Владимир Димитров: "Възрожденският зографски род Минови"

В годините на късното Българско възраждане – 1840-1878/1912 се изграждат или възобновяват множество православни храмове. Част от тези църкви са изписани от зографи, на които и до днес водещите специалисти в тази област на изкуствознанието не са отделили достатъчно внимание.

Основният обект в книгата „Зографската фамилия Минови и тяхното стенописно наследство”, С., НБУ, 2011 е живописта в църквите, изпълнени от зографи – представители на фамилията Минови, а също така произходът и родствените отношения в зографското семейство. Зографите работят в динамичния период на последните години от Българското възраждане както в Княжество България, така и в Османската империя, което се отразява на техния мироглед и на създадените от тях живописни ансамбли.

Социално-икономическите и културните процеси напредват с различна скорост в отделните райони по българските земи. Населените места, в които са съхранени стенописи от зографите Минови, макар да са в различни административни и духовни области на Османската империя и Княжество България, обхващат една крупна територия в днешна Югозападна България, която тогава е в центъра на борбата за църковна независимост.

Югозападните български земи са засегнати силно икономически и политически след Руско-турската война и Кресненско-Разложкото въстание. С подобряване на материалните възможности на местното население в средата на 80-те години на ХІХ в. се възвръща и неговото самочувствие, а с това се възвръща и стремежът към политическо и религиозно освобождение. През тези години се забелязва мащабно строителство на християнски храмове и изпълването им със стенна живопис - особено в този регион.

Родоначалникът на фамилията Яков, неговият син Мино, внуците му Марко и Теофил, както и зет му Милош се преселват през 1865 г. от с. Галичник, Дебърско, в с. Каракьой, Неврокопско. Зографите се заселват в Мървашкия район, където борбата за въвеждане на българския език в църковното служение, както и за преминаване към учредената през 1870 г. Българска екзархия е една от най-трудните и оспорвани борби. Църковните общини в селата Каракьой, Търлис, Горно Броди, Страчища и Тешово са сред най-активните в тази борба. Родовите връзки на зографите с представители на висшия духовен клир им дава възможност да достигнат до църковни и светски книги, недостъпни за други групи на тогавашното общество, както и да бъдат в по-голяма степен защитени от произвола на светските чиновници и висшето духовно началство.

От запазените писмени сведения и от родовата памет на семейството става ясно, че поне четири поколения в рода са се занимавали с църковна живопис. Създадените от зографите Минови стенописни ансамбли, които са достигнали до нас, обхващат двадесет години – от 1872 до 1892 г. Десет са църквите със запазени техни стенописи и до момента тези църкви не бяха проучени. Разположени са в един обширен район на Югозападна България. В резултат на теренните проучвания, които проведох, попаднах и включих в изследването следните паметници: храма „Св. Димитър” в село Тешово, Гоцеделчевско, храма „Св. Атанасий” в село Бельово, Мелнишко, храма „Св. Георги” в село Златолист, Мелнишко, храма „Св. Никола” в село Червен брег, Дупнишко, храма „Св. Никола” в село Тополница, Дупнишко, храма „Св. Георги” в град Сапарева баня, храма „Св. Никола” в село Долен, Гоцеделчевско, храма „Св. Богородица Живоносен източник” в село Капатово, Мелнишко, храма „Св. св. Кирил и Методий” в село Багренци, Кюстендилско, храма „Успение Богородично” в село Рупите, Петричко, храма „Св. Теодор” в село Палатово, Дупнишко.

Повечето от запазените паметници са изписани цялостно (Бельово, Златолист, Тешово, Тополница, Сапарева баня и Долен). Част от тях или не са били зографисани изцяло (Капатово, Багренци и Палатово), или стенописите не са достигнали до нас в цялостния си вид (Червен брег и Рупите).

Със своята иконография стенописите, изписани от зографите Минови, следват възприетите норми. През Възраждането обаче настъпват съществени промени в репертоара на представените светци, включват се национални и локални светци, появяват се нови, непознати преди това исторически теми. В повечето паметници от този кръг откриваме стремеж към по-голяма детайлност и разказвателност. Иконографските им програми включват старозаветни и новозаветни сцени и персонажи, сцени и сюжети с догматично и историческо съдържание. Разпределението на сцените и образите следва официалната традиция в изкуството, но има редица особености както в тематичния репертоар, така и в стила на работа на зографите.

При избора и изписването на светците се следват указанията и установените традиции от ерминиите и паметниците от предишни епохи. При формиране на програмите на отделните паметници зографите не се придържат към един общ модел при подбора и подредбата на темите в циклите и при светците. Макар зографите нееднократно да ни изненадват с включването на нетрадиционни и слабо популярни теми и светци, това не ги отличава особено много от други техни съвременници, които също имат оригинални програми, макар тяхната оригиналност да е в друга посока.

Зографите от семейството на Мино, както и ктиторите, са изразители на националноосвободителната идея, която присъства в ума на тогавашните българи. Местните първенци, които са и главните ктитори, поръчват във финансираната от тях храмова живопис да бъдат включени важни исторически моменти, които да повдигат националния дух и да запълнят липсата на нормативност на националната идеология. Почитането на старите исторически събития и създаването на нови герои е поредният опит на възрожденците да легитимират собствената си история.

От всичките църкви, изписани от семейство Минови, сцените с историческо съдържание съществуват в два храма, разположени в Червен брег и Тешово, а светци, свързани с българската история, извън историческите сцени, са поместени в църквите на селата Тополница и Тешово.

Исторически моменти от българската средновековна история – като сцените „Св. Методий проповядва сред народа”, „Покръстване на св. княз Борис”, „Бунтът на болярите” или „Наказанието на Владимир”, присъстват в иконографската програма, създадена от братята Минови, но тези моменти се срещат изключително рядко или са без паралел в църковната живопис. Съществено място в приноса на зографите Минови за обогатяване галерията на светците е въвеждането на нови, непознати дотогава персонажи, като св. Александър Невски и св. цар Йоан Шишман.

Стенописите са създадени с участието на ктиторите и църковните общини, като така се отразява духът на бурните години, в които те са изпълнени. Сложното идейно съдържание на иконографската програма и въвеждането на нови теми и светци са ярък белег за добрата духовна и историческа подготовка както на зографите, така и на ктиторите.

В стилово отношение стенописите, макар да се отличават от тези в църквите на големите градски центрове и манастири, притежават безспорни художествени качества. Структурата на композицията е ясна, съставена от компактни и добре подредени пространства, които отделят в специфична група, стенната живопис на Минови от други стенописи, изпълнени по същото време и в същия регион, причислявани в една обща групата на „примитива”.

Характерно за работата на зографа Милош Яковлев е по-голямата повторяемост на вече заучените образи, докато при Марко и Теофил Минови се открива както по-голямо разнообразие при използване на форма и цвят, така и значителна еволюция при изработване фигурите на персонажите.

Със своята живопис паметниците, създадени от Марко и Теофил Минови, са една характерна група в църковната живопис от ХІХ в. Значителното разширение и допълване на иконографските програми с нови теми и светци придава на тези паметници по-голяма историческа стойност. Несъмнено стенописите от зографите Минови са един важен дял от църковната живопис на ХІХ век.

Безспорно е, че зографите имат различна степен на подготовка и опит, което може да се дължи на значителната разлика във възрастта им или по други причини. Но това в никакъв случай не обезценява създаденото от тях изкуство, което наред с изкуството, създадено от други майстори по същото време, очаква да заеме своето заслужено място в историята на българското изобразително изкуство.

В монографията изтъквам важното място, което са заемали зографите от този възрожденски род в българското общество от края на ХІХ в. От запазените и известни дотук паметници стана ясно, че тяхната творческа дейност може да бъде ограничена в рамките на двадесет години – от 1871 г. до 1892 г. Този отрязък от време е един от най-важните периоди в новата българска история. Той започва с избора на първия български екзарх на 16 февруари 1872 г. – събитие, отбелязано в надписа над входа на храма „Св. Атанасий” в село Бельово. В периода на активната творческа дейност на зографите България получава своето Освобождение след Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. Всичко това най-вероятно е оказало въздействие при подбора на сцените и светците в църквите, изписани непосредствено след Освобождението. Не бива да се пропуска и фактът, че именно в този период родственикът на Марко, Теофил и Милош – митрополит Теодосий (Васил Гологанов), замества новоизбрания екзарх Йосиф в Цариград, а после заема една от най-важните катедри на Българската екзархия – Скопската митрополия. Не е без значение и фактът, че в годините на работа на иконописците от Каракьой земите, по които работят, са и най-оспорваните в борбата между Вселенската патриаршия и Българската екзархия, между православието, католицизма и възникналото по-рано униатско движение. По тези земи активна дейност развиват и пропагандните служби на Гърция и Сърбия. Не е за подценяване и фактът, че един от родствениците на зографите – Иван Гологанов, е сред основните събирачи на текстовете на „Веда словена”. Този текст, който е сред малкото произведения, предизвикали особено продължителни и разгорещени дискусии и спорове още преди излизането си и който според думите на проф. Иван Шишманов е първата българска книга от международно значение, със сигурност е бил известен на зографите.

В годините на Българското възраждане макар и да има значителен подем в строителството и украсата на обществени и църковни сгради, възможностите за изява на образописците са значително ограничени. Родовите връзки на майсторите са оказвали голямо значение, когато местните църковните общини са избирали зографи.

Посочените сведения за дейността и творчеството на образописците от забравения род Минови, както и подробното разглеждане на сцените и сюжетите, свързани с българската история, попълва някои от празнотите в историята на църковното изкуството в този интересен, но слабо проучен район на Югозападна България.

Книгата бе представена от проф. Иванка Гергова, д.н. (Институт за изследване на изкуствата - БАН) на 16 февруари 2012 г. в Криптата на „Св. Александър Невски”.

Владимир Димитров в "Диаскоп": "Между образа и текста"

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Д-р Владимир Димитров е завършил "Изкуствознание" в Нов български университет, където преподава "Изкуство на Италианския ренесанс", "Българско възрожденско изкуство", "Българска възрожденска култура", "Иконография и опазване на културното наследство". Специализирал е в Университета в град Флоренция, Италия, и в Международния летен университет, гр. Охрид, Македония.

Научните му интереси са в областта на Българското възрожденско изкуство, иконографията, поклонничество, културен и религиозен туризъм, както и опазване на културно-историческото наследство. През 2011 г. излиза монографичното му изследване „Зографската фамилия Минови и тяхното стенописно наследство” (НБУ).

Директор е на бакалавърската програма Изкуствознание и артмениджмънт и на магистърската програма Сравнително изкуствознание.

Член е на БНК на ИКОМОС и на Библиотечния съвет на НБУ.

редактор: Христина Мирчева