Ейда Лимóн: Безкрайността
10.03.2024
Отначало бях сама, после станах
любопитна. Първата грешка беше, че
не виждах очертанията на нещата. Майка ми го можеше.
Тя виждаше форми и линии, и сенки,
но аз виждах само минало, какво са
сторили на предмета преди да го поставят
на малката масичка или на нощното шкафче. Усещах,
че под него има живот. Заради това
си мислех, че вероятно не виждам добре. Дори
цветът не беше цвят, а настроение. Лампата беше
тъжна, един свещник размишляваше и беше груб с покапалия
восък, който се ронеше по краищата му, без пламък, дори
без обещание за пламък. И как тогава да чувствам? Да
вървя напред в света? Как да докосвам нещо
или някого без товара на цялото време, което се мести
през нас? Не измислях истории или не мислех, че
го правя; такъв си беше светът, или по-скоро той
си е такъв. Едва сега съм по-добра в това да се преструвам,
че има краища, граници, че ако докосна
нещо, то не винаги ще ме докосне обратно.
Илюстрация за Диаскоп: © Георги Чепилев
Прочети в оригинал
Ейда Лимон в Диаскоп
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника