Барбара Хенинг: Да се завърнеш у дома. Спомен за Тайрън Уилямс

Поет на Детройт и Синсинати, с приятели из цялата страна.

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

В края на февруари 2024 г. чух, че Тайрън Уилямс е в болница в много тежко здравословно състояние. Онемях. Само няколко седмици по-рано бяхме говорили по телефона и той ми каза, че напуска поста си в Държавния университет в щата Ню Йорк, където е професор по поезия и литература. Идвало му много. Прибираше се у дома в Детройт, където е израснал и където живееше семейството му. Говорихме за предстоящото му пътуване в Ню Йорк и ме увери, че ще отседне при мен, за да наваксаме пропуснатото.

С Тайрън се сприятелихме през 1981 г., когато учехме в докторската програма на университета „Уейн“ в Детройт. От самото начало си паснахме около общия ни интерес по поезията и литературната теория. И двамата произхождахме от местни семейства от работническата класа, бащите ни бяха работили в автомобилната индустрия, и двамата критикувахме властващия буржоазен начин на живот и политиката. Четяхме и взаимно критикувахме поезията си, посещавахме много литературни четения. В първото ми такова четене в университета ме представи Тайрън. Тъкмо бях започнала да пиша цикъл стихотворения със заглавието „Призрачни стихове“, по-късно публикуван като „Да пушиш в бар „Здрач“. Все още имам игривото му стихче – така ме представи:

КОТАРАНАТА ОТ ЧЕШИР

Имало едно време котарана-призрак с име Хенинг
спяла в мърлявите призрачни чаршафи;
печала петлета,
за феновете си вдигала тост ,
а сега се смее и хили като котка вече узряла.

с обич: Тайрън

Спомням си как Тайрън идваше у дома да яде спагети с мен и двете ми малки деца. Разхождахме се из кампуса на университета с него и сина ми Муки, тогава на две годинки. Помня ширналото се небе на Детройт и как спирахме при декоративното езерце, където Муки обичаше да си играе. Сядахме на стълбите и си говорихме, може би за приятелството ни, за някоя прочетена книга или за преподавателите ни и колегите от курса. Тайрън много се интересуваше от човешките взаимоотношения. През живота си той имаше приятели из цялата страна. Обичаше да клюкарства, но никога със злоба или неприязън. Можеше да е игриво пренебрежителен, но никога не се сърдеше дълго. Взаимоотношенията между хората искрено го вълнуваха. Имаше брилянтен ум – остър и бърз, с иронично чувство за хумор.

Когато докторантсткото му обучение приключи, Тайрън прие преподавателски пост в университета „Ксавиер“ в Синсинати. Научните му наставници Чарли Бекстър и Ед Харш го бяха обезкуражили за това място: смятаха, че ще има по-добри перспективи, ако изчака да защити дисертацията си. Но Тайрън вече беше изпитал достатъчно трудности с малката заплата на помощник-преподавател. Възможността за работа на пълен работен ден и заплата, макар и малка, беше твърде добра, за да я пропусне.

Малко след като Тайрън се премести в Синсинати, беше в началото на 1980те, аз напуснах докторантската програма и се преместих в Ню Йорк. По онова време нямаше как да говорим много по телефона, разговорите на дълги разстояния бяха скъпи и възможни само от време на време. Вместо това си пишехме много писма – на ръка или на пишеща машина – включвахме и стихотворенията, които пишехме. Сега, като чета тия писма, си спомням колко трудно беше и на двама ни да свикнем с новото си местонахождение. Детройт беше расово разнообразен град, както и самия университет, а Тайрън и аз бяхме живели в работническите квартали, многообразна общност близо до университета – художници, интелектуалци, предимно с леви разбирания. Противно на това Синсинати, както го описваше Тайрън, беше „супер консервативен, немско-ирландски католически.“ Когато му ходех на гости там, скоро след като се беше преместил, влизахме в някое кафене и хората ни оглеждаха – чернокож мъж и бяла жена, които си поръчват тост и яйца.

„Момчето на мама“, стихотворение, написано от Тайрън през 1980те и публикувано за първи път в "Пътешествията на Пи“ (Dos Madres Press, 2011)  и после, с известни редакции, вече част от „Тънки токчета в Райфъл Рейндж“ (Wayne State University Press, 2022), говори за някои от трудностите, с които се сблъскваше самият Тайрън:

Поне веднъж в месеца човек
се качва на автобуса за Мотор Сити.
Една чанта, няколко книги. Въпреки това
винаги си казва
тъкмо май напуснах Синсинати завинаги –
просто късай и хвърляй –
никога не поглеждай назад…

Щом пристигне в Детройт започва да пие
безпаметно докато се отреже съвсем -
на четири крака, двегодишното момче
на мама, което реве
по цяла нощ, нощ след нощ
за соленото мляко на майка си
и се обръща насън защото го боли гърбът…

Когато най-после
хване последния автобус обратно за Куин Сити,
много след последното спиране за почивка,
забелязва първите знаци:
безмилостна жажда, подути глезени,
такова на юг го наричат
сладкишче.

Тайрън посвещава „Момчето на мама“ на романа на Мишел Турние „Четиримата мъдреци“, в който въображаем мъдрец се забърква в лекомислено преследване на рецепта за деликатес и накрая се озовава в затвор, където открива истината и пътя за себе си. Като включва това посвещение, Тайрън предлага надежда за лирическия герой на стихотворението си.

Спомням си, че се тревожех за Тайрън (тревожехме се един за друг и се успокоявахме в писмата си). С разбито сърце след скъсване с годеницата си, той беше разорен, харчеше прекалено много за купони и, точно както мъжът в стихотворението, изпитваше носталгия по родния дом и пътуваше с автобус напред-назад между Синсинати и Детройт.

По някакъв начин Тайрън се оправи. Слезе от автобуса, завърши дисертацията си, свикна със Синсинати и заживя икономично, докато не изплати дълговете си; написа много стихотворения и отзиви за книги, и помъдря.

В края на 1990те Тайрън и аз обсъждахме да напишем съвместно стихотворение с части от наши писма. Така и не го написахме, но в писмо по електронната поща той изрази мисли за ситуацията в ранните писма помежду ни.

Предполагам, че онова, което най-вече преживях от прочитането на писмата, беше колко несигурен, труден и бурен е изглеждал животът и за двама ни [през осемдесетте]. Не само личните ни връзки, но и професионалният ни живот и „опциите“, базирани на писмата ни, изглеждаха доста рисковани. Въпреки това, се справихме.

Когато Тайрън лежеше болен в болницата преди смъртта си, научих, че през 1980те е станал част от църква в Синсинати; всъщност, бил е един от основателите. Учудих се, защото никога не е споменавал църквата пред мен, нито пред другите, с които съм говорила за нашия общ поетичен свят. По някаква причина е държал двете настрана едно от друго. Никога няма да узнаем точно какво е означавала религията за Тайрън Уилямс, но не мога да си го представя да е догматичен или с ограничен мироглед за нещо, което е важно за него. Той беше отдаден културен критик и по-скоро ляв поет, посветен на писането на стихотворения и есета, които разобличаваха невежеството и несправедливостта, както и отдаден на това да учи студентите си да правят същото.

Когато електронната поща стана популярна, престанахме да си пишем писма. Прекъснаха дебелите пликове, натъпкани с обичайните жълти листи, изписани с писанията на Тайрън. Бяхме заети хора, а имейлите бяха бързи и перфектни да се уговаряме за разни неща. Сътрудничехме си в списанието
Long News: In the Short Century, канехме се един друг на литературни четения – в Синсинати, Ню Йорк и Тъксън; правехме планове да четем заедно или да се видим в Детройт; пишехме кратки реклами за книги, рецензии и препоръки един за друг; и понякога си разменяхме дълги мейли за по-лични неща. Тайрън се ожени, двете ми деца станаха тийнейджъри. В един момент и двамата бяхме ръководители в съответната си катедра.

След като Тайрън започна да пътува из страната и да изнася литературни четения, понякога неочаквано се натъквах на него в Ню Йорк. През 2012 г. на едно събитие с танци за събиране на средства за „Беладона“ се оказа, че участва и той. Аз бях с нов партньор и си спомням как Тайрън ме гледаше учудено. И двамата се засмяхме. Обикновено знаехме какво става в любовния живот на другия. Синът ми също присъстваше на събитието като фотограф и засне Тайрън, много харесвам снимката (вижте я в началото).

Откарват Тайрън в болницата през февруари 2024 г., след като губи контрол над автомобила си, докато пътува към летището, за да посрещне поет, който трябвало да изнесе литературно четене в университета. Бил объркал датата – поетът щял да пристигне следващата седмица. Тайрън нямал представа, че умира от рак на панкреаса и че вече има разсейки в мозъка. Когато му се обадих в болницата, беше в съзнание, но очевидно слаб. Каза ми, че се прибира у дома. Чух, че един от един хоспис уреждат да го върнат в Синсинати, но не бях сигурна, затова го попитах дали отива в Синсинати или в Детройт. Той отвърна: „У дома, Барб, връщам се у дома.“

Барбара Хенинг, 10 април 2025

Фотокредит: Aldon Nielson

Барбара Хенинг        

Поетесата и автор на проза, Барбара Хенинг е родена в Детройт, щата Мичиган. Първата ù стихосбирка „Да пушиш в бар „Здрач“ е публикувана през 1988 г. Последната ù поетична книга „Диджиграм“ излиза през 2020. Други нейни книги са „Ден като днешния“, „Бърз пасаж“ и „Градове и…“.

Тайрън Уилямс в Диаскоп: Диво кралство

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.