Андрея Илиев: "Харамиите в Рила" - "Разбойниците"
27.01.2017
Преди Освобождението македонските харамии (от арабското harami – разбойник, обирджия)са истински защитници на българското население и се ползват с всестранната му подкрепа. За тях се пеят песни, разказват се легенди. Те излизат по гората напролет и обикновено по Димитровден се изнасят към зимните си леговища в Сърбия и Гърция.
Освободителната война променя коренно обстановката в обичайните им райони на действие. Една част влиза в територията на България, друга става гранична зона и в нея се концентрира охрана, която пречи на дейността им. В същото време вече не е необходимо да се изнасят в другите балкански християнски държави през студените зимни месеци. Основната маса тогава се изнася временно или направо се установява със семействата си в граничните градове Кюстендил и Дупница. Някои успяват да си припомнят професиите си отпреди харамийството и да започнат мирен живот.
Трябва да отчетем прозорливостта на младата българска администрация: тя бързо се ориентира и разбира, че харамийството – тази язва на прогнилата Османска империя, може да създаде огромен проблем на нормалния живот в Югозапада. От буйните мъже е формиран Пограничен батальон с обща численост 800 души. Както пише Константин Иречек, „мислеше се собствено, че тези хора, като се поставят под военна дисциплина, ще обикнат новото си занятие и ще се държат прилично”. В казармата те са образцови – уважават офицерите си и изпълняват стриктно задълженията си. Обаче щом излязат навън – „по селата вземат сено, жито, пилета и т. н., без да плащат, а по кюстендилските улици нерядко привечер се пущаха изстрели при техните карания с гражданите или с полицията” (Иречек 1974: 624). През 1880 година се изостря обстановката в противоположния край на България – в Североизточна България, където разбойничеството добива опасни за държавността размери, и батальонът е прехвърлен там.
Константин Иречек: „Тамошното османско население, като видяло там да минават тези силни мъжаги в овчи калпаци със зелено дъно отгоре, със зелени палта, с бели опинци на краката, всички с диви лица и тъмни очи, със засукани, изобилно намазани рачешки мустаци, настръхвала му кожата на гърба” (Иречек 1974: 625).
Не ще да се е минало и там без ексцесии, защото след усмиряването на Лудогорието батальонът е разпуснат. Харамиите се връщат отново в Югозападна България и няма външен човек, който да е посетил по това време Кюстендил и Дупница и да не са му направили впечатление било с делийския си вид, било с лудориите си.
Те се отличават от местното население по облеклото си, „състоящо се от стегнати и широки гайтанлии потури или бели бечви арнаутски, сърмени и гайтанлии чепкени и елеци, дебели горни дрехи или разни кебета и ресави влашки и арнаутски гуни”. На главите си вместо шапки „всички носят арнаутски такета или фесове с дълги пискюли, обвити с разноцветни свилени, памучни или вълнени шамии”. По-заможните и войводите имат „сейменски кошули или фустанели”. Почти всички се фукат с „големи турски часовници със сребърни верижки, а някои от тия, които пушат тютюн, и разни видове малки и големи сребърни цигарлъци”. Ходят винаги накичени с оръжие: „с набучени в кожените си силяхлъци или шарените си пояси големи, с разноцветни чирени ножове, ками, ятагани, пищови и револвери. Някои носят през рамо и къси харамийски саби, наречени „пали”[1]. Пушките им са предимно модерните по това време „мартинки”.
Времето от края на октомври до средата на април харамиите „прекарват в леност и постоянни гуляи из кръчмите и ханищата”, обикновено собственост на бивши техни другари, които ги приемат и търпят, защото са „най-добрите мющерии, които всеки ден им оставят с шепа пари за пиене и им довеждат нови мющерии”. Вечерите обикновено протичат по един и същи сценарий: „пияни харамии, заобиколени от техни приятели, гуляят, веселят се и играят „хайдушко хоро” под звуковете на гайди , тамбури, зурли и тъпани. В екстаза на своите хайдушки танци някои от тях държат стиснати в зъби голи ножове и ятагани или гърмят с пищови и револвери по стените, таваните и кепенците на кръчмите. Играещите имат обичай при всяко прекъсване на играта да карат циганите тъпанджии и зурладжии да им целуват ръка, а те от своя страна да им лепят пари на челото”[2].
При този начин на живот е разбираемо, че парите свършват бързо. Обикновено към началото на пролетта в най-добрия случай джобовете на харамиите са отънели сериозно, а в по-лошия – те са задлъжнели на свои другари или местни лихвари. Това съвпада долу-горе с формирането на четите за новата кампания зад граница.
Всеки се старае да се включи в четата на „някой по-стар, по-юначен, опитен и хитър харамия, дълго време упражнявал това занятие и добре запознат с местностите и населението”. Буйните и неуправляеми дотогава мъже претърпяват пълна метаморфоза. При това съвсем съзнателно, защото разбират, че за практикуването на рисковия им занаят е нужна желязна дисциплина. Редът в четата е подчинен на „своеобразни и неписани харамийски обичаи, един вид закони, които се строго съблюдават”, а нарушаването им се наказва сурово – „повечето пъти със смърт”. Йерархията е предварително уточнена и се спазва безпрекословно, а „думата на войводата е закон за дружината му”[3].
Преминаването на границата не е проблем. След разтурянето на Пограничния батальон охраната й е възложена на окръжната жандармерия и местното население. Границата обаче минава по ветровитите гребени на Рила и няма много желаещи да висят там. По негласно споразумение и турци, и българи слизат в подножието, в селата. По такъв начин се оформя една неутрална зона, която на някои места достига до 4 часа пешком и в която харамиите се движат безпрепятствено.
Константин Иречек: „През ясните нощи от селата на българска страна ясно се виждаше как там горе харамиите при звуковете на тъпани и зурли весело пируваха около разпаления огън, над който се въртеше на ръжен агне, поръчано от чергарите овчари, разбира се, не с пари” (Иречек 1974: 625).
Най-често целта на четата е отвличане на богати турци и „лоши според тях българи и християни, които те считат за шпиони на турците” – обикновено предварително набелязани и разузнати от ятаците. Не се прощава впрочем на всички срещнати мюсюлмани – след като ги претърсят, те биват обирани до шушка, а понякога и убивани. Следващите като цел и източник на големи пари са чифликчиите в полето и собствениците на големи стада овце на паша в планините. Процедира се по изпитан през годините начин: „залавят и убиват някого от чифлигарите и слугите им или откарват част от стоката им”. Нерядко „опожаряват някой чифлик, като изпращат известие на господарите на съседните неопожарени и неограбени чифлици да изпратят на определено място и време определената сума пари, защото иначе ще опожарят и ограбят и техния имот”. Обикновено заедно с парите искат да им се донесат дрехи, цървули, дори оръжие и боеприпаси. Рецептата е толкова успешна, че има случаи, когато още щом се разчуе, че четата е в района, богатите чифликчии сами търсят контакт с нея и „по свой почин им изпращат подаръци, състоящи се от опинци, дрехи, часовници, цигарлъци и други предмети”[4].
Особено жестоко реагират, ако спрямо тях се извърши предателство или някой прояви особена активност в потерята. Има случаи, в които палят големи чифлици и по-малки села, за да си отмъстят.
При набезите си имат само едно табу: „да не посягат на честта на жените, без разлика на народност и вяра”. Дори и най-похотливите не си разпасват поясите, защото първо, според харамийския закон другарите им трябва веднага да ги накажат със смърт, и второ, има поверие, че „посегналият непременно ще бъде убит от първия куршум на потерята, която ги преследва”[5].
През цялото това време харамиите се движат внимателно и избягват всякакви рискове. Никой не напира за среща с потери и не гори от желание за геройски сражения. Щом ги подгони сериозна сила и разберат, че „ги грози сигурна опасност”, най-често прехвърлят границата и търпеливо изчакват потерята да се оттегли. Храна вземат както от овчарите българи и власи, които по това време буквално пълнят планината, така и от планинските села, в които предварително са изградили своя мрежа от ятаци.
След Сръбско – българската война от 1885 година ситуацията започва да се променя в ущърб на харамиите. С укрепването на властта в София започва и промяна в политическия курс, налаган от Стефан Стамболов: изглаждане на отношенията с Турция и търсене на политическо решение за Македония чрез Екзархията и училищното дело. Едно от нещата, които султанът иска в замяна, е спиране на харамийските нападения от България.
Ето защо правителството взема мерки за усилване на граничната стража в Кюстендилско. Ротата погранична жандармерия е попълнена по щат, осигурена с всичко необходимо за опазване на границата. Отделните участъци са поверени на бойки и корави унтерофицери, а за общ началник и отговорник е назначен офицер. Основно са ремонтирани специалните стражеви бараки по самия гребен на планината, където часовите носят службата си.
Съответните мерки предприема и турската страна.
Накратко – практикуването на харамийството става доста трудно. Някои се отказват и се връщат към мирния живот. Но други не успяват да се отърват от старите навици и започват да упражняват занаята си в Рила. Стопанският живот в България тръгва нагоре и по пътищата се движат хора със сериозен финансов ресурс. По селата също се замогват. Районът предлага още една възможност – Рилският манастир. В харамийското време от май до октомври стотици поклонници тръгват натам. Сериозно предимства за тях е и границата – като ги подгонят стражарите, минават в Турско и се спасяват от преследването. А съобщенията между двете страни са в крайно окаяно състояние. Куриоз – за да предупреди колегата си в Горна Джумая, че разбойници са минали при него, полицейският началник от Кюстендил пуска телеграмата, а сигналът заминава за София, обикаля през Цариград и Солун и едва тогава стига местоназначението си!
Е, как да не се развъртиш при тези идеални условия?... Полицията преследва, изтребва, арестува, вкарва в затвора, заселва къде доброволно, къде принудително…
Навярно от последните са и нашите герои братя Николови.
[1] ЦДА, фонд № 2123К, опис № 1, а. е. №21416, 53 с.
[2] ЦДА, фонд № 2123К, опис № 1, а. е. № 21416, 54 с.
[3] ЦДА, фонд № 2123К, опис № 1, а. е. № 21416, 55 с.
[4] ЦДА, фонд № 2123К, опис № 1, а. е. № 21416, 56 с.
[5] ЦДА, фонд № 2123К, опис № 1, а. е. № 21416, 57 с.
Откъс от книгата "Разбойниците", изд. Сиела, 2017
За книгата
„Разбойниците” е продължение на търсенията на автора, започнати в „Последните войводи”. Този път обект на перото му са две разбойнически чети, действали през 80-те години на ХІХ век, и други две, подвизавали се през 20-те години на ХХ век.
Братя Николови са известни на познавачите като първите магистрални бандити в България. Години наред те тормозят пътниците в Стара планина и Рила. Но стават особено известни с отвличането на царския фотограф Иван Карастоянов.
Яко войвода броди в горите край Тетевен и Луковит, Копривщенско и Врачанско. За да се справи с него, правителството сваля в полето 2500 планинци, които подозира, че го укриват.
Братя Николови и Яко войвода са едни от хората, заради които Стамболов прокарва в Народното събрание Закона за изтребление на разбойниците.
Дойно Белев върлува от 1908 година до 1924 година в Софийско, Ботевградско, Луковитско и Врачанско. Обирът на мина „Плакалница” е класика, която слага в джоба си всички холивудски измислици. Особена популярност добива, когато през 1923 година спира в Арабаконак цар Борис ІІІ и вместо да го обере, му отдава чест.
Алтъндишлишлията граби в Ивайловградско от 1922 до 1927 година. Изключително образован за времето си, хитър и жесток: за десетина глави едър рогат добитък разстрелва 2 говедарчета и ранява друго. А те са на 10-12 години… Само ограбените от него пари в кеш се изчисляват на 1.5 милиона лева.
Книгата се базира на документи от архивите, спомени на съвременници и публикации от тогавашната преса. Запълнени са много бели петна в биографиите на войводите, издирени са данни за всички обири и опровергани доста писания за тях в жълтата преса.
Още на сайта на изд. Сиела тук
Андрея Илиев в "Диаскоп":
© Христина Мирчева
Колаж: © Диаскоп Комикс