по заглавие   по съдържание

Теодора Лалова: ""Мигновения" на Юлиян Табаков и Златина Тодева. Среща"

08.04.2015
Снимка 1

Не всичко, което чертае художественото въображение, e завършена творба. Има миражни области с палми без листа и пустини с кервани без водачи. Моментните  бегли проблясъци ни се виждат отломки от иреална картина. Без връзка тези образи - подобно на видения от просъница, извикват у зрителя необходимост от довъобразяване. Често се отнасяме безчувствено към образите от действителността. Сърцата  ни са изпълнени с хладина и пренебрежение. На едно място животът тече такъв, какъвто е направен от несъвършенството на хората, на друго – такъв, какъвто го иска човешката душа. Казват, че поетът Уолт Уитмън посещавал ранени и умиращи, за да им носи утеха - целувки, цигари, забавления, дребни монети, пишел писма вместо тях... И в болниците и приютите вместо тежки впечатления поетът внасял забавления и палавост. Никакво униние! Да потиснем скърбите, несполуките и разочарованията, легнали върху нашата земя!

от ©"Диаскоп"

 

 

Теодора Лалова:

Понякога важните ми думи, срещи и картини се подреждат сами в пъзел. Намират ме, намираме се.

 Първо е сблъсъкът с любовта на Сюзън Зонтаг и Ани Лейбовиц. На Зонтаг са думите„Отдай значение на всеки миг“. Лейбовиц до самия край се вслушва в любимата си – чрез снимането, „това, което познава най-добре“, осмисля смъртта на Сюзън. Фотографира разпада й под тежестта на рака, фотографира и тялото й в ковчега. Акт, който шокира, плаши, предизвиква обвинения. Акт, който е красив. Защото най-красиво е да си смел и да обичаш - а именно това прави Ани.

 После иде „The Artist is Present” на Марина Абрамович. Пърформънс, в който Абрамович отделя по една минута общуване на всеки, седнал срещу нея. Минута мълчание и гледане в очите, друго няма. В ютуб може да се види реакцията й - безмълвна, когато срещу нея сяда Улай, мъжът, с когото през 70-те споделят любов и изкуство по невероятен начин, за да се разделят впоследствие с прекрасен жест. Мъжът, с когото не са се виждали и не са общували от двайсет и две години.

Присъствай във всеки миг.

Присъствай.

Накрая, „Мигновения“ на Юлиян Табаков. Изложба, която знам, че трябва да изживея, още щом разбирам името й. Лична необходимост ме отвежда на Раковски 125. Все пак аз съм момичето, скарано с времето. Сдобряваме се понякога, но твърде често му излизам от коловозите. Не присъствам, не отдавам еднакво значение на всеки миг – но безумно желая да се науча да го правя.

Имам късмет на уроци и пъзели. 

Още на входа, сред пояснителните надписи – кой, защо, как - стоят думите на Мария Василева: „Мигновения“ не е размисъл за младостта или старостта. Нито за смъртта. Това е проект за промяната, а промяната означава живот.“ Зад тия думи заставам и аз. Ето. Няма младост, няма старост, в това пространство не говорим за смъртта – макар Златина Тодева да напуска скоро след снимките тялото, което опознаваме. Говорим за промяна. Говорим за живот. Учим се да присъстваме. 

 Две зали. Ритник в стомаха. Размиване на граници.

 Множеството малки снимки на Златина Тодева по протежение на стените – „Старост 1, 2, 3, 4…“. Гола или завита. Седнала, но в движение. С очи на дете. Първи сблъсък. Докато снимам, в стъклото на рамката се мярва собственото ми отражение. Крия се от него. А Мама Злата ме кара да направя точно обратното – да спра да се крия, да престана да се разминавам. Приемане. И ирония, и самоирония, и надсмиване. Владее ги тя до съвършенство.

Двете големи пана „Виждам те“ – единствените, които не снимам, значи и единствените, от които се ужасявам. Там напускането на този свят е твърде категорично. Все още имам страхове, пред които е трудно да се изправя.  

Пиетата, с разменените роли – нарочният контраст на младото тяло на Марий Росен до това на отпусналата се в ръцете му Златина. Огромна картина, натрапваща се, жестока, прекрасна в искреността си. Край нея е най-тихо. Един дядо с голяма бяла брада затваря за миг очи, навежда глава, губи се в тишината и в превзелата стените фотография. После вади бележник и започва да пише, бавно. Гледа и пише. Преживява. 

Прегръдката на младия и старата, там, в ъгъла. Игра е, провокация е. Целта е да руши табута. А на мен ми напомня за историята на мис Хелън Лумис и Бил Фористър във „Вино от глухарчета“ на Бредбъри. Ах, този Бредбъри, който единствен умее да пише така. Мис Хелън, на деветдесет и пет, и Бил, на тридесет и една. Тя ще каже:„Привилегия на старостта е да изглежда, че знае всичко. Но това е преструвка и маска. Когато сме насаме, ние, старите, си смигваме, усмихваме се хитричко и се питаме: харесва ли ти моята маска,моята преструвка, моята самоувереност? Животът е спектакъл, нали? Добре ли изпълнявам ролята си?“ Той ще се влюби отвъд времето, в историите й. И: „— Ако застанеш както трябва — промърмори той, — можеш да възпроизведеш, да ретушираш… — А наум си казваше: можеш да изтриеш бръчките, да възстановиш предишното, да върнеш назад годините.“Това е. Това си мисля. Мис Хелън и Бил. Мама Злата и Марий. Илюзията на времето. Спектакъл за нас, за да си припомним - всеки своето, своите си първични страхове, несигурности, търсения. Спектакъл, за да оголим сами себе си. А собствената голота - собствената уязвимост, ужасяват най-много. 

После, завъртане, за да погледна „Сън/сънуване“. Легнала на диван Златина, наметната с черно плътно до брадичката, нито сантиметър плът на показ, с оставен в краката й бастун. И тази картина, оказва се, не мога да снимам. И тя ме плаши като „Виждането“, повече от всяка бръчка по голото й, изпито тяло. Категорична е. Там времето е спряло. 

В другите картини тя все още играе с него. В другите има смях. Смехът е лекарството. Връщам се наум към „Степния вълк“ на Хесе – вечността е „миг, достатъчно дълъг за една шега“. Шегуват се Мама Злата и Юлиян. Разкриват вечност.

 Накрая, завръщам се при Пиетата. Разбира се. Там се изгубвам. Притихвам. Гигантските размери на изображението позволяват да се залуташ в подробностите. Да претръпнеш пред собствения си първичен, несъзнателен повик за неприемане. Да ретушираш, като Бил  - да забравиш границите, ограниченията, телата. Златина Тодева е момиче. Това виждам. Златина Тодева е вечно момиче, което не се страхува от самото себе си. Аз съм на двайсет и две, но съм скарана много по-грубо със собствените си физически очертания. Тя е смела, прекрасна и искрена. Към това се стремим. 

 „Отдай значение на всеки миг“. Отново и отново, и отново.

 

снимки: Теодора Лалова

 


 

КОЯ Е?

Теодора Лалова

Казвам се Теодора Лалова. На 22 години, от гр. София, студентка по право в СУ „Св. Климент Охридски“. Към настоящия момент съм стажант в Комисията по помилването. Сред основателите съм на Клуб на Юриста „Теодор Пиперков“ към Юридическия факултет на СУ. Част от екипа на онлайн платформата „Правата ми“, чиято цел е запознаването на масовия читател с неговите граждански права и свободи на достъпен език.

С писане се занимавам от дете, но едва наскоро започнах да търся активно самоусъвършенстване и споделяне. Участвала съм три пъти в литературни четения на „писателибезкниги“, част съм от блога за книжни ревюта “Our walls and bridges”, бях сред десетимата номинирани в конкурса на „Литературен вестник“ за млада критика, като беше публикуван текстът ми за „Изплези си езика“ на Ма Дзиен.

 


 

редактор: Христина Мирчева