по заглавие   по съдържание

Поглед в миналото и пролуки в бъдещето

05.04.2013
Снимка 1
Разговор с поета драматург Иван Странджев
по повод "Когато..." - юбилеен сборник с избрани творби

 

Защо „Когато...”?

Мисля си, че тази дума най-пълно може да отрази желанието ми да  погледна в миналото и да си оставя пролуки към бъдещето.

От кои години е избраното в книгата?

Книгата се пише от 1979 година. През 1981 г. в издателство „Народна младеж” излезе първата ми книга „Думи за спасяване”. Оттогава е началото на „Когато…”

Стихосбирката е организирана в пет отделни цикъла – „Предчувствия”, „Състояния”, „Конструкции”, „Сънища”, „Ти”. Трудно ли се постига това обединение или разделение на стихотворенията. Разкажи ни малко повече за този процес?

Стихотворенията в книгата не са подредени хронологично. Желанието ми беше да покажа  най-добрите си творби по отношение на  поетически изказ, образна система и вътрешно усещане. При подредбата съм се стремял така да стоят отделните стихотворения, че всяко от тях да има и допълнителен смисъл от заобикалящите го други  стихотворения. Вероятно сте забелязали, че смени ли се мястото на една дума в изречението, то тя вече има и по-друг смисъл. Същото е при подредбата на една поетична книга. Това обединение не е лесно, защото трябва да събереш „зрънцата”, разхвърляни през годините, да се опиташ да възстановиш поне елементи от тогавашните емоции и мисли. Мисля, че отделянето в тези цикли е най-точното.

Прави впечатление, че някои от заглавията са съвсем кратки и красноречиви – „Река”, „Проглеждане”, „Сън”, „Дъжд”. Кога идват заглавията?

Различно. Понякога знаеш заглавието още преди да си започнал да пишеш, а понякога просто изобщо не идва.

Какво е „поезия” в два реда? Ти ли я търсиш или тя сама те намира?

Независимо от броя на редовете поезията се ражда в мен и аз търся най-точните думи и образи, за да изпратя мислите и чувствата си до читателя.

Разкажи ни за съвместната ти работа с Костадин Отонов, който е предоставил свои фотографии за книгата. Има ли някакъв специален принцип на подреждане на изображенията с поезията?

С Коцето работим  повече от 25 години заедно. Като казвам „работим”, имам предвид, че се срещаме, разговаряме, обсъждаме, спорим и сме приятели. Той е великолепен дизайнер. Човек с много фини усещания към света. Помолих го да ми „подари” за книгата няколко фотографии. И той го направи. Те са чудесни! Коцето познава моята поезия и нямаше нужда от специално подреждане. Оказа се, че това „да си приятел” с него е достатъчно талантливо.

Предишната ти книга „Есенен часовник” беше оформена с графики на Христо Керин. Каква е връзката между рисунка и слово в твоето творчество?

Мисля си, че в моето творчество има не само образ и рисунка, а има и музика, има светлина и сянка, аромати, вкус и много други неща. За това не е учудваща връзката с рисунката и фотографията. Мога да го кажа и по-различно: сигурен съм, че поезията ми има връзка с всички красиви неща.

Освен автор на осем сборника със стихове, си автор и на пиеси. Има ли нещо общо между поетичното слово и драматургичното?

Общото е в чувствителността и мисленето. В подготовката да бъдеш такъв, какъвто искаш.

Разиграваш ли роли, докато пишеш стихове? В тях има ли герои, мизансцен, светване и изгасване на светлините...

Не. Всичко е чисто.

На премиерата на „Когато...” в галерия „Тракарт” издателката Надя Фурнаджиева каза, че в тази книга бие сърцето на Пловдив. В минали години Пловдив беше напоен с поезия. А сега?

Сега – не! Сега Пловдив е „напоен” с тревоги, несигурност, дребни и празни хора, които се мотаят около властта или я захапват за шията.

Можеш ли да изброиш ярки имена на поети от 80-те, 90-те и от най-новото поколение?

Мога да изброя няколко имена, но няма да бъде справедливо, защото не познавам повечето от пишещите млади хора в Пловдив.

Накратко за новата ти пиеса „Мили мои”?

Това е пиеса, в която с много обич и състрадание се обръщам към обикновените, нормални хора, които носят в сърцето си страданието на нашето време.

„На Ина – за общото ни страдание по думите" надписа моя екземпляр от твоята „Когато...” Накара ме да се замисля – какво е това страдание? Може ли да бъде описано, наистина ли съществува или само го сънуваме?

Всеки, който е заставал пред крехката материя на думите, е разбирал колко трудно е да ги „опитомиш”, да ти повярват, да станат твои. Това е едновременно и страдание и обич.

Едно финално изречение на нашия разговор.

Да се вгледаме в себе си.


интервю: Христина Мирчева

За Иван Странджев в "Диаскоп":
Откъс от пиесата "Мили мои" тук
Подбрани стихотворения от книгата с поезия  "Когато..." тук

 

На две от снимките: авторът на срещата с автограф с читатели в книжарница "Хермес"