по заглавие   по съдържание

Светлана Дичева: "Как написах пиесата "Миграцията на сьомгата""

07.09.2016
Снимка 1

Всъщност, темата дойде сама при мен. При едно от гостуванията ми в САЩ, където живеят мои роднини, установих, че току-що е преиздаден романът на Силвия Плат „Стъкленият похлупак“. Бях чела някои преведени стихове на поетесата преди това, разбира се, така че имах представа, че е голямо име в поезията. Поинтересувах се от романа, прочетох го и започнах да ровя истерично в интернет, за да узная повече за тази посегнала на живота си поетеса. Тогава един американец, приятел на семейството, ми каза безапелационно: „Това е една луда, напъхала главата си в печката“. Стори ми се грубо и несправедливо. Изневиделица попаднах на публикация, че предишната година синът на Силвия Плат и Тед Хюз, Никълъс, малко преди да навърши петдесет години, се е самоубил. Тази новина ми дойде в повече. Изтръпнах. Потънах в догадки за „семейното проклятие“. След това тръгнах по следата на съперницата, Ася Вевъл, онази жена, заради която светът на Силвия Плат рухва. По ирония на съдбата няколко години след самоубийството на Силвия, Ася също посяга към газта, но този път освен самоубийца става и убийца на собственото си дете, тяхното общо дете с любимия Тед – талантливия поет Тед Хюз, един от най-популярните поети на Великобритания. Това бяха няколко трагедии, съчетани в едно, нещо толкова драматично, че чак звучи невероятно. Когато един подобен тематичен възел не ти дава да спиш, няма никакъв изход освен той да намери някаква литературна форма. Не бях писала драматургичен текст дотогава. Очаквах, както винаги, в мен бавно да се оформи идеята за някакво повествование – повест или роман, но вместо това в съзнанието ми изведнъж се появи сцена с люлки, а героите започнаха да излизат на нея, да се люлеят на люлките и да говорят. Няколко дни писах в нещо като транс, откъсната от реалността и напълно погълната от странния свят, който обитаваха героите. Когато диалогът „се изля“ и написах финалните реплики, помолих хората около мен да ме оставят на спокойствие известно време да си постоя сама в тъмното. Стоях и плачех. Това не бе тъга за някого, или за героите конкретно, трима от които се бяха самоубили, а за нашата обща човешка драма, която винаги копнее за втори шанс. Точно за това копнееха героите и сякаш викаха от отвъдното – за възможност да „опитат пак“.

Като повечето невротици, и аз изпитвам страх от летене и всеки път, когато прелитам океана, отправям горещи молби към Бога да се приземя по живо по здраво. Този път се уплаших, че заедно с мен, в океана може да потъне и лаптопът заедно с пиесата, затова спешно изпратих файла на няколко адреса (за всеки случай) с нещо като „завещание“. Така наистина пътувах по-спокойно.

За последен път плаках над този текст, когато прочетох брилянтния превод на пиесата на английски език, направен от британския драматург Том Филипс. Заплаках от щастие, че героите най-после заговориха на родния си език.Сякаш след дълго лутане, най-после бяха намерили своя автентичен глас.

 

Стихотворение от Ан Секстън в "Диаскоп":

 

Още по темата в "Диаскоп":

 

Снимки: © Скалино

 


 

© Христина Мирчева