Александра Ивойлова: Същината на Ботевото слово — ,,Хаджи Димитър‘‘ и ,,Дякон Васил Левски‘‘

КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО

►

Първа част тук

Предлагайки на читателя своя прочит на баладата ,,Хаджи Димитър‘‘, бях водена от идеята чрез сравнение между двете най-значими Ботеви стихотворения да проследя моментите в текста на ,,Хаджи Димитър‘‘, които намират продължение само в оригинания вариант на ,,Обесването на Васил Левски” (,,Дякон Васил Левски‘), но не и в редактирания. Именно сравнителният анализ е онази опорна точка, която ни отправя към смисъла на форма и съдържание. А този смисъл е плод и на скритата логика, която не може да бъде постигната само по пътя на чисто литературния стремеж.

Жив е, той жив е! – не е ли уникално това утвърждаване в смъртта; това утвърждаване на живота чрез гибелта на героя – още в първия стих; обявяването на смъртта чрез ней- ното отричане. Смисълът на тези думи върви в две посоки: едната, реалната – все още е жив, ранен, недостигнал смърт- та – обосновава другата, метафоричната: жив завинаги, за- щото ,,той не умира“. (Реалистичната обосновка по гениален начин следва всеки детайл до края на баладата.)

Там на Балкана – тази исполинска картина свързва героя с планината, сякаш самият той е планина. Потънал в кърви, с дълбока рана – като извор в този Балкан, фантастичен юнак, от когото блика сила, енергия, кръв, живот. Там, в съчетание с мястото и героя в него, създава разстояние между нас и образа, представя този образ цялостно пред погледа. (Дистан- цираност и значимост на образа с преплитане на времената срещаме в ,,Дякон Васил Левски“: Там, близо до град София, видя аз, стърчи черно бесило.) Така юнакът се оразмерява с Бал- кана, защото отдалече го виждаме да лежи на планината. (И тук, както и в ,,Дякон Васил Левски“, авторът пише в сегашно време, което продължава безкрайно.)

Очи тъмнеят, глава се люшка – картината притъмнява и се разтваря, додето видим героя в центъра на звездния космос: уста проклинат цяла вселена.

Нека подчертаем отново, че и в двете произведения извършващото се действие сега създава обобщеност на времената; образът е цялостен, погледнат отстрани и отдалече, при кое- то реалност и представа са едно. Така двамата герои се пре- връщат в символи, отправени към вечността.

Три са стъпалата в следващата двойка строфи в „Хаджи Димитър“, които структурират йерархически пространството: небето – и слънцето в него, Балканът – и юнакът в него, полето – и в него жътварката. С няколко думи е обхваната робската действителност. Песента е тъжна, трудът за насъщния – робски, слънцето, душа на природата – „спряно, сърдито пече“, а кръвта тече по-силно – от небесния огън, но и от несбъднатата свобода, от безсилие пред неправдата. Впро- чем конкретно събитие не се споменава. Но образите са красноречиви: „захвърлил пушка“, „сабя на две строшена“, „жътва е сега“...

При по-нататъшна съпоставка на двата текста: Пейте робини преминава в Плачи, а Ще да загине и тоя юнак... но млъкни сърце в твоят един син, Българийо, виси на него и плач безнадежден навяват на теб, теб на сърцето. Именно в сърцето можем да открем присъствието на лирическия Аз. Но то е особено силно и в обръщенията, скрито е във всеки нюанс на разтърсващото преживяване.

В баладата геройски загива и тоя юнак. Стихотворението е дълго като песен от народния епос. Трагизмът в елегията сгъстява словесната тъкан. На бесилото е единственият син на България – надежда няма! Но въпреки това безнадеждното я носи като таен код (юнашка сила твойте тирани скриха в земята – вж. 1 част).

Тук е мястото да направим съпоставка между композициите на стихотворенията, защото неотредактираният вариант е истинското продължение на „Хаджи Димитър“ в този аспект.

Композиционно те са идентични. Но в „Хаджи Димитър“ всички елементи и общата структура са удвоени.

Баладата: състои се от две части (ден и нощ) от по шест строфи в огледална симетрия, всяка част триделна. Денят (условно): Жив е той, Ще да загине, Той не умира – три мотива от по две строфи, в т.ч. строфа-пролог (триделност, свързана с основната идея). Същата композиция, но с по-плавни преходи, има и картината на нощта (заедно с репризната – финална – строфа). Ако в първата част героят е ранен, то втората (нощта) се свързва с гибелта и неумирането. Така тези две части очертават и голямата триделност на саможертвата (жив, ще загине, но е безсмъртен, няма да умре). Всъщност първата част разкрива идеята обобщено, а стихотворението в своята цялост я изпълва с реалността на случ- ващото се. Една синтезирана идея се вмества и преповтаря в общата идея на творбата, за да се утвърди окончателно. Две части от по три двойки строфи създават и обща триделност: единство, двойственост и троичност постигат всеобхватността на света.

Последната строфа затваря рамката на творбата, но оставя многоточието на дълбокия смисъл. Едва ли има друг по-точен и по-вълнуващ образ на безсмъртието. Също толкова двойствен и неподдаващ се на определения като тази парадоксална метафора, която тук добива действителни, физически измерения. Съмна вече – реалността е безнадеждно същата. Но безнадеждна ли е наистина? Липсва наречието „там“, липсва героичният патос, иде ред на безкрая. „Слънцето спряно“ отново пече, сякаш никога не е залязвало, сякаш нощта – един- ствената и вечно повтаряща се нощ – се вмества в това нажежено безвремие. Кръвта не спира (тя е също извор на живот), вълк ближе раната – каква милост за героя в тази пиета! Жертвата му кърви в несвършващото робство и доказва неговото безсмъртие.

Много по-монолитна е иначе идентичната композиция на елегията: два дяла в огледална симетрия, в това число пролог и реприза. Можем да съотнесем особено отчетливата троичност на идеята към Исусовата жертва: разпятие, смърт, полагане в гроба и път към възкресението, загатнат в шестата (съкратена в редакцията) строфа. Според проф. Иван Радев:

„В духа на внушенията, предлагани от класическата сцена в библейския разказ, поетът съумява да извиси образа с негова- та самопожертвувателност, да сакрализира подвига му в атмосфера на пълна отчужденост от страна на множеството, останало някъде „назад“, „долу“, „в подножието“ на заелата целия хоризонт бесилка с жертвата.“

Стърчи черно бесило – лиричнеският „Аз“ го вижда и ще го вижда и след смъртта – вечно. Вечност е и самата смърт на героя (Той не умира тук е умря той вече), която обаче е свързана с възраждането (ще се връща силата му, скрита в земята). Така бесилката остава веднъж завинаги, а жертвата се свързва с възкресението, възраждането, повтаряйки се в кръговрата. Двете начала са неделими: еднократно действие, свързано с траенето, обединяващо минало настояще, бъдеще; и безкраен кръговрат, който носи движение, повторение, живот.

Ще се спра и на момента в „Хаджи Димитър“, който е „приведен в норма“. В оригинала: Той, който падне в бой за свобода – тук той звучи кулминационно, с възторг. След този акцент естествено следва цезура (Тоз, който падне – акцент върху показателното местоимение няма). Той не може да бъде сочен, той е въздиган, възвеличаван, възпяван. За Всевишния казваме „Той“ и никога „Тоз“.

Хаджи Димитър е обобщен образ на юнака, родее се с Караджата и всички загинали (ще да загине и тоя юнак). Но Той, който падне, е винаги единствен. В него са единият и многото.

Ето връзката, очертана от акцентираните думи:

Той, който падне в бой за свобода,

той не умира.

В предходната строфа: тез песни, таз земя, но тоя юнак (не тоз или този). Ботев отделя героя – очевидно става въпрос и за смисловото ударение. Единствено тук то пада върху показателното местоимение – и именно двете отворени гласни спомагат за най-звучното, най-убедителното му извеждане.

Смисловото, ритмическо и интонационно единство в Ботевата поезия е неподражаемо. Всяко вмешателство – промяна на дума или словоред – нарушава тази съвършена хармония. Никоя привнесена „норма“ не е по мярката на Поета.

И така: общото между „Хаджи Димитър“ и „Дякон Васил Левски“ (неотрадектирания текст). То е основно в идентичните структури, в троичността на идеята, в отвореността към вечност и безкраен кръговрат. И в двойно по-дългата балада лаконизмът достига предел. В поетическото пространство на творбата е обхванат светът: ден-нощ, земя-небе, живот- смърт, материя-дух, реалност-идея. При това всичко в тези противоположни същности се прелива неуловимо едно в друго. И в двете произведения се преплитат времената; преплитат се реалност и представа; конкретност на мястото и вездесъщ- ност. Ботев описва мрака, а от словото му избликва сияние.

В основата на тази всеобхватност е реализмът. Детайлно реалистичната обосновка на метафорите. Явленията се натоварват с определен смисъл, така както в праисторията ни се зараждат общочовешките символи – от самото преживяване. Простотата, изчистената до аскетизъм правдивост и порядъкът на случващото се създават впечатление за действителен образ, за нещо, което става пред очите ни. Така, навлизайки в тайнството на Ботевата поезия, опознаваме скритата логика на света.

Настане вечер, месец изгрее – дори само този стих с предел- ната си простота има силно образно въздействие. Особено важни са фониката на думите, символното значение на звука „е“, сегашното време (в свършен вид), при промяната на което въздействието се губи. Следващият стих носи нюанс на метафоричност. Това е тънката четка на художник, който с един замах обобщава картината на небето – в глагола „обсипят“ тук се чувства и тишината, и покоят, и пространството, и мекотата на летния мрак... Образ, зареден с отношение. Третият стих, подобно на първия, е обективистичен – и за особеното му въздействие последователността на случващото се има още по-важно значение. Усещането ни за вятър, за повей е силно, защото е предшествано от слухово възприятие – гора зашуми. В следващия миг вятърът естествено „достига“ до нас (като при условен рефлекс ние вече сме готови да го усетим). Така всичките ни сетива са изпълнени с тази прекрасна нощна картина, която, както в реалния свят, носи в сърцеви- ната си необяснимото. И ето – тя естествено достига до своята рамка, до своето обобщение и духовен извор. Балканът! В градацията тук е важна играта на глаголните времена. Ако всичко до този момент се извършва веднъж – и винаги, то обобщението е израз на трайност, на продължителност. Балканът пее – той пее отколе, в него е целият героичен епос.

Писано е много за гласната „е“, за звука, който отеква, носи се надалече. Той и зрително някак въздейства, напомня на месец, на вятър, на ехо. В една от своите картини Хуан Миро използва, многократно повторен, образа на буквата „е“ (изли- защ от абстрактно-сюрреалистична фуния). Това е известната творба „Olé“, в която художникът е постигнал визуално-сонорно въздействие.

Общо тази най-мелодична и структурно симетрична стро- фа има особена пулсация на обективизъм и поетична мета- фора (първите два стиха свързани с небето, следващите със земята), която създава люлеещ ритъм на възприятията. Един скрит вътрешен двуглас.

Реализмът е и в най-баладичния момент. И самодиви в бяла премена/ чудни, прекрасни, песен поемнат (втора песен върху първата). Те идват за юнака, за душата му. Така умиращият най-напред слуша Балкана, вижда свечеряването, вечерта – всичко, което виждаме и чуваме. А после това, което ние не можем да видим и чуем, което може само умиращият, но умиращият юнак. Той има право на своето последно желание.

Целта на настоящия текст е търсене на онова общо, което свързва „Хаджи Димитър“ с оригиналния вариант на последното Ботево стихотворение. И все пак, отклонение от тази линия е неизбежно, защото идеята намира своите аргументи в различни посоки.

Ето още един съществен момент: и в двете произведения паузите са в кулминацията, когато героят „ще да загине“ или „виси на него“, на бесилото. Което доказва особената им важност и недопустимото отпадане на многоточието в редакцията (вероятно поради невъзможността да се изпее). Паузата в „Хаджи Димитър“ е сякаш първообраз на втората (в „Дякон Васил Левски“), при която има особено отчетливо секване на словото, на звука, по-ярко изразен потрес (напрежението се подсилва и от строфичен анжамбман). Паузата тук има значение, аналогично с това в музиката. Така музиката може да се вслушва в тишината, да я обема в себе си. След това мълчание стихът избухва „със страшна сила“, за да захване следващата строфа – тъй че тя произтича от предходната, свързва се органично с нея, резултат е от страшния факт. Подобна структура е дълбоко осмислена и единствена по рода си. Двете идентични паузи отново говорят, че именно „Дякон Васил Левски“ е истинското поетическо продължение на „Хаджи Димитър“.

Дори между заглавията на тези две стихотворения има идентичност. Нека кажем, че „Обесването...“ не е най-подходящото заглавие – стихотворението е по-всеобхватно. И двете поетични творби са портрети на героите. Тяхната гибел ги обобщава по различен начин, те са цялостни единствено след нея – и именно тогава поетът дръзва да ги възпее. А защо „Дякон Васил Левски“? Защо Ботев избира духовното му звание? Има ли в това заглавие намек за неговата отдаденост, обреченост, служение на борбата? За смирението на личността в едно голямо дело...

Удивително е в крайна сметка до каква степен Ботевата поезия е свързана с музиката. Тя е вид проекция на музиката. И в „Хаджи Димитър“ и в „Дякон Васил Левски“ песента е тази, която изразява всичко; композицията наподобява музи- кална форма; ритъмът е структуриращ, смислов, какъвто е той в музиката; Ботев успява да постигне тишината – според диригента Николаус Харнонкур „най-важният момент в рето- риката“. Неговите цезури, пулсации, ритмически модулации и звукови ефекти са ненадминати. Макар че стихотворенията са вмъкнати в две еднообразни, куплетни мелодии (общо 35 са мелодиите, на които се пеят всичките двадесет Ботеви стихотворения*), в действителност тяхната музика е много сложна и нюансирана. Става дума за същността на тази поезия, а не просто за определена външна подреденост, за която Далчев казва: „Поезията умира от много музика“. Поезията живее, ако в своята същност съответства на музиката. И още: Ботевата е „във висша степен структурирана“, пак според израза на Харнонкур (относно симфониите на Хайдн).

Ботев навлиза в духа на народното слово, тъй както Чайковски, Дворжак или Шопен – в духа на народната песен („Колкото по-дълбоко национално, толкова по-общочовешко“). Тъй както тяхната музика не търси цитати, не търси формална близост, а прониква в богатството на народното светоусещане – и Ботев никъде не „използва“ фолклорни изрази, а самият той се изразява чрез тях. Част е от голямото, от природата и живота, които раждат този език. Постигнал е простотата, в която смисълът е безкраен. Но той е и индивидуалността, която се отделя от общото. Която е на другата страна на везната – и тежи със своя глас, противостои на колективното творчество.
„И певци песни за него пеят“. И поетът, човекът на словото, принадлежи към героичното братство, за което самият той е сътворил своите стихове. Възпявайки Хаджи Димитър или Васил Левски, възпяваме и Ботев. Но нека кажем за сетен път: длъжни сме да познаваме истинското Ботево слово – изворът, който утолява духовната ни жажда и ни пречиства.

---------------

*В сборника на акад. Николай Кауфман „1500 български градски песни“ е записана песен, вдъхновена от „Хаджи Димитър“, в която народният певец по свой начин предава съдържанието на баладата.

Александра Ивойлова – автор, 2012
Издателство Фараго

Публикува се със съдействието на автора и издателството.

Александра Ивойлова в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.