Христина Йорданова: (Про)Видение

Църквата беше негов дом, пристан на спасение, живот, ъгълче на топлината в душата му, топлината от една свещ. Бяха го приютили временно. Да помага, да нарисува иконата, да успокои душата си и да си тръгне. Майка Серафима го бе намерила свит пред портата в един пролетен дъжд. Капките стреляха по него като куршуми, но тя го спаси и му даде подслон. Отсипа от топлата гозба, приюти го в църковната библиотека – малката къщичка в църковния двор. Тя не обичаше да разпитва хората за съдбите им. Чакаше сами да започнат да споделят, да леят словата за пречупената си съдба и да търсят пътя на смирението.

– Исках да открия Бог, но намерих само човека. Знам, че творенията ми са прекрасни, но никой не се моли пред тях – Стоян беше художник, зограф. Но как да му се довери да докосва сърцето на Божия дом?

Църквата „Успение Богородично“ не беше изографисвана никога. Църква без стенописи. Църква от 1482 г. Монахините от метоха на манастира на остров Свети Йоан никога не бяха доверявали на човешка ръка да рисува по стените ѝ. Стоян се срамуваше. Майсторите от Дебърската школа бяха изваяли сякаш от восък иконостаса. Дървото се разтапяло в ръцете им, длетото дялало сякаш игла, която бродира дантела – килим от цветя, гроздове, листа… Майка Серафима беше разбрала, че един от тия майстори се е преродил в сърцето на Стоян. И го беше помолила да нарисува икона на Богородица и Младенеца, която да поставят на двора за празника. Тая молба внесе смут в душата му. Не знаеше дали е достоен. 40 дни и нощи малката стаичка в двора на църквата беше затворена, а тя чуваше как той се моли Бог да направлява ръката му: „Господи, покажи ми пътя. Изгубих се“.

Една нощ, прилегнал върху дървения одър в стаичката, той засънува. Яви му се сам Бог и му рече: „Слушай! Тишината настъпва!“. И Стоян се събуди, избра една случайна книга на лавицата. Грабна и състареното дърво. Беше тежко. Друга дървена дъсчица ползва като палитра. Разтвори и разбърка боите си и започна. Очерта първо лицето на Богородица – някак бледо, но топло беше, нямаше ги острите черковни черти, той търсеше жената у Божията майка, състрадателната, нежната, тази, която ще е достойна дар да даде сина си в името на опрощението на людете, тази, която можеше и знаеше, имаше сили да живее и да страда за него. Изрисува изразителните ѝ топли кафяви очи.

На Стоян му липсваше жена. Нямаше кой да го срещне, да се погрижи дума да чуе от него, съвет да му даде. Беше сам. Майка му си беше отишла преди години, а жена, която да му върти къщата, още не беше срещнал. Беше сам. Само майка Серафима беше повдигнала уморените му рамене и му беше дала стимул да твори. И книга, в която да намери Богородица. Сега беше започнал да рисува и млечно розовото лице на Младенеца. Подчерта с кафяво веждите, нанесе няколко слоя различни бои за косата, както и розово за устните на детето. Майстор на тънката четка беше Стоян, подчерта им очите на богоравните, сякаш бяха плакали. Или тепърва им предстоеше страданието. Реши да нарисува Мария да прегръща сина си, но обърна ръката и на Младенеца към нея, защото вярваше, че няма друга по-висша сила от тази на майка, която чувства сърцето на сина си при силна прегръдка, както и няма по-голяма благословия за едно дете от грижата на майка му. Накрая оформи ореола и завърши с флоралните орнаменти около образите. Остави иконата да изсъхне. После я лакира.

Тъкмо поставяше на един стар дървен стол лика на Богородица и Младенеца и чу кучето в къщата до черквата да лае. Някой чукаше силно по вратата на храма.

Майка Серафима излезе в двора, па се почуди – аха да го повика, но се спря на пътеката. Направи две крачки и стигна до портата. В двора светеше само фенерът край смокинята. Тя отвори и ококори очи. Жена с тъмна коса, забрадена, ама млада се хвърли в краката ѝ и молеше за помощ. Лицето ѝ беше обезкървено, бледосиво като кората на смокинята. В очите ѝ – мътилка. По пътя дотук виждаше само калдъръмената улица размито, но що за улица щеше да бъде, ако не водеше към храм. „Моля те, майко, дойдох да се изповядам и да остана“, само продума, но беше готова да говори за себе си. Стоян зърна маслинените ѝ очи на светлината и повече не посмя нито да слуша, нито да надзърта през прозореца.

Майка Серафима обаче я вдигна от големите камъни в двора и я въведе по пътеката. Девет стъпала надолу, леко надясно и двете вече бяха на миндера с чергите. Не влязоха в църквата. Мария нямаше сили да влезе. Плачеше и задавено заразказва:

– Той, той беше, вече не знам коя съм. Нямам лице. Никоя съм. Дори за него. От ревност беше. Хвана ме, смачка като лист душата ми с грубите си ръце, недоволен от живота си. Аз имах глас, майко, ама вече не пея, не обичам живота. Вяра нямам. Мразя го. А той мрази и себе си. Искаше да ме убие. Тъмнината в душата му е като затвор, като килия с ключалка, ама ключът е отвън. Трябваше да избирам. Или да заспя завинаги, или да го убия, или да бягам. Смъртта беше лесен избор, искам тук да остана. Той не е достоен за баща на децата ми. И деца няма да имам. Бог не ми го е пратил случайно. Изпитание е това. Ако позволиш, тук ще остана, ще помагам, ще живея с божията помощ. Иначе вече съм мъртва, ако ме намери.

Майка Серафима се притесни в първия миг, пък каза:

– Бог не изоставя чедата си, дъще, той нека намери смирението, ако го пожелае, пък за теб аз ще се погрижа.

Старата жена влезе в храма и донесе таса с вода, уми очите на Мария и я сложи да спи в своето легло. После отиде да се помоли.

На сутринта Стоян се събуди, изми се и погледна иконата. Блестеше. Богородица сякаш се усмихваше точно на него. Той обаче боязливо погледна през ниското прозорче на къщичката. Мария и майка Серафима бяха в храма. Благата старица показваше на гостенката си, че може да живее в кухнята към черквата, имаше малко свои дрехи, а Серафима ѝ донесе бяла риза с везба, разреса косата ѝ. Жената още мълчеше. Не каза откъде идва, срамуваше се от последната седмица на семейния си живот. Беше унижавана и бита от мъжа си и беше избягала. Искаше да живее новия си живот с вяра в бъдещето, но още не можеше дори и да го мечтае. Ден след ден помагаше на майка Серафима, която и́ беше споменала, че в къщичката живее мъж, който е повикан да изрисува икона.

Месец преди празника на Богородица Мария се запозна със Стоян. Беше седнала на миндера, на чергите. Смокинята тъкмо беше напъпила, а дъхавият ѝ аромат омайваше. Стоян плахо пристъпи като момък от народна приказка в двора на старата черква. Седна до нея.

– Здравей, аз съм Стоян. Майка Серафима ми разказа, че тук ще живееш. Помагаш ѝ. Ако мога да съм полезен, само ми кажи.

За първи път бледата сянка на лицето ѝ изчезна и тя се усмихна. За първи път от оня мрачен ден и оня мрачен живот преди. Слънцето сякаш ги чуваше как си говорят и изпрати няколко лъча директно към тях. Птиче пееше в клоните на смокинята. Само ангелите и апостолите страдаха от варосаната стена на черквата, изрисувана със сцената с Успението на Богородица. Те обаче не виждаха, че двама изгубени се бяха намерили. Само майка Серафима го видя и като същински Бог, който събира, вдигна десницата иззад прозореца на храма и ги благослови. Още в оная нощ, като видя Мария, тя знаеше, че това ще е жената, която може да подреди света на Стоян, да даде посока на полета му, да е силата, която ще направлява ръката му, защото Бог е любов. Просто някой трябваше да превърже раните ѝ преди това. И защото Бог никога не си играеше на случайности, а даваше знаци. И на двамата.

Един ден Стоян се престраши, хвана ръката на Мария и заговори, сякаш проповядваше:

– Иска ми се да имаше думи, които да излекуват душата ти. Но няма. Не мога да те оставя да живееш в своя свят, нито аз мога да живея в него. А и моят е празен. Животът не е филм с щастлив край. Но може да е филм, на който ние да променим края. Сами сме. Аз нямам никого освен теб и майка Серафима. Или отвътре трябва да взривиш стария си свят, или оставаш част от него. Или бягаш цял живот и живееш в страх. Покажи ми раните си и дано имам святост да ги излекувам с Божията помощ. Имаш два пътя – гневa и любовта. Избираш ти. Избери нас.

Мария остана озадачена от думите му, тя не беше забелязала как се грижеше за нея, как ѝ помагаше я вода да донесе, я да почисти, я да приготви обяда. Уплаши се и гледайки го право в очите, го пита:

– Ако не виждам пред себе си?
– Вземи моите очи.
– Ако не чувам песните?
– Аз ще слушам вместо теб и ще ти разкажа....
– Ако се изгубя пак?
– Аз ще намеря път за нас. Смелостта идва от два пътя – да се сблъскаш със себе си и да се сблъскаш със света. Често съм наранявал себе си сам и често съм се хващал и съм се измъквал от бездната. И няма нищо фатално и в двете. Докато още дишаш. И докато можеш да поправиш счупени същности. Били те световни или твои.

Мария се прекръсти, влезе в храма в тихата вечер, запали свещ, изповяда се, говореше с Бог за миналото, за страховете, за надеждите си. За нея вече имаше спокойствие в двора на черквата и в света ѝ. Излизайки, тя го прегърна.

– Човек не може да се върне назад и да промени миналото, ако не си е простил. И се събира с другия, когато има какво да му даде от себе си – успя само да каже на Стоян тихо.

Оттогава все по-често майка Серафима ги виждаше двамата заедно в двора, до зелената плетка на чимшира да говорят, да се смеят, да красят храма с чувствата си. Цвят имаше тоя свят, като шевиците на чергите върху миндера – червено-жълто-зелено-бяла нишка ги връзваше един за друг.

На 15 август, на празника на Богородица, сестра Серафима ги привика рано, преди да отвори портите на храма и да сподели вярата на хората.

Двамата пристъпиха неуверено, като току-що кръстени деца, но хванати за ръка, прекръстиха се и влязоха.

– Обичайте се, оставете любовта да бъде като морето, което се вълнува между бреговете. Пълнете чашите с любов и пийте от една обща, делете хляба си, пейте песни, танцувайте, радвайте се, но не забравяйте, че и двамата сте различни души, уважавайте другия. Нотите на песнопението са еднакви, но звуците и гласовете човешки са различни. Подарете сърцето си на другия, но не го наранявайте и ограничавайте с окови, защото само животът и Бог могат да ви свържат завинаги. Величествените дървета не растат в чуждата сянка. Амин! – майка Серафима благослови Мария и Стоян, които посрещнаха думите ѝ с леко поруменели лица. Защото за старата жена не беше важно наричането на Господ в божиите дела, а самите дела, които между двама влюбени все бяха символ на божественото.

Мария сама бе опекла богородична пита, хората да събере. Маслото, топлият хляб и дъхавият мед наситиха въздуха в двора.

– Отвори портите на храма, Марийо! Нека хората споделят вярата, надеждите, копнежите и молитвите си! А ти, младежо, донеси лика на Богородица и Младенеца, да ти видят хората дарбата! – добави още благодушната старица.

Двамата се прекръстиха, излязоха от храма, а Стоян уверено бе хванал ръката на Мария.

– За да изпълня заръката на майка Серафима и да осъществя мечтите ни, имам нужда от теб – гальовно добави той, гледайки я в очите. Тя побърза да отвори портата. От иконата Богородица се усмихваше на двамата влюбени.

Човек не може да бъде щастлив, ако не се опознае, не приеме раните си и себе си, не започне да говори с живота честно. После - дори и Бог помага. Защото всяка Мария си има Спасител.

Само старата смокиня в двора на църквата в Созопол знаеше, че в корените на дървото на живота между мъжа и жената се листеше и трети дал, който скоро щеше да даде плод...Божественото беше порасло… у една Мария.

Разказ от книгата на Христина Йорданова "Знаци", изд. "Кария 2020", Бургас, 2024 г.
Художник: Атанас Парасков 

Публикува се със съдействието на автора и издателството.

Виж и в НОВИ КНИГИ в Диаскоп

Христина Йорданова в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.