане в нищото.

– Връщала съм се с този автобус, но винаги с предварително купен онлайн билет. Сега нямаше свободни. Ще разчитам шофьорът да ме качи поне до Бургас.

Той внезапно поиска да остане с нея в гаснещата светлина, в нощта, в утрото. Имаше билет и мигновено реши, че няма да го използва. Гласът ù беше балсам, черешов ликьор, ключиците ù улавяха последните червени лъчи на слънцето, това градче съществуваше само, за да се срещнат. Оръфаната спирка, липсата на автогара, крясъците на гларусите някъде отдалече и вляво, над морето, цялата патетика от края на август – всичко беше тук само за този момент.

– С какво се занимавате? – попита я, трябваше да научи нещо за нея.

– Студентка съм. А Вие?

– Художник. График.

Настояваше на това. Графиката го определяше. Прецизността на линиите, суровата им точност. Острата като тъга работа с молива, меката светлосянка, която даваше въгленът. Но най-вече обичаше да работи суха игла, техниката го очарова още в студентските му години с бруталната си взискателност, с изричното изчакване на момента, когато рисунката ще се появи под пресата в окончателния си вид. Демонстративна, фина и не съвсем предвидима. И до днес намираше начин да рисува върху метална плоча, а не върху полиетиленови повърхности. Да издраска, да отмести материала, да вдълбае улеите, до които после нахалното мастило няма да стигне. 

Графиката е изящна като Вас, можеше да ù каже, но не му беше в стила. Мълчанието винаги му се е струвало по-красноречиво.

Видя как веждата ù се вдигна с добронамерена насмешка:

– График? Известен ли?

Тогава вече и двамата се разсмяха. Пред лицето на идващия насреща им автобус. Съвсем по разписание, с горчивина констатира Йосиф.

– Слушайте, ако не ни качи, ще Ви почерпя нещо и ще намерим превоз до Бургас.

Момичето кимна.

Шофьорът попита кой от двамата е с билет до София и Йосиф самоуверено излъга: “Никой”. Качиха се заедно с уговорката, че дамата ще продължи, а той ще слезе в Бургас. Тя си плати и безмълвно му благодари, Йосиф остана правостоящ до нея в притъмнелия, пълен автобус.

Поклащаше се по меките завои на пътя и вдишваше още от онзи солен аромат на кожата ù, съзерцаваше небрежните вълни на косата, която безименен фризьор безуспешно се беше опитал да подстриже на черта.

Не знаеше името ù, затова я нарече „моята малка Юпер“ – на актрисата, разбира се. Никаква прилика нямаше между тях, просто французойката спираше дъха му по същия начин. Йосиф изпитваше незаконна радост от това пътуване, от кратката им среща, от внезапно отворилото се в гърдите му пространство.

Тя имаше трапчинка на лявата буза и неравности по челото, вероятно от акне, които студеното осветление в автобуса подчертаваше. Той осъзна, че дори не иска да я заговори, беше достатъчно да пропътуват тези двайсетина километра в мълчание, което му позволяваше да си я измисля, преди да се е прибрал вкъщи.

Йосиф беше едва завършил Академията, когато остана в Панчарево сам – пътуваше често и евтино, само с мешка, подобна на тази на момичето. Даваше таванската стая на къщата под наем на колеги и си позволяваше да сменя приятелства и жени, без да допусне нищо и никой да досегне истински сърцето му. Просто така се случи. После започна да строи декори, смени дограмата на къщата, живя две години с Жана в нея, докато тя не си тръгна с едногодишния им син. Уж без драми, но укорявайки го, че в сърцето си винаги ще си остане номад и самотник, а тя така не може да живее. Просто не може.

Сега синът им беше в първи клас и той го виждаше през някои уикенди, и също се грижеше за него, ако на Жана ù изникнеше ангажимент. Което вероятно беше тактичният ù начин да нарече срещите си с друг мъж.

Йосиф внезапно уседна покрай декорите и рисуването, което все повече го поглъщаше. Пътуването до морето и дългия къмпингарски месец, който изкара с приятели, го бяха извадили от обичайния ритъм, но напоследък усещаше нетърпение да се върне към графиките и мълчанието си. Още повече че му предложиха самостоятелна изложба през ноември в галерия за независимо изкуство, с чиято собственичка го свързваше неангажиращ флирт.

Един дълъг завой почти го извади от равновесие и той усети как рязко се надвеси над момичето, което пък накланянето на автобуса оттласна към прозореца. Беше почти танго, само че без участието на краката. Движения, които телата им синхронно извършиха, неговото машинално “Извинявай”, после тя с несъзнателен жест прибра косата зад ухото си. Ето така се опитваме да наредим понякога света, помисли си Йосиф, все нещо ненужно трябва да поправим, да подредим, когато животът ни лашва нанякъде. Падаше си по подобни кратки констатации, те го развличаха, но мигновено след това ги забравяше.

Малката Юпер затършува из мешката си, вдигна поглед към него и му връчи една ръчнорисувана картичка. Колаж от текстил и туш, доколкото можа да види.

– Купих няколко, за да ги изпратя от морето, но така и не намерих време. Затова ще ги раздам лично. Тази е за Вас.

– Теб – усмихна се той. – Казвам се Йосиф. Благодаря ти за картичката!

Не чу името ù, автобусът вече влизаше в града. Уличните светлини браздяха лицето ù и го правеха да изглежда почти фатално. Светлина и сянка. Той вече я гледаше с напрегнатия поглед на ловец, периферното му зрение беше тренирано, безотказно разчиташе на него в моментите, когато доизмисляше света. Някой би го нарекъл фантазьор, той се определяше като оттласкващ се от привидностите артист.

И така. Ноздрите ù, които издаваха характер и страст. Детската трапчинка. Шията. Гърдите с двусмислената форма на едри смокини (очевидно носеше мек, спортен сутиен под ризата). Сухата, плоска китка с красива малка костица, pisiform, ако правилно си спомняше наименованието от атласа по анатомия. Малката Юпер беше спираща дъха. Спираща дъха с очевидната си непредвзетост и поради това – непревземаемост.

Когато автобусът спря, Йосиф ù кимна и слезе с натрапчивото  усещане, че върши жестоки глупости. Имаше билет до София, който щеше да изхвърли, за да съхрани онази лъжа, изречена от ирационалното желание да остане с момичето. На някаква селска спирка! По-късно навярно щеше да разказва тази история на приятел след полунощ в някой бар. Щеше да звучи лаконично и поради това – многозначително. Но сега просто видя как тя му помаха през прозореца, затова вдигна ръката си с картичката и се отдалечи наперено.

Имаше нужда да изпуши една цигара. И да хапне. Можеше да вземе някой сутрешен влак, всъщност за никъде не бързаше. Бургаската вечер благосклонно го пое, понесе го в търпеливата си прегръдка сред тълпите, празнуващи края на лятото, завря под тишърта му хладен порив на вятъра откъм морето, накара го да се усмихне на нищо. И на всичко в света.

Йосиф вечеря в уютно мълчание на Морска гара, с поглед към лъскавата черна вода, с гръб към тийнейджърите, които се разхождаха и крещяха някакви свои възторзи. Стоеше на високия стол и продължаваше да изпитва въодушевление от спомена за момичето. После щеше да си вземе още пиене и да слезе през Морската градина долу, до морето. Да диша равномерно, да изреве юпеееер срещу кроткото вълнение, да позволи на нощта да бъде дълга, а мислите му да се носят като утринни облаци. Щеше да измисли първата им целувка, изпиването на бонбонения ù дъх, картографирането на всичките ù бенки някоя сутрин, свода на гръдния кош, красив като готическа катедрала, небето на корема ù под него, разходката по борови иглички, посипани със слънце, в летен следобед, въргалянето в току-що навалял сняг в зимна неделя.

Да изчерпи всичко от тази среща и да се върне празен като чист лист вкъщи.

Какъв позьор си, бате, каза си и извади тънкописец. Измъкна картичката ù от вътрешния джоб на раницата си, едното ъгълче леко се беше подвило.

Илюстрация за Диаскоп: © Георги Чепилев

Разказ от книгата на Ина Иванова "И винаги любовта"
ИК Жанет 45, ноември 2023 г.
Редактор: Невена Дишлиева - Кръстева
Художник: Иво Рафаилов
Брой страници: 144
Цена: 16 лева

Публикацията се осъществява със съдействието на автора и издателството.

Ина Иванова в Диаскоп

обича вятъра и вярва в езика на изкуството.

Автор е на сборниците с разкази „Право на избор и други проклетии” (изд. „Арс”, 2009), „Името на неделята” (изд. „Жанет-45”, 2012) и „Летящ акордеон” (изд. „Жанет-45, 2014), романа „Кар танеси” (електронна книга) и стихосбирките „малки букви” (изд. „Жанет-45”, 2016) и „Криле от папиемаше” (изд. „Жанет-45”, 2019), "Нещата, за които мълчем" (изд. „Жанет-45”, 2022), "И винаги любовта" (изд. „Жанет-45”, 2023).

Публикувала е текстове в сп. „Съвременник”, „Литературен вестник”, сп. „Страница”, сп. „Глоси”, сп. „НО поезия”, сп. „DIVA!”, сп. „Нула32”, в множество електронни издания, както и в сборниците „Друга вода”, „6+” и „Бащите не си отиват”.

Носител на национални награди.

Нейни текстове са превеждани на английски, руски, полски, фарси, арабски, хърватски и сръбски език.

Още по темата в НОВИ КНИГИ

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.