по заглавие   по съдържание

Кръстьо Раленков: "Въздишката на единака"

05.05.2015
Снимка 1

 

В рубриката "Какво да четем?"

 

Кръстьо Раленков за Радослав Коцев-Даро
и неговата последна стихосбирка "Сказание за единак"

 

Единакът е гладен, много по-гладен от глутницата.

Подозирам, че е гладен за красота. Подозирам, че е гладен за общение. 

Стадността му е неуютна - и това го определя като самодостатъчен и уязвим едновременно.

Всяко съприкосновение с групата е проблематично и в някакъв смисъл конфликтно, и само препотвърждава неговата оразличеност, позицията му на "чуждо тяло", на "друг". За да оцелее, той трябва да владее еднакво добре действието и отстранената позиция на наблюдателя, на внимателния наблюдател...

Де да ставаше въпрос за вълци!

Само че става дума за екзистенциалната поставеност на художника, спрямо света - на художника, разбиран пределно общо в смисъла му на автор, на творец. А той по неизбежност, по съдба, по определение, е единак.

Това, което той вижда, останалите не забелязват, въпреки, че е пред очите им. Това, което той подушва или усеща интуитивно, е непосилно за притъпените сетива на колективния, успокоен в множествеността си организъм.

Звучи красиво отстрани, но всъщност е болезнено.

Проклятие е. 

Участ е. 

И това е лошата новина.

Но като всяка участ е поне автентично.

И това е добрата новина, в един свят на симулации и фалшификати, на привидности и привидения, на социални игрички, в които нищо не рискуваш, защото всъщност ти изобщо не участваш - участва някоя от твоите клонирани, социално приемливи роли-брони.

Мисля за тези неща, докато чета новата стихосбирка на Радослав Коцев - "Сказание за единак". Дявол да го вземе, преди две години бях редактор на дебютната му книга. Тя беше неговото пристъпване в словесността, до този момент неговите творчески изяви се свързваха най-често с битността му на художник. Естествено, имаше много "трески за дялане" - от техническото овладяване на поетическия изказ до деликатното намаляване на субективността с оглед разбираемостта на текстовете. Разговаряли сме с часове, да не кажа с дни. Слушаше ме внимателно, от време на време задаваше смислени въпроси... и в крайна сметка не успя да изпълни нито един от съветите ми. Не и по начина, по който аз виждах нещата. Вместо това преработваше по абсолютно непонятен за мен начин изговореното, причудливо го омесваше с прочетени и премислени идеи - а той чете и мисли страшно много - и изобщо вървеше като лунатик по някакви свои странни пътища. А текстовете, които се появяваха на хартията, ставаха все по-добри и по-добри. И ако смятате, че става въпрос за подчертано творческо его, лъжете се. Радослав Коцев определено не е честолюбив автор. Но е човек, за когото авторството, изглежда, наистина е участ. Конвенционалното, толкова лесно постижимо при останалите, за него се оказва недостижимо.

"Сказание за единак" е спретната, дори лаконична книга, с максимално изчистени форми и линии. Спрямо дебютната книга на Коцев, тя преодолява едно основно изкушение и слабост, а именно - опитът му да каже в един текст много и твърде разнопосочни в асоциативността си неща. Заедно с това е запазено и доразвито впечатляващото му умение за неочаквани, ударни и дълбоки образи. Умението с един щрих, с един жест да те запрати като читател сред уюта или дискомфорта на някоя представа. Дали това ще са изригващи фонтанчета пепел между пръстите, с което вече сте се оказали босо крачещ по напечен, прашен селски път, дали това ще е бяла, антарктическа пустош, едно безкрайно ледено гробище, върху което чернеят кръстовете на пингвините (образ от стихотворение, което по една или друга причина не влезе в книгата, но е безспорно запомнящ се), талантът на Коцев пестеливо и живописно да въвлича четящия в пейзажи и състояния е несъмнен. Тази ударност, тази концентрираност на образите ме накара да се замисля и погледна на въображението не като някакво реене, отлитане, витаене, а точно обратно като въ-ображение - т.е. като задълбаване в пласта на образа, като навлизане в глъбината му, в неговата Марианска падина. Без да го има за цел, тази книга навежда на подобни размисли и това е едно от достойнствата й. А иначе, в своята съдържателност, тя, бих казал, изговаря въз-дъхнатото, почти незабележимото, моментите ни на тиха горест, съзерцание и единачество. Изговаря нашата обратност на това да сме "обществени животни" и нашият глад по едно, може би утопично съприкосновение. И това се отнася не само за кратките като въздишки текстове. То е водещ мотив и в няколкото по-дълги стихотворения, особено в безкрайно красивото стихотворение "Юндола". Впрочем, знаете ли как можете да поберете цял един живот, а дори и цялата човешка история в три реда? Ето как:

Смалих се до човек,
докато
растях до свобода.
 
Тази въздишка ми се искаше да съм я написал аз, Радославе. Но си я написал ти.

На добър час на книгата ти, единако.

 

И ОЩЕ ДУМИ ЗА КНИГАТА

Тук има толкова поезия, че ако поезията можеше да лекува и телата, светът ни щеше да е безсмъртен.

                                                                        Радостина А. Ангелова

Един щедър единак, за да разпознаваме себе си и другите...

                                                                                Милена Кацарска

Поезията на Даро е интелигентен пъзел с хиляди парченца и точно когато си мислиш, че си налучкал как философията, любовта и цветовете се съчетават установяваш, че той е добавил нови. Най-много да разбереш, че ти е казал нещо много мило в кръгло резенче от изречение и нетърпеливо да посегнеш към следващото...

                                                                                  Живка Иванова

 

снимки: премиера на книгата в ГХГ,  Пазарджик, април 2015

 

Радослав Коцев-Даро
"Сказание за единак", Дизайн Студио Скрип, Пловдив 2015
Художник: Радослав Коцев - Даро
Редактор: Кръстьо Раленков
Фотография: Марги Русева

 

Кръстьо Раленков в "Диаскоп":

 

Радослав Коцев-Даро и "Сказание за единак в "Диаскоп":

 


 

редактор: Христина Мирчева