по заглавие   по съдържание

Валентин Дишев: "Този разказ не е за мен"

03.01.2015
Снимка 1

Разговор на Христина Мирчева с Валентин Дишев по повод  събитието "Слънцестоене 2", Националните литературни награди "Памет" и "Биньо Иванов" и техните послания, за онова, което води погледа при взирането му в  литературата.

 

Когато в навечерието на Новата 2015 година получих отговорите от Валентин Дишев за интервюто, той ми писа буквално: "Имам да кажа още много неща - но не бива. Казаното и така е повече, отколкото ще бъде прочетено. Пропуснах важни ангажименти, но съм ти благодарен, че ме сръчка. Мисля, че стана... и е важно. Дано не само за мен."

Нямах търпение да прочета текста и така се увлякох, че към края на седма страница, се зачудих дали е пристигнал при мен в пълния си вид – искаше ми се този разговор да не приключва бързо.

Впрочем разговорът тръгна от идеята да бъде  отразено събитието "Слънцестоене 2" и продължи поради желанието ми да разбера какво всъщност се крие зад краткия репортаж на Валентин Дишев тук. Благодаря му, че прие да отдели от времето си и да отговори обстойно и изчерпателно за всичко онова, за което го попитах.

 

Разкажи ни повече за Националната литературна награда "Памет". Как, кога и от кого беше учредена?
 
Наградата бе учредена от Национална мрежа „Култура на паметта” през май 2014 година. Тя е неформализирано обединение на институции, юридически и физически лица, защитили с последователни, дългогодишни усилия и конкретни действия трайния си интерес към опазването на българската културна памет и приемащи разбирането, че паметта и почитта са мъртви  в паметниците, има ги само доколкото са начин на живот, общуване, избор. Сред учредителите на мрежата и наградата са Читалище „Братство 1869”, което организира година след година Международния конкурс за класическа китара „Академик Марин Големинов” - един от най-големите и престижни в Европа, с изключително представително международно участие, Международния фолклорен фестивал „Пауталия”, Международна музикална камерна академия, Националния конкурс за поезия „Биньо Иванов” и др. -  община Кюстендил; сдружение „Идействие” - гр. Велико Търново, което не просто поддържа Клуб за културни инициативи „Таралеж”, превръщайки го в място, в което експериментът, търсенето на нови пътища за изкуството са желано и приласкано всекидневие, но и организира за три години редица фестивали, ясно различени и високо оценени на фона на живота на културата в старопрестолния град; Сдружение „Общество за духовни изяви” от Бургас, с представителства в Пловдив и Варна, чийто председател е Румяна Емануилиду, осъществило за 13 години съществуване множество значими проекти с принос към културната памет на страната; Фондация „Съ-битие” - Варна; „АрсМедия” и Национален литературен фестивал „Глоси” и още множество неправителствени организации и хора (като членовете на журито при основаването на наградата - проф. Георги Каприев и Палми Ранчев и др.); учредяването на наградата бе консултирано и с мнозина от активно пишещите, публикуващи и ясно различими автори в съвременната ни литература - като Деян Енев, Екатерина Йосифова, Иван Цанев, Георги Господинов, Илко Димитров и др.

В крайна сметка - дори от изброеното - е видно, че става въпрос именно за национална мрежа, която обаче не оплита и завързва, а има за своя цел подкрепа на интензивен обмен на практики, идеи, инициативи и конкретни събития, свързани със значими за българската култура лица или инициативи; разширяване на достъпа до информация за планирането и осъществяването на такива инициативи, както и улеснения за реално съучастие.

Кой досега е носител на тази награда?
 
Първият носител на наградата е Иво Рафаилов. Тя му бе присъдена за книгата „Изброими изкушения”. И тук е важно да се добавят няколко неща: всяка година наградата е посветена на паметта за някой от авторите, придали нов обем на българската поезия, разширили нейния хоризонт, които обаче до този момент не са „припознати” чрез „своя” литературна награда; посветена е на някого, когото трябва да помним... Има и още една специфика - това са не просто поети, традиционно наричани „големи”, но и хора, които ясно - като житейска практика - винаги са търсели собственото си израстване  не като резултат от засенчването на други.
 
Така първата година на наградата - 2013-а (на 22 юни 2014 г. тя бе връчена за книга, издадена през 2013 година) - влиза в нейната история като „година на Иван Методиев”; втората - 2014-а - като „година на Георги Рупчев”.
 
На „Слънцестоене”-2 бе обявено, че третата година на Национална литературна награда „Памет” - 2015-а - ще бъде „година на Малина Томова”.

Какво е посланието на наградата "Памет"? Има ли традиция в тази насока?

 
Част от посланията вече посочих - или поне могат да бъдат разчетени от внимаващия поглед във вече казаното. Допълвам, без да „подреждам”:  ако сме взискателни и прецизни при подбора на авторите и хората, паметта за които ще будим, за да живее, ще се вглеждаме и в хората, които ще получават наградата - и понякога стремежът за самоутвърждаване „на всяка цена” може да се окаже проблем, предопределящ избора на лауреата - защото ни се струва важно да бъдат награждавани наистина онези, които имат дълга сянка като автори, но не защото искат да отнемат слънцето за другите и не защото „слънцето е ниско”; във всяка година на наградата ще бъде търсена не категорично книгата, която би могла или „би трябвало” да бъде определена като „най-добра”, а книгата, която едновременно разчита традицията, разширена или създадена от автора, на паметта за когото е посветена наградата в съответната година, пренася нейните енергии и търсения, обогатява ги и прави възможно тяхното бъдеще; идеята на наградата е да търси книги, поетики и хора, съхраняващи светове и създаващи нови, без да забравят или загърбват свойството на поезията да свързва, а не да разделя. В този смисъл наградата - както и другата: Национална литературна награда „Биньо Иванов” - също на свой ред не се (и няма да) опитва да гради „престиж” чрез противопоставяне на други награди, не желае да провокира или участва във всякакви „съперничества” нито да бъде „четена” през такова желание (впрочем забележително е, че още при първата церемония по награждаването „Жанет 45” - издателството, учредило и утвърждаващо вече 20 години Националната награда за поезия „Иван Николов” - прие това послание и го подкрепи, като подари свои книги на лауреатите на новите  награди. Това също е послание. Мога да продължа да изреждам още - и със сигурност ще съжалявам, че съм пропуснал нещо важно, но ми се струва, че и казаното дотук дава възможност за размисъл.

И като стана дума за традиции, вероятно важно е да се отбележи, че наградите „Памет” и „Биньо Иванов” търсят и създаването на друга традиция: отместването на погледа от парите и „славата”, които предлага една литературна награда (без да се забравя, а още по-малко отрича значението на парите за съществуването на пишещия, както и значението, което може да има една награда - ако бъде медийно подкрепена - за пазарния успех на една книга. Част от незабравянето е и това, че наградите „Памет” и „Биньо Иванов” също ще имат своя „материална” част, но тя никога няма да бъде огласявана, за да не е цел или средство); концентриране върху „разказа” на нейното учредяване и избора на нейните лауреати, вписването му в процеса на създаване и утвърждаване на литературни „йерархии”, изградени върху ясно посочени и защитавани ценности.
 

Какво е в същността си "Отличието за извънреден принос "Едно"? Защо "Едно"? Тази година Екатерина Йосифова получи две големи отличия? Защо реши отново "Тънка книжка" да бъде наградена, това не изостря ли настроенията сред пишещите?

Това е по-дълга история и „разказ” в посочения смисъл. Тя тръгва от 2010 година, когато на представянето на моята книга „RES (или палеонтология на поетическото тяло)”, опитвайки се да я дообясни, проф. Георги Каприев припомни една история от последните дни на титаничния хуманитарист Алексей Фьодорович Лосев. Последните му дни са филмирани. И има сцена, в която негов сътрудник го пита „Алексей Фьодорович, как бихте обобщили това, което сте търсили цял живот, онова, което сте искали да намерите, онова, което сте открили”. Лосев маха от лицето си маската на апарата за дишане и казва „Едно”. Това е всичкото - едно е. Едно е Всичкото.

Когато през 2011 година прочетох „Наивно изкуство” на Марин Бодаков, само след 5 минути се бях обадил на Жоро Каприев, предлагайки му идеята да учредим награда - и я връчим веднага на „Наивно изкуство”. Той прие, съгласявайки се, че тази книга може да бъде първата, която да получи награда, заявяваща, че след нея авторът има право (е, с надежда да не се възползва от него) да не напише повече друга книга. Защото е изговорил своето „Едно”. Всичкото. Поради различни (извънлитературни) причини тогава идеята не беше реализирана - основната беше липсата на усещане за достатъчно подкрепа.

 През 2013 година Георги Каприев отново припомни историята за това „едно” на А. Ф. Лосев по повод на „Това едно/можеш ли го” на Илко Димитров (впрочем, от самото възникване на идеята за наградата Илко Димитров бе мислен като един от хората, които трябва да бъдат „въвлечени” в нейната история и създаване, то бе консултирано и с него, и той прие. Мисля си - не съм го питал изрично - че и самото заглавие на книгата, и нейното „послание”, носят родилния белег на разказваната тук „история”. И тогава идеята не намери реализация - сигурно трябва да се спомене и това, че винаги сме се притеснявали от това, че няма как да знаем с каква честота ще се появяват такива изключителни книги, а една награда трябва да има ясно заявена „цикличност”, трябва да бъде очаквана, трябва да е предчувствие за събитие.

Междувременно се роди наградата „Памет”...

Когато се появи „Тънка книжка” на Екатерина Йосифова, като един от учредителите и (все още) член на журито на „Памет” (впрочем за мен е важно да не се забравя, че аз влязох в това жури не доброволно, а тъй като в последния момент третият член на журито, вече започнало своята работа и две седмици преди връчването на наградата, се отказа по лични - ясно заявени като „нелитературни” – причини,  т.е. това е просто един поет дълг към идеята), веднага предложих на останалите учредители и членовете на журито, освен годишната награда за книга с поезия, „Памет” да връчва още една награда - тогава, когато има книга настояваща със своята значимост за това - именно „Извънредно отличие за принос „Едно”. И точно защото става въпрос за извънредност на приноса, няма нужда да се посочва „към какво”. Идеята бе приета и консултирана и с вече споменатите хора и автори, които са неразделна част от разказа на отличието и още през октомври решението бе взето. Но времето, датата - в този случай - няма никакво значение: важен е разказът, важно е да се знае, че не биваше, не можехме да си позволим книга като „Тънка книжка” да не бъде разказана и разказвана през този „ключ”. Това е всичко(то).

А за изострянето на отношенията ще го кажа така - остри се нещо, което е тъпо. Тъпите неща не ни интересуват: с тях хляб не можеш да нарежеш, белег в плоча не можеш да оставиш, макар да са в състояние да причинят много болка - понякога са тежки и с тях се удря със сила и замах. Е - ние не сме от удрящите.

Има ли жури, постоянно ли е и как се определя?

Разбира се, че има. И тук също има специфика (и - с извинение - послание): според статута и на двете награди - „Памет” и „Биньо Иванов” - веднъж избрано, журито е напълно независимо от волята на учредителите. То не може да бъде подменяно от тях, те нямат механизъм, чрез който да се месят в неговите решения: член на журито може да напусне само по своя воля, по свое желание, и единствено оставащите членове на журито могат да изберат негов заместник. Това -  изборът на заместник - впрочем, съвсем скоро няма да се налага, тъй като лауреатите и на двете награди стават по право членове на техните журита. Когато членовете на тази „академия”, нека да я наречем с нейното названия по статут, с по-скромното (за нашето възприемане, все пак това са български награди) „колегия”, станат толкова, че вече не биха били в състояние оперативно да решават и вземат решения, те имат правото да излъчат „активно” жури, т.е. да посочат хората, които упълномощават да вземат решения. В първото жури на „Биньо Иванов” бяха - и са - проф. Михаил Неделчев, Екатерина Йосифова и Марин Бодаков, а към тях се присъедини и първият носител на „Годишна награда за поезия (за принос в развитието на българския поетически синтаксис)” Пламен Антов, удостоен с нея за „Тотемът на вълка. Неполитическото”  (и пак - самото „пълно име” на тази награда е послание, разказ и за Биньо Иванов, и за наградата). В първото жури на „Памет” бяха проф. Георги Каприев, Палми Ранчев и аз. По право вече се присъедини и Иво Рафаилов. Проф. Каприев преди дни поиска да се оттегли от журито (без да оттегля подкрепата си за наградата, нейната идея и история)... Практически сигурно е, че скоро ще го направя и аз (вече посочих защо станах член на журито... но смятам, че не притежавам достатъчно „публична легитимност” - дали е така, или пък защо смятам, че тя систематично ми е отказвана, всъщност няма значение: не смятам, че присъствието ми в журито е „в интерес” на наградата, нямам тази увереност и именно защото държа на нея и нейните послания смятам, че е по-добре да се оттегля... продължавайки да я подкрепям с цялото си същество и правейки всичко необходимо и възможно - докато мога - да я има...). Така че точният състав на активното жури на наградата „Памет” за връчването на нейното редовно, „годишно” издание около лятното слънцестоене през 2015-а година, ще стане известен в идните месеци. 

Говори ли се в медийното пространство за събитието "Слънцестоене"?

Не, не се говори. Все още. Но това не е неочаквано. Не е неочаквано за такова свободно, необвързано с интереси събитие (и послания на наградите). Някой може да се позове на неинформираност (това също не е извинение, а оправдание), но подборът на информацията, изборът коя да стигне до теб, коя да чуеш, също те изговаря. Надявам се, че някой от изговарящите се по този начин няма да се хареса и ще реши да се промени.

Разкажи ни повече за събитието "Слънцестоене-2", за кръга около него, за съмишлениците, за онова, което би го превърнало в традиция?

Две вече е традиция, не мислиш ли? Съмишлениците... Всички, които дойдоха и на първото, и на второто, са част от събитието, от неговия разказ. Мнозина са тези, които бяха и на двете, и за които съм сигурен, че ще бъдат, докато могат, защото ясно чуват посланието и на събитието, и на наградите (автори и хора като Иван Цанев, Деян Енев, Петър Чухов, Георги Господинов - който не беше на първото издание, защото не бе в София, но заяви ясно разочарованието си от това, Аксиния Михайлова, Стефан Иванов, Евгения Панчева... много са, достатъчно са). Съмишленици са и тези автори, които четоха свои стихове в двете издания (на първото - поканени, защото са сред  най-различимите имена в съвременната ни поезия и приели, а на второто - защото са автори на едни от най-впечатляващите книги с поезия, издадени през 2014 година) - освен някои от вече споменатите дотук (като Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Петър Чухов...), ще добавим и Екатерина Григорова, Емануил Видински, Иван Ланджев, Иван Христов, Йорданка Белева, Людмила Миндова,
Васил БалевДимитър Ганев,  Ивайло ДобревИван ЛанджевМарин Бодаков... Впрочем - точно в това е и собственият разказ на „Слънцестоене”: че е събитие, в което живее и почитта към традицията, и паметта за тези, които са я създавали и променяли (присъстващи чрез „ритуалите” на двете литературни награди) и днешния ден на поезията ни и всичко това - живо, днес, живеене чрез споделени ценности. И в тях.

Нещо повече за почетния знак, връчен на Методи Панайотов?

Когато месец преди „Слънцестоене”-2 се появи книгата „Неразчетеният Биньо Иванов”, чийто съставител и автор на значителна част от съдържанието е Методи Панайотов, когато се срещнах с тази книга, си дадох сметка, че има още една „страна” в паметта за Биньо Иванов, в начина на нейното живеене, която не бяхме отчели и която не бяхме съобразили при учредяването на наградата „Биньо Иванов”, че трябва да бъде приветствана и прегърната - работата по съхраняване, представяне и интерпретация на неговото творчество. Така се появи идеята, която скромно споделих с учредителите и бе приветствана и от членовете на журито - да се връчва „Почетен знак за принос в съхранението и интерпретацията на творчеството на Биньо Иванов”, като отличие, което да бъде връчвано само когато има повод, когато има на кого и защо да бъде връчвано. Това е отличието, което получи Методи Панайотов. И двете награди, без да губят основното си съдържание на годишни награди за издадена книга с поезия, ще връчват посочените две извънредни отличия и занапред, точно и само когато те трябва да бъдат връчени и не бива да не бъдат връчени, ако не искаме да пропускаме важни книги и послания.

Имат ли материално покритие тези награди и задължително ли е да имат поетите  и писателите финансово поощрение? Паричните награди не са ли често пъти повод за вътрешни междуособици, битки и непоправими вражди? Възможно ли е да се постигне хармония в това отношение – да се измисли такава структура, в която всеки да се чувства оценен, а не пренебрегнат. Въпреки че и в поезията също като в спорта винаги има пръв и последен.

На част от тази група въпроси вече отговорих. Наградите имаха и „материален” компонент, скромен, ако бъде превърнат в пари, ще продължава да го има и вече е ясно, че ще нараства; твърде е възможно да имат и „парично покритие” още тази година, но то, във всичките му „измерения”, никога няма да бъде оповестявано - нито преди, нито след връчването на наградите. Иначе проблемът никога не е в парите - той е винаги в мисленето за тях и мисленето през тях (за изострящите се страсти по този повод - виж казаното по-горе). Няма структура, която да е ласкава към „всеки” - това би означавало, че няма „лице”, няма история и не е „устроена” около ценности, освен тази да „бъдеш добър”. В нея няма нищо лошо, но когато става въпрос за литература, това просто би означавало да се пребивава в неразличеност. А няма литература без „лица”. Това, което се опитваме да направим в „Памет”, е чрез решенията на журито да разкажем две истории - затова правим една голяма листа с обсъждани за номинация книги, с идеята все пак да е ограничена до десет-дванадесет заглавия, която включва книгите, които ясно са заявили своето отличие в различни традиции и поетики, после я свеждаме до три номинации - книгите, които са най-близо до онова, което иска да разказва наградата: преноса на „енергии”, търсения, решения, „историята” на автора, комуто е посветено съответното годишно издание, развива я, пренася я - вече променена и обогатена - в бъдещето (или онези книги, които в своите традиции и поетики наистина, според нас, ясно се открояват, видяни са от нас като открояващи се), а след това избира книгата, която най-добре олицетворява всичко казано дотук за наградата.

Да, дълъг и сложен е разказът на „Памет”, но тя и точно за това създадена - за да напомня, че нещата са далеч по-сложни от меренето на ръст.

И не - не мисля, че в поезията винаги има пръв и последен. Първо - защото поезията не е една. Тя е докосване, изговаряне, създаване на свят чрез „Едно”-то, но не е една. Има много лица, традиции, начини, по които се изговаря. И може да харесваме една от тях (или няколко), може да смятаме, че в нея или тях е бъдещето на поезията, но не можем да отречем правото на съществуване на всяка друга (докато е жива, докато е живяна дори от един автор или читател). И това не е отказ от избор. Това е смирение.

Разбира се, има и неща, които са претенция за поезия, които веднага и ясно се разпознават като имитации, жестикулации, безплоден мимезис (при това обикновено на безплодни образци), прорасляци, които няма да родят ново дърво, а по-скоро задушаващи стъблото, край което са израсли.  Но няма да говорим за тях, нали? Макар да трябва да се говори за многото им маски, специфични в различните традиции. Но това е дълга и друга тема.

Възможно ли е изобщо да съществува литературен живот без тази цикличност, установявана от различните отличия и награди? Говорим за ред и анархия.

Отличията и наградите не са всекидневието на литературния живот, не са онова, което го поддържа жив. Но трябва да ги пазим - защото те наистина подреждат. Те са част от борбата с ентропията, сриването към неподредената, нискоенергийна еднаквост, спрялото движение. Да ги пазим не означава, че трябва да премълчаваме недостатъците им. Дори и когато не сме сигурни, че казаното ще бъде чуто или пък даден жест - като напускането ми на журито на „Памет” - ще бъде разчетен и ще даде повод за размисъл и преоценка. Да ги пазим означава да се вслушваме в техните разкази. Те наистина подреждат, изговарят минало, пред-ричат бъдеще. Дори и някоя - или всички - да „не ни харесват”, умният човек си дава сметка, че може да се променя само свят, а светът е винаги структуриран, често йерархичен и ако искаш по-добър, според собствената ти мяра, неизбежно трябва да тръгнеш от признанието за съществуването вече на поне един. Хаосът, безличието не могат да бъдат променени - те са вречени да остават такива. Така че - нека да пазим структуриращото светове, защото то ни дава шанс за промяна. Дори и само заради това.

Твоята мисия в няколко реда.

Този разказ не е за мен. И не бива да бъде разчитан така. Но все пак ще ти отговоря: усещането за мисия е най-прекият път към ада. И той обикновено се „разтваря” не пред мисионера, а пред онези, които на всяка цена иска да „покръсти”. Нямам мисия. Имам дълг.  Пред вече сътвореното. И сътворителите. Точно и само това. И продължаващо търсене. Лично. И опити за изговаряне на Едното. И търсене на спътници - чрез подаване на ръка, приемане на подадена ръка, разчитане и приемане на прочити, разбиране, че едното е в и многото. Лица. Защото другото „много”, не е името на спасението.

 

На снимката: Колаж от събитието "Слънцестоене - 2"

 

Повече за Валентин Дишев в Уикипедия тук