по заглавие   по съдържание

Босненският писател Миленко Йергович в София и Пловдив

23.09.2015
Снимка 1

Издателства "Жанет 45", "Летера" и "Панорама" представят

                  "Миленко Йергович в България"
 

Програмата

23 септември 2015 (сряда),
София, Клуб-книжарница Перото (НДК),
среща-автограф, 17:30
 
24 септември 2015 (четвъртък),
София, Библиотека на СУ,
премиера, 18:30
 
25 септември 2015 (петък)
Пловдив, Студио 1 на Радио Пловдив,
премиера, 18:30
 

Връчване от името на ВУАРР на почетен знак
за принос към миротворчеството и световната култура.

Представят

Митко Новков (литературен критик)
Жела Георгиева (преводач)
Рада Шарланджиева (преводач)
Русанка Ляпова (преводач)
 

Книгите

Орехови двори (издателство  „Летера“, 2015, превод от Рада Шарланджиева) е знаков роман в творчеството на световноизвестния писател Миленко Йергович, който повежда читателя през силно политизираната и драматична история на Западните Балкани от разпадането на Османската империя, през бомбардировката на Дубровник в началото на 90-те години на ХХ в., до наши дни. Епично-драматичната семейна сага пресъздава мащабна панорама на миналия век чрез живота, крушенията и съдбите на пет поколения от един дубровнишки род, които историята разпилява из земите на Западните Балкани и Средиземноморието. „Орехови двори“ е епохална творба в балканската и европейската литература (Льо Монд дипломатик). Критиката определя творбата като „големия роман“ в литературите на Стария континент през последните години, а Миленко Йергович – като европейския Маркес.

Сараевско Марлборо(ИК Жанет 45, 2015, превод Русанка Ляпова) разказва за “нормалния живот при ненормални обстоятелства”. В Босна и Херцеговина от началото на 90-те години православни, мюсюлмани и католици съжителстват в разбирателство от векове: кои са добрите и кои – лошите, когато чужди политически кроежи ги изправят едни срещу други с оръжие в ръце? Лесен отговор няма и Миленко Йергович показва защо в този сборник с картини от делника през войната. В място и време, когато всичко губи познатия си смисъл и ежедневието с чудовищна лекота се превръща в ад, неочаквани предмети добиват стойност на символи, а най-обикновени хора изведнъж въплъщават цялото човешко величие, цялата човешка мизерия и цялата човешка трагедия.

Буик ривера(издателство „Панорама“, 2012, превод Жела Георгиева) е драматичен разказ за двама мъже, сърбин и мюсюлманин, бегълци в дълбоката американска провинция от последната война в Босна. Потърсили убежище от страховете си в един чужд и нелогичен за тях свят, двамата балканци стават жерта на собствената си неспособност да се издигнат над своята обремененост с предразсъдъците на напуснатия свят, но отхвърлят и парадоксите на 
намерения рай". Една необикновена история,разказана майсторски, проникновено, духовито.

Мама Леоне (Жанет 45, 2014, превод Русанка Ляпова) е естраден хит от 70-те. И навярно най-личната и драматичната от над 40-те книги на “хърватския босненец” Миленко Йергович. Първият цикъл от разкази в нея, Когато се родих, в коридора на родилното залая куче, здраво сшива с тънката нишка на детския поглед десетки съдби, цял свят от отношения, радости и разочарования. В една страна, където в течение на само век бушуват няколко войни и подредбата на нещата и начините на общуване минават през какви ли не, понякога кошмарни преображения; в една страна, която скоро вече дори няма да е една, момчето Миленко лови раци на плажа, яде бисквити от съчувствие, строи двореца на царица Забравка, размишлява над смъртта... Героите на втория цикъл, В този ден завърши историята на едно детство, са ощетените от тежкия разпад на Югославия: останалите и заминалите („хора, които правят всичко на чужд език“), завърналите се по въздуха или в спомените. „Малко умирам от тъга, а малко от смях“ е един от най-точните отзиви за първата половина на Мама Леоне, намерен във форум онлайн. „Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да поемат“, фраза, приписвана на Чърчил, идеално обобщава втората половина. С предговор от автора за българските читатели – Краткият разказ, жанр от купето на влака.


За автора

Миленко Йергович (1966, Сараево) се ражда и отрасва в Босна, но след студентските си години заживява в Хърватия, където именно се прочува като писател и публицист – през годините сътрудничи редовно както на сараевски и загребски вестници, така и на белградски и сплитски. Първата му публикувана книга е стихосбирката Обсерватория Варшава (1988), най-новите – автобиографичният роман в 1000 страници Род (2013) и сборникът с микроистории Тъкачницата за коприна на Леви (2014). Произведенията му, близо 40 (поезия, проза и есеистика) са преведени на повече от 20 езика, включително български (Мама Леоне, Буик Ривера, Орехови двори). Сборникът Сараевско Марлборо (1994) е прозаичният дебют на Йергович, писан за и по време на обсадата на Сараево[1] – той му донася огромна популярност и до днес се смята за негова върхова творба. На български книгата е публикувана за първи път в малък тираж през 1998 г. – настоящето издание е преработено, снабдено с бележки и допълнено с предговор от автора. По повод фона, на който се разгръщат историите от Сараевско Марлборо, в едно интервю за италианската преса отпреди 20 години авторът казва: „След смъртта на Тито през 1980 г. се завъди един шовинизъм, който аз наричам „примитивен“ и чийто създател и глашатай е сръбският президент Милошевич. Той породи, като отражения, ред други шовинизми, които заразиха Хърватия и сега трагично разкъсват Босна. Светът не познава главните действащи лица в тази ужасяваща ситуация, поради което често я описва подсладено и мелодраматично... В Босна, да не беше нашествието на четниците[2], никога нямаше да избухне война. Никога за петдесетте години югославски живот тук не се е стигало до конфликт между различните етноси. И това не беше заслуга на комунизма, а на естественото съжителство на културите в Босна. Ако някой днес пише, че моята страна е раздирана от гражданска война, значи нищо не е разбрал от Югославия и особено от Сараево...“[3]

За преводачите

Жела Георгиева е завършила Славянска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски”.Работила е като литературен сътрудник и редактор в Народна библиотека „Св.св. Кирил и Методий”, Радио София, издателство „Отечество”, списание и издателство „Панорама” при Съюза на преводачите в България. Превела е десетки книги от руски, сръбски и хърватски език на автори като Владимир Короленко, Леонид Леонов, Вениамин Каверин, Гайто Газданов; Иво Андрич, Милорад Павич, Горан Петрович, Данило Киш; Дубравка Угрешич, Предраг Матвеевич, Миленко Йергович, Игор Щикс и др. За своята преводаческа и редакторска дейност е удостоена с награди на Съюза на преводачите в България, на Министерството на културата на Република България, на Сръбския ПЕН и на Сдружението на литературните преводачи на Република Сърбия.

Рада Шарланджиева е завъшила английската гимназия в София и английска филология в Софийския университет „Климент Охридски” със втора специалност сърбохърватски език и литература. Специализирала е френски език и литература в Париж. Превежда от английски, сърбохърватски и френски. Работила е като журналист в БТА,  дългогодишен издател в „Народна култура”, съветник по културна политика, координатор на Балканския политически клуб. Член е на Съюза на преводачите в България, на Съюза на българските журналисти и на Сдружение на български писатели. Сътрудник е на няколко български издателства и периодични издания за литература. Превела е произведения от Дорис Лесинг, Джо Ортън, Джек Керуак, Ф.С.Фицджералд, Ричард Бротиган, Джоун Дидиън, Сузан Зонтаг, Емил Чиоран, Иво Андрич, Давид Албахари, Миленко Йергович и др. Нейни преводи са удостоени с наградата „Христо Г. Данов” и наградата на Съюза на преводачите в България.  

Русанка Ляпова (1966, Бургас) завършва английска гимназия в родния си град, но записва сърбохърватска филология в СУ Св. Климент Охридски, защото се влюбва в поезията на Васко Попа. Сред над 30-те книги от съвременни писатели от бивша Югославия, които е превела, има произведения на Давид Албахари, Йовица Ачин, Светислав Басара, Едо Попович, Фарук Шехич, Татяна Громача, Дубравка Угрешич... Съюзът на преводачите в България я е награждавал двукратно – за превода на романа на Милорад Павич Пейзаж, рисуван с чай (2010) и за този на сборника на Миленко Йергович Мама Леоне (2014). В интервю за сп. НЕЯ Русанка казва: „За мен преводът е вид любов. Това е първият импулс – превеждаш, защото ти харесва. И докато го правиш, изпитваш физическо усещане за текста, той ти се подчинява... Макар че чувството не е толкова на власт, колкото на взаимодействие и съизмерване. Не ставаш нито манипулатор на текста, нито слуга, а негов равен...“Сараевско Марлборо е първата й преведена книга, към която тя се връща с радост и вълнение 17 години по-късно, за да я представи в обновен вид на читателите.

Отзиви

Със стил, в който вълнението прелива в отстраненост, а лиризмът се редува с анатомична хладина, Йергович разказва историите на редови граждани, ненадейно заварили фронтовата линия под прозореца си, в училище, на пазара или като кошмарно присъствие, което се промъква между съседи и дори между отколешни приятели и съпрузи... Avvenire

За наш късмет Йергович не е от онези, които съзерцават гробовете. Голямата му грижа са живите и в този сборник с разкази за Сараево и неговите жители той ги описва със сериозността, чувствителността, неординерния ум и деликатния хумор на майстор на кратката форма. The New Republic

Сараево на Йергович е Спун Ривър, разкъсан от войната, и една причините за това е, че тук е разказана – с решимост, просмукана с тъга – не толкова жестокостта, колкото мъката. Във всяка история личностите се превръщат в персонажи и обратно в личности. Авторът ги извежда за миг на сцената на една литература, която уталожва краските и точно очертава контурите и контекста на “малките” събития за “малките” хора... Преди споменът за тези животи да е изчезнал, трябва да се направи така, че от тях да остане следа и знак – знак, че не са потънали напразно в безумието на света. Il Sole 24 ore

Сборникът разчита на дребни детайли – един мъртъв кактус, пръстенът на бабата на разказвача, – за да обрисува притъпените реакции на хората пред опустошителната война в Босна. Нещо печално и подобно на съновидение сродява всички истории на Йергович и напомня на употребата на времето в Сънищата на Айнщайн на Алън Лайтман и размислите на Итало Калвино за местата в Невидимите градове, но книгата на Йергович е най-силната от трите. Newsday

Няма нито един вестник, нито една телевизия, които да са съумели да ни покажат сараевската драма с подобна наситеност. L’Espresso

Белязани от трагедията, надеждата и хумора истории на философски, религиозни, политически, исторически и практически теми: мъчното снабдяване с вода във военно време, радостта да откриеш любимия си бар непокътнат, чуждестранните журналисти в Сараево, бежанският поток. Йергович говори без претенции и праведен гняв – тук той е като външен наблюдател, който обича града си, ясно разбира цялата му сложност и ни разказва как той самият и другите са живели и умирали през войната. Geist

Заговорим ли за балкански писатели, неизбежно изскача името на Иво Андрич – Нобелов лауреат за литература през 1961 г., автор на прочутата Мостът на Дрина. Също като знаменития си предшественик и Миленко Йергович е роден в Сараево и спокойно може да се каже, че е един от достойните наследници на литературата, на която Андрич е икона... Nouvelle Europe

Литературата може да бъде някакъв вид спокойна журналистика. Или урок по история без свръхдоза от дати. Или дори психоаналитичен сеанс на всеослушание. Миленко Йергович успява да съчетае всичко това в книгите си. El País

Борхес пише: “Оригиналът е неверен спрямо превода.” Със сходна маневра Мама Леоне избягва автентичността в полза на парадокса. Като исторически документ, като художествена книга и дори като превод Мама Леоне озадачава ума на читателя, принуждава го сам да се ориентира сред подвеждащото в литературата и езика. Тези разкази са обвеяни от неизразимото, героите им са парализирани от спомена, загубата и угризението... поетични фрагменти, отчупени от мрамора на един по-голям наратив... Denver Quarterly

Мама Леоне е книга за загубата, както и за безнадеждния и красив опит загубеното да бъде възстановено... Йергович избягва всяка помпозност, като троши детството на героя си на цветни чирепи, всеки от които носи мъничко отражение от своя източник. Three Percent

Комплексен текст на много нива, който отлично показва защо Йергович е сред най-превежданите европейски автори... World Literature Today

Миленко Йергович умее да сътвори истинско чудо от литературата и емоциите. И колкото и да четем неговите разкази, всеки път ще затаяваме дъх пред тайнствения миг, когато то се разкрива пред нас. Jutarnji list

Неподражаем урок за това, как може да се говори за Големите неща, без те ни най-малко да прозвучат изтъркано... Мама Леоне не е захаросан разказ за “доброто старо време”, лично и колективно, а минорна реконструкция на един несъвършен, но неповторим, свиден и роден Изгубен свят. Vreme

За всеобщо смайване Йергович умее да “експериментира” с концепцията за добротата (не само с начина, по който подрежда думите върху печатната страница). Не е обсебен нито от самия себе си, нито от идеята за формализиране на езика, а умее да очарова читателя с безукорното майсторство на класическите разказвачи. У него все още звучи традицията на изречените на глас, не просто написани изречения. Авторът може да е “невидим“ по стария начин, скрит зад третото лице единствено число, но ситуациите са безпощадно съвременни. Zarez

* * *

В интервю за портала за литература и култура Стране по повод романа си Род (2014), на питане какво е за него литературата Миленко отговаря: „Това е един от въпросите, на които всеки ден, месец, година бих могъл да давам различен отговор. Днес, в края на август 2014 г. литературата е за мен биологично понятие. Както някой е маймуна, дъб, вирус или човек, така аз съм читател. Всичко, което правя, служи за поддържане на моята читателска екзистенция. Естествено, това, че съм писател, произтича от факта, че съм читател.”

В предговора към немското издание на Сараевско Марлборо италианският писател Клаудио Магрис пише: "Светът на Йергович е витален, вълнуващ, неспокоен. Витален заради всевъзможните премеждия на неговите самобитни герои, заради свойските им авантюри с кръчмите и съдбата, заради пречките, с които се сблъскват и от време на време успяват да надхитрят. Вълнуващ и нескопоен заради абсурдността, която го обгръща и руши, заради отчуждението, което прави възможно ужасното и тъпо насилие. У Йергович има огромно съчувствие и съпричастност към сетивния и ефимерен живот..."

 


[1] Войната в Босна и Херцеговина, най-унищожителната в Европа след Втората световна (над 100 000 убити, над 2 милиона изселени и между 20 000 и 50 000 изнасилени жени) избухва през април 1992 г., след като два месеца по-рано страната официално e обявила независимостта си от бивша Югославия. Войната започва като офанзива на местните сърби срещу босненските мюсюлмани и хървати: едни от най-страшните престъпления в този период са обсадата на Сараево и изтребването на повече от 8300 босненски мюсюлмани в Сребреница през 1995-а. Обсадата започва на 5 април 1992 г. и трае колкото самата война: почти четири години. При нея загиват близо 14000 души, съществена част от които – мирни граждани, обстрелвани от хълмовете около котловината, където се намира Сараево. Kакто във всяка война действат не целите общности, а определени агресивни, идеологизирани прослойки, ползващи се с моралната и материална подкрепа на Белград, съответно на Загреб. Сърбите успяват да се организират в самостоятелна единица (eнтитет), Република Сръбска, призната и от Дейтънското споразумение от 21 ноември 1995 г., с което се слага край на войната. Хърватската република Херцег-Босна, възникнала по същото време, остава непризната, така че босненските хървати днес са част от другия ентитет на “двуделната” държава Босна и Херцеговина – Мюсюлманско-хърватската федерация. Б. р.

[2] Четници в книгата се употребява като синоним за сръбски националисти, както усташи – за хърватските. Историческият корен на Четническото движение е от времето на Втората световна война, когато то бива създадено за партизанска борба с окупаторите от фашистка Германия от сръбския генерал Драголюб (Дража) Михайлович (разстрелян като военнопрестъпник през 1946 г. и реабилитиран в Сърбия през 2015 г.). След идването на власт на Слободан Милошевич през 1989 г. движението се възражда, този път с амбиции да “очисти” “свещената сръбска земя” от несърби. Б. пр.

[3]Не наричайте войната “гражданска”, интервю на Мауро Манцин в Il piccolo, 1 юни 1995 г.

информация: ИК "Жанет 45"

 

Миленко Йергович в "Диаскоп"
 

 


 

редактор: Христина Мирчева