по заглавие   по съдържание

Николай Василиевич Гогол: "Вий" - "Миргород"

11.04.2016
Снимка 1

Н. В. Гогол, "Миргород", СОНМ 2016

Превод от руски: Здравка Петрова

Автор на корицата: Борис Праматаров 

 

Четирите повести на Гогол, сбрани в "Миргород": "Старосветски помешчици", "Вий", "Тарас Булба", "Повест за това, как Иван Иванович и Иван Никифорович се скараха", са публикувани за пръв път в отделно издание през 1835 г., а през 1842 г. намират място във втория том на събраните съчинения на писателя. Сборникът носи името на градчето, разположено в сърцето на Украйна, където Гогол прекарва младостта си. Авторът пише тези текстове, след като се установява в Санкт Петербург. Той се чувства зле в столицата, която му се струва враждебна и безчовечна, и изпитва силна носталгия по родния край.

Повестите в "Миргород" се основават на украинския фолклор, счита се, че прототипите на някои персонажи са хора, близки на писателя. В тях Гогол ни разказва за живота и бита на украинските селяни и казаци и дребното дворянство, рисува ярки картини на тамошната природа, включва елементи на фантастика, разсмива ни с характерния си лукаво-ироничен хумор. Художественото мислене на Гогол в "Миргород" е дълбоко исторично, а авторовите прозрения за хода на човешкия живот са валидни и днес.

 

Откъс от повестта "Вий"

Вий[1]

Щом сутрин в Киев избиеше звънливата семинарска камбана, окачена пред портите на Братския манастир, от целия град започваха да прииждат на тълпи ученици и бурсаци[2]. Граматици, ритори, философи и богослови[3] с тетрадки под мишница отиваха да се учат. Граматиците бяха още много малки; както вървяха, се блъскаха и караха с тънички дисканти; почти всички носеха оръфани или изпоцапани дрехи и джобовете им вечно бяха пълни с какви ли не боклуци: стъклени топчета, свирки, направени от пера, недояден млин, а понякога дори малки врабчета – някое от тях току изчирикваше сред необикновената тишина в класната стая и докарваше на своя покровител здрави пръчки по двете ръце, а понякога и тояги от вишнево дърво. Риторите крачеха по-солидно: дрехите им често бяха съвсем здрави, но пък по лицата им почти винаги имаше по някое украшение, един вид риторичен троп: или едното око се губеше в оток чак под челото, или вместо устна се виждаше цял мехур, или някакъв друг белег; риторите си говореха и изричаха клетви все тенорно. Философите слизаха цяла октава по-надолу: в джобовете им нямаше нищо друго освен силна махорка. Те не прибираха запаси, изяждаха начаса всичко, което им паднеше; лъхаха на лула и на водка понякога толкова отдалече, че някой минал покрай тях занаятчия се спираше и дълго душеше въздуха като хрътка.

По това време чаршията обикновено едва започваше да се размърдва и търговки с гевреци, кифли, динени семки и питки с мак една през друга подръпваха пешовете на онези, чиито дрехи бяха от тънко сукно или от нещо памучно.

– Панове! панове! насам! насам! – подвикваха те от всички страни. – Нà ви гевречета, макови питки, въртешки, хлебчета... хубавииии! много хубави! с мед! аз съм ги пекла!

Друга повдигаше нещо усукано от тесто и кресваше:

– Ей, сусулка! Панове, купете си сусулка!

– Нищо не купувайте от тая: вижте я каква е мръсна – и носът й грозен, и ръцете немити...

Не смееха обаче да закачат философите и богословите, защото философите и богословите винаги обичаха само да опитват, и то с цели шепи.

Щом стигнеше до семинарията, цялата тълпа се пръсваше по класните стаи – ниски, но доста просторни помещения с малки прозорци, широки врати и зацапани пейки. Класната стая отведнъж се изпълваше с разногласо бръмчене: авдиторите[4] изслушваха учениците си; звънливият дискант на граматика съвпадаше със звъна на стъклото, монтирано в малките прозорци, и то отговаряше с почти същия звук; в ъгъла гъгнеше един ритор, чиито уста и дебели устни би трябвало да принадлежат поне на философията. Той гъгнеше басово и отдалеч се чуваше само “бу, бу, бу...” Докато слушаха, авдиторите поглеждаха с едно око под пейката, където от джоба на подшефния им бурсак надничаше хлебче или вареник, или пък кесийка с тиквени семки.

Когато цялата тази учена тълпа успееше да пристигне малко по-рано, или когато се знаеше, че професорите ще дойдат по-късно от обикновено, учениците по всеобщо съгласие замисляха сбиване и в него трябваше да участват всички, дори цензорите, задължени да следят за реда и нравствеността на цялото обучаващо се съсловие. Обикновено двама богослови решаваха как да протече сбиването; дали всеки клас да се бие за себе си, или всички трябва да се разделят на две половини: бурсата и семинарията. Във всеки случай граматиците започваха първи и щом се намесеха риторите, те вече побягваха и заставаха на подиумите да наблюдават. После се включваше философията с черните дълги мустаци, а накрая и богословието с техните ужасни шалвари и дебели вратове. Обикновено накрая богословието пребиваше всички и философията, почесвайки хълбоци, биваше изтласкана в класната стая и оставяна да си почива на чиновете. Професорът, който влизаше в класната стая и който навремето също бе участвал в подобни боеве, мигом, само по зачервените лица на своите слушатели научаваше, че сбиването е било добро, и докато шибаше с пръчки по пръстите риториката, в другата стая друг професор налагаше с дървени лопатки ръцете на философията. С богословите пък постъпваха по съвършено различен начин: на тях, както се изразяваше професорът по богословие, се отсипваше по мяра едър грах, намиращ се в къси кожени камшици.

В тържествени дни и на празник семинаристите и бурсаците тръгваха по вертепите[5]. Понякога разиграваха комедия и в такъв случай винаги се отличаваше някой богослов, на ръст почти като киевска камбанария, който играеше Иродиада или Пентефрия, съпругата на египетския царедворец. За награда получаваха парче плат или торба с просо, или половин варена гъска и други подобни.

Цялото това учено племе, както семинарията, така и бурсата, които изпитваха някаква наследствена неприязън помежду си, беше извънредно бедно откъм средства за изхранване и при това необикновено лакомо; така че беше абсолютно невъзможно да се изброи колко галушки излапваше всеки от тях на вечеря; ето защо доброволните пожертвувания на заможните собственици не можеха да бъдат достатъчни. Тогава сенатът, състоящ се от философи и богослови, изпращаше граматиците и риторите, предвождани от един философ – а понякога се присъединяваше и той – да крадат от чуждите бостани. И в бурсата се появяваше тиквена каша. Сенаторите така преяждаха с дини и пъпеши, че на другия ден авдиторите чуваха от тях вместо един два урока: единият се лееше от устите, другият гъргореше в сенаторския стомах. Бурсата и семинарията носеха някакви дълги подобия на сюртуци, простиращи се до днес: технически израз, означаващ “до под петите”.

Най-тържественото за семинарията събитие беше ваканцията – времето от юни месец, когато бурсата се разпускаше да си ходи вкъщи. Тогава целият широк път се изпълваше с граматици, философи и богослови. Който нямаше свое родно гнездо, отиваше у някого от съучениците си. Философите и богословите тръгваха на кондиции, тоест цанеха се да обучават или да подготвят деца на заможни хора и получаваха срещу година такава работа нови ботуши, а понякога и сюртук. Цялата тази тайфа се движеше на катун; вареше си каша и нощуваше в полето. Всеки мъкнеше със себе си торба, в която се намираха една риза и чифт партенки. Богословите бяха особено пестеливи и домовити: за да не си износват ботушите, ги събуваха, окачваха ги на тояги и ги носеха на рамо, особено когато беше кално. Тогава те, запретнали шалварите си до колене, безстрашно газеха из локвите. Щом видеха село, завръщаха от широкия път, отиваха при някоя по-спретната къща, заставаха пред прозорците и с цяло гърло запяваха някой кант[6]. Стопанинът, стар казак, дълго ги слушаше, подпрян на лакти, после дълго горчиво ридаеше и казваше на жена си: “Жено! Това, дето пеят учените момчета, трябва да е нещо много разумно; изнеси им сланина или каквото имаме там!” И цяла паница вареники се изсипваше в торбата. Голямо парче сланина, няколко паляници[7], а понякога и вързана кокошка се събираха в тези торби. Обогатени с тези запаси, граматиците, риторите, философите и богословите продължаваха пътя си. Ала колкото повече се отдалечаваха, толкова намаляваше тяхната тълпа. Почти всички се пръсваха по домовете си и оставаха онези, чиито родителски стрехи бяха по-далече.

Веднъж по време на подобно странстване трима бурсаци свърнаха от широкия път, за да се запасят с провизии от първото срещнато село, защото торбата им отдавна беше празна. Тези момчета бяха: богословът Халява, философът Хома Брут и риторът Тиберий Горобец.

Богословът беше едър, широкоплещест мъж и имаше извънредно странен нрав: непременно открадваше всяко нещо, което видеше наблизо. Инак характерът му беше изключително мрачен и напиеше ли се, криеше се в буренака и на семинарията струваше много усилия да го намери там.

Философът Хома Брут имаше весел нрав. Много обичаше да лежи и да пуши лула. А когато пиеше, непременно наемаше музиканти и играеше тропак. Честичко опитваше едрия грах, но приемаше това по философски напълно равнодушно – което било писано да стане, щяло да стане.

Риторът Тиберий Горобец още нямаше право да си пуска мустаци, да пие водка и да пуши лула. Носеше само оселедец – един дълъг сноп коса, преметнат зад ухото, ето защо характерът му по това време още беше недоразвит; ала големите цицини на челото му, с които той често идваше в класната стая, говореха, че от него ще излезе добър воин. Богословът Халява и философът Хома като знак за покровителство често го подръпваха за оселедеца и го употребяваха в качеството на депутат.

Вече се свечеряваше, когато те свърнаха от широкия път. Слънцето току-що беше залязло и дневната топлина още се усещаше във въздуха. Богословът и философът крачеха мълчаливо и пушеха лулите си; риторът Тиберий Горобец шибаше с пръчка главите на тръните покрай пътя. Пътят се виеше между разпръснати групи дъбове и лещаци из ливадата. Падини и хълмчета, зелени и заоблени като кубета, понякога пресичаха равнината. На две места ниви с узряващо жито им подсказаха, че скоро ще стигнат до някое село. Ала ето че час, откак подминаха нивите, не се виждаха никакви къщи. Здрачът вече съвсем бе помрачил небето и само на запад бледнееше остатък от аленото сияние.

 – Ама че дяволска работа! – каза философът Хома Брут. – Нали бяхме сигурни, че ей сега ще се покаже село.

Богословът помълча, огледа околностите, после пак захапа лулата си и всички продължиха.

– Ей богу – спря се отново философът. – Ни къща, ни дявол наоколо.

– Може пък по-нататък да има селце – отвърна богословът, без да вади лулата от устата си.

Ала междувременно вече бе паднала нощ, и то доста тъмна нощ. Малки облачета сгъстяваха мрака и по всичко личеше, че не бива да очакват нито звезди, нито месечина. Бурсаците забелязаха, че са сбъркали пътя и отдавна крачат напосоки.

Философът пошари с крака насам-натам и накрая тръсна отсечено:

– Ама къде е пътят?

Богословът помълча, помисли и накрая рече:

– Да, тъмна нощ.

Риторът се дръпна настрани и опита пълзешком да намери пътя, но ръцете му попадаха само в лисичи дупки. Навсякъде – само степ, през която сякаш никой не бе минавал. Пътешествениците направиха още едно усилие да продължат напред, но навсякъде беше все същата пустош. Философът опита с викове да намери хора, но гласът му напълно заглъхна и не срещна отговор. Подир някое време се чу само слаб стон, напомнящ вълчи вой.

– Глей ти сега, какво ще правим? – каза философът.

– Че какво! Ще останем да нощуваме в полето! – отвърна богословът и бръкна в джоба си за огнивото, за да запали лулата си.

Но философът не можеше да се съгласи с това. Той винаги се стараеше да скъта за вечерта половинпудов самун хляб и поне четири фунта сланина, а този път усещаше в стомаха си някаква непоносима самота. При това, въпреки веселия си нрав, философът малко се страхуваше от вълци.

– Не, Халява, не може то така – каза. – Че как, без да се подкрепим с нещо, ще се проснем тук като кучета? Да опитаме пак; може да се натъкнем на някоя къща и да гаврътнем поне по чашка водка преди лягане.

При думата “водка” богословът се изплю настрани и рече:

– Тъй си е, не можем да останем насред полето.

Бурсаците тръгнаха напред и за огромна своя радост дочуха лай в далечината. Ослушаха се от коя посока идва и тръгнаха по-бодро, а като изминаха известно разстояние, видяха светлинка.

– Село, ей богу, село! – възкликна философът.

Предположенията му не го излъгаха: подир някое време наистина видяха махаличка, състояща се само от две къщи в един и същи двор. Прозорците светеха. Десетина сливови дървета стърчаха над стобора. Бурсаците надникнаха през пролуките в дъсчената порта и видяха, че дворът е пълен с чумашки[8] коли. Тъкмо тогава на небето се показаха звезди.

– Внимавайте, момчета, няма да се предаваме! На всяка цена трябва да получим нощувка!

Тримата учени младежи яростно затропаха по портата и завикаха:

– Отвори!

Вратата на едната къща заскърца и след минута бурсаците видяха пред себе си старица, облечена с кожух без подплата.

– Кой е? – извика тя през суха кашлица.

– Бабке, пусни ни да пренощуваме. Объркахме пътя. А в полето е лошо като в празен корем.

– А какви хора сте?

– Скромни хора сме: богословът Халява, философът Брут и риторът Горобец.

– Не може – прогъгна старицата, – дворът ми е пълен, всички места за спане в къщата са заети. Къде ще ви дяна? Хем сте едри и яки момчета! Ами че то къщата ми ще рухне, ако ви прибера такива. Знам ги аз тези философи и богослови. Ако почна да приемам такива пияници, скоро и двор няма да ми остане. Вървете си, вървете! Няма място за вас тук.

– Направи тая добрина, бабче! Как може – християнски души да се погубят за едното нищо? Сложи ни където искаш. И ако нещо, някак или другояче ти сторим – ръцете да ни изсъхнат и каквото друго реши бог. Тъй ами!

Бабата изглежда поомекна.

– Добре – каза, сякаш размишлявайки, – ще ви пусна; само че ще ви сложа на различни места: няма да съм спокойна, ако сте заедно.

– Твоя воля; няма да възразяваме.

Портата заскърца и те влязоха в двора.

– Ами таквоз, бабо – каза философът, – дали ще се намери... ей богу, като че каруца минава през корема ми. От сутринта залък не съм слагал в уста.

– Глей го ти какво му се дощяло! – тросна се старицата. – Нищо нямам, и печката не е палена от вчера.

– Ама ние – продължи философът – утре, както му е редът, ще си платим, със суха пара. Аха – промърмори под носа си, – ще платим, как ли пък не!

– Вървете, вървете! И се радвайте, че и това ви давам. Виж ги ти, изнежени господарчета ми докарал господ!

Философът Хома съвсем се оклюма от тези думи. Ала не щеш ли, носът му усети миризма на сушена риба. Погледна шалварите на богослова, който крачеше до него, и видя, че от джоба му стърчи огромня рибешка опашка: богословът вече бе успял да задигне от някоя каруца цял карас. И тъй като той правеше това не от някаква корист, а само по навик, вече беше забравил за своя карас и се оглеждаше какво друго да открадне – нямаше намерение да пропусне дори счупено колело – философът Хома бръкна в джоба му като в собствен и извади рибата.

Старицата настани бурсаците: ритора сложи в къщата, богослова заключи в празния килер, а философа заведе в също празната кошара.

Щом остана сам, философът само за минута излапа рибата, огледа плетените стени на кошарата, ритна по муцуната подалата се от свинарника любопитна свиня и се обърна на другата страна, за да заспи като заклан. Изведнъж ниската портичка се отвори и старицата влезе в кошарата.

– Какво има, бабо? – попита философът.

Но старицата идеше право към него с разперени ръце.

“Ъхъ-хъм! – рече си философът. – Ама не, драга! стара си.” Поотдръпна се, но старицата, без да се церемони, приближи още.

– Слушай, бабо! – каза философът. – Сега сме в пости; а аз съм човек, дето и за хиляда жълтици няма да си взема грях на душата.

Ала старицата взе да посяга, опита се да го сграбчи, без да продума.

Философът се уплаши, особено когато забеляза, че очите й просветнаха с някакъв необикновен блясък.

– Бабке! Ама ти какво така? Върви си, върви си, за бога! – развика се той.

Ала старицата не продумваше и посягаше да го хване. Той скочи на крака с намерение да побегне, но дъртата застана на вратата, впери в него святкащите си очи и отново взе да настъпва.

Философът понечи да я отблъсне, но за своя изненада забеляза, че ръцете му не могат да се повдигнат, краката не помръдват; и той с ужас разбра, че дори устата не издава звук: думите само шаваха на устните му. Не чуваше друго освен как бие сърцето му; видя как старицата дойде до него, събра ръцете му, наведе главата му, с бързината на котка скочи на гърба му, шибна го с метла по хълбока и той като ездитен кон я понесе на раменете си. Всичко това се случи толкова бързо, че философът едва се опомни и с две ръце сграбчи колената си, за да възпре краката; ала те за негово огромно изумление се повдигаха въпреки волята му и препускаха по-бързо от черкезки жребец. А когато излязоха от махаличката и пред тях се откри равна долина, а встрани се проточи черна като въглен гора, той си каза: “Охо, ами че това е вещица.”

Извитият сърп на месечината светлееше на небето. Плахото среднощно сияние като прозрачен воал полягаше леко и димеше над земята. Горите, ливадите, небето, долините – сякаш всичко спеше с отворени очи. Дори ветрец не полъхваше. В нощната свежест имаше нещо влажно-топло. Сенките от дърветата и храстите падаха като остри клинове над полегатата равнина. Такава беше нощта, през която философът ХомаБрут препускаше със странния ездач на гърба си. Изпитваше някакво тягостно, неприятно и същевременно сладостно чувство, напиращо към сърцето му. Наведе глава и видя, че тревата, която беше почти под краката му, сякаш расте надълбоко и надалече и че над нея се намира прозрачна като от планински извор вода и тревата е сякаш дъно на някакво светло, прозрачно до дълбините си море; поне той виждаше ясно в него отразен себе си с яхналата го бабичка. Видя, че вместо месечината там грее някакво слънце; чу да звънят сини камбанки, навели главичките си. Видя как от тръстиките изплува русалка, как се мярнаха гърбът и кракът й, заоблен, гъвкав, целият създаден от блясък и трепет. Тя се извърна към него – и ето, нейното лице с очи светли, искрящи, остри, с песен нахлуващи в душата, вече приближаваше към него, вече беше на повърхността и разтърсено от искрящ смях, се отдалечаваше – и ето, тя се преобърна по гръб и нейната облачна гръд, матова като порцелан, просветваше пред слънцето в краищата на своята бяла, еластично нежна заобленост. Обливаше я вода във вид на малки мехурчета. Тя цялата трепереше и се смееше във водата...

Вижда ли той това или не го вижда? Наяве ли е или насън? Но какво има там? Вятър или музика: звъни, звъни и се вие, и приближава, и се забива в душата като някакви непоносими трели...

“Какво е това?” – мислеше философът ХомаБрут, загледан надолу, понесъл се с всички сили. Пот се лееше от него. Изпитваше демонична сладост, някаква пронизваща, тягостна и страшна наслада. Навремени му се струваше, че вече изобщо няма сърце, и стреснато го опипваше. Изнемогващ, объркан, започна да си припомня всички молитви, които знаеше. Мислено си повтаряше заклинанията против духове – и изведнъж изпита някакво освежаване; усети, че крачките му стават по-лениви, а вещицата някак по-слабо стиска гърба му. Гъстата трева го докосваше и той вече не виждаше в нея нищо необикновено. Светлият сърп светеше на небето.

“Добре тогава!“ – каза си мислено философът Хома и занарежда заклинанията почти на глас. Накрая с бързината на мълния изскочи изпод старицата и на свой ред я яхна. Със ситни потропващи крачки тя се затича толкова бързо, че ездачът едва си поемаше дъх. Земята едва се мяркаше под него. Всичко беше ясно под макар и непълната светлина на месечината. Долините бяха гладки, но поради бързината околното се мяркаше неясно и накъсано пред очите му. Той грабна едно дърво от земята и с всички сили заудря старицата. Тя нададе диви вопли; отначало бяха гневни и заканителни, после отслабнаха, зачестиха и накрая вече тихо, едва звънтяха като нежни сребърни камбанки и проникваха в душата му; и неволно му се мярна мисълта: наистина ли е старицата? “Ох, не мога повече!” – издума тя и падна на земята в изнемога.

Той стъпи на крака и я погледна в очите: сипваше се зората и златните кубета на далечните киевски черкви блестяха. Пред него лежеше хубавица с раздърпана разкошна плитка, с дълги като стрели ресници. Тя безчувствено бе простряла настрани голите си бели ръце, загледана нагоре с огромни очи, пълни със сълзи.

Като лист се разтрепери Хома: жал и някакво странно вълнение, плахост, непозната за самия него, го обзеха; втурна се да бяга с всички сили. По пътя сърцето му биеше неспокойно и той не можеше и не можеше да си обясни какво бе това странно завладяло го чувство. Вече не искаше да се върне в махаличката и бързаше към Киев, през целия път се чудеше какво бе това необяснимо произшествие.

В града почти не бяха останали бурсаци: всички се бяха пръснали по селата си или пък на кондиции, или просто без кондиции, защото из малорусийските села може да се ядат галушки, сирене, сметана и големи колкото шапка вареники, без да платиш и петаче. Голямата килната сграда, в която бе настанена бурсата, беше абсолютно празна и колкото и философът да тършува по всички ъгли и дори по дупките и капаните в покрива – никъде не намери нито късче сланина или поне стар хляб – запаси, от които обикновено бурсаците си скриваха по малко.

Ала философът скоро намери начин да си помогне в нещастието: като си подсвирваше весело, три пъти обиколи чаршията и накрая си намигнаха с някаква млада вдовица с жълто шапче, която продаваше панделки, сачми и колела – и още същия ден бе нахранен с пшенични вареники, кокошка... с една дума, чет нямаха гозбите на масата, сложена в кирпичената къщурка насред вишневата градина. Същата вечер видяха философа в кръчмата: лежеше на миндера, пушеше лулата си и пред всички подхвърли на евреина кръчмар половин златна рубла. Пред него стоеше канче. Гледаше влизащите и излизащите с хладнокръвно доволни очи и дори не се сещаше за своето необикновено приключение.

 



[1]Вий е величаво творение на простонародните вярвания. Така малорусите наричат началството на гномовете, чиито клепачи стигат чак до земята. Цялата тази повест е народно предание. Аз не исках да променя нищо от него и го разказвам почти със същата простота, с която съм го чувал. – Бел. на Н. В. Гогол.

[2]Семинаристи, настанени в бурса – семинарското общежитие – Бел. пр.

[3]Семинаристите от долните класове са били наричани граматици и ритори, а от горните – философи и богослови – Бел. пр.

[4]Авдитори (ост.), (правилно: одитори) – ученици от горните класове, на които се поверявала проверката на знанията на учениците от долните класове – Бел. пр.

[5]Вертеп – старинен куклен театър; панаирджийски театър – Бел. пр.

[6]Кант – духовна песен – Бел.пр.

[7]Паляница – пшеничен хляб – Бел. пр.

[8]Чумаки – украински търговци, превозващи стоки от Черно и Азовско море до различни панаири – Бел. пр.

 

Публикува се със съдействието на изд. СОНМ и Калоян Праматаров.

Очаквайте "Руски вълшебни приказки", събрани от А.Н. Афанасиев, СОНМ 2016!

 

Издателство СОНМ в "Диаскоп":

 

Николай Нейчев и Н. В. Гогол в "Диаскоп":

 

 


 

© Христина Мирчева