Срамежливият крадец

Разказ от Стефан Кисьов

Излязох от католическия Оберж дьо Жонес, хванах автобуса до ресторанта на „Макдоналдс” и слязох в центъра на Брюксел.

Мотах се няколко часа по улици, кафенета и магазини и реших да крада. Не много, но поне за подаръци на жена ми, детето и близките. Всъщност бях скромен крадец. Най-напред си свих едни батерии за уокмена. Усещането беше невероятно. Нещо като едно време, когато се катерехме по чуждите дървета да си берем кисели джанки. Мушнах батериите в джоба и минах край касата. Супермаркетът беше пълен с хора и никой не ми обърна внимание. После отидох в друг магазин и пак в джоба си набутах няколко червила, парфюмчета и сенки за жена ми. Обичаше да се цапа. От следващия си взех два чифта слипове. Накрая се увлякох и вече в чантата си мушнах една блуза и облякох друга в пробната. За вкъщи си харесах една метална кутия. Нямах представа за какво ще я използвам. Но беше типично белгийска. Можех да си я пълня с бонбони. Кой знае.

Минах с разтуптяно сърце край касата. Пак никой не ме забеляза. Излязох навън. Там видях един висок мъж с радиотелефон, който тъкмо сваляше слушалката от ухото си. Той изтича към мен и ми каза:

- Бихте ли дошли с мен, мосю?

- Защо? - спрях и усетих как се разтрепервам.

- Елате! - хвана ме внимателно, но здраво той за ръката и ме затика обратно във фоайето на магазина.

Тръгнах с него и влязохме вътре. Продължихме без да спираме и към нас се присъединиха още двама души, които ме заобиколиха отстрани.

Изведнъж ми се стори, че сънувам.

- Взели ли сте нещо, което не сте платили? - попита ме в движение първият мъж. Този с радиотелефона.

- Не - поклатих глава аз.

Бях скъсал етикетите на всички откраднати от този и от другите магазини неща. Но вече ми се струваше, че съм хванат натясно.

Преминахме през фоайето, през целия партерен етаж на супермаркета и слязохме по едни стълби в дълъг коридор под земята, продължихме по него и влязохме в някаква стая.

Там зад едно бюро стоеше млада жена.

- Какво има? - попита тя като ме гледаше.

- Хванахме един крадец - каза мъжът със слушалките. Помислих, че им е шеф.

- Не съм крадец! - опитах се да протестирам аз.

- Покажете какво има в чантата - каза жената. - Ако откажете, ще ви принудим със сила!

- Вижте! - съгласих се аз.

Тя изсипа съдържанието на торбичката върху бюрото.

- О-ля-ля! - дяволито каза тя, като започна да разглежда нещата ми. - Добре се е потрудил!

Тримата мъже също наблюдаваха с интерес.

Тя започна да отлежда един по един подаръците ми.

- Аз купих тези неща! - казах.

- Къде са фактурите?

- Не знам. Хвърлих ги!

Тя се поусмихна и взе блузата, която си бях харесал от техния магазин. Отвори целуфановата ù опаковка и извади отвътре едно метално кръгче.

- Това е откраднато от нашия магазин - обясни тя. - Това е доказателството!

Проклех се, че бях оставил така лесно да бъда хванат заради някакво метално кръгче. Явно то беше алармирало охраната. Бях опипал добре ризата в съблекалнята, но не го бях открил.

- Това също е от нашия магазин... това... - тя сочеше кутията и другата риза.

Аз мълчах.

- Откъде открадна другите неща? - попита тя.

- Купих ги.

- Откъде?

- Не си спомням, но ги купих! - настоявах аз.

- Добре. А защо открадна от НАШИЯ магазин? - попита тя пак.

- Не знам - вдигнах рамене. Много ме беше срам. Господи, колко се срамувах от себе си!

- Откъде си? - попита ме мъжът.

- От България.

Господи, колко се срамувах!

- Имате ли документи?

- Да.

Дадох им паспорта.

- Вадù всичко от джобовете си! - каза тя.

Извадих всичко. Тя набра някакъв номер. И започна да говори на фламандски.

След малко дойдоха двама полицаи. Бяха млади, русоляви и изглеждаха весели.

- Това ли е крадецът? - попитаха, още щом ме видяха.

- Да - каза жената.

Даде им документите ми. Те ги разгледаха.

- Имаш ли някакви пари? - попита ме единият.

- Да.

Бръкнах във вътрешния джоб и извадих вестника с парите. Бяха около четири хиляди долара в шарена валута. Полицаят взе да ги брои.

- Има четири хиляди долара и краде! - извика той. - Забравù за парите си! - засмя се той и като се обърна към мен попита - Защо, по дяволите, крадеш?

- Не знам - рекох.

Те ми сложиха белезници и ме изведоха вън. Минахме през целия партерен етаж на супермаркета и излязохме в някакъв заден двор, където се качихме на един микробус. Белезниците вече се впиваха в китките и те много ме боляха.

Отидохме в полицейския участък.

- Сега ще те вкарат в затвора! - каза единият полицай. - Заради глупостта, която си направил.

- Наистина ли? - не повярвах аз.

- Да. Ще те вкарат!

Разплаках се. И без това вече не ми се стоеше в Белгия. Брюксел отдавна ми беше омръзнал, но имах още една седмица до полета за София и трябваше да чакам фиксираната дата. Представих си как лежа в белгийския затвор. Тук нямаше дори никой да може да ми дойде на свиждане! Пак се зачудих дали не сънувам. Но белезниците ми стягаха китките и дланите ме боляха. Полицаите вече ме гледаха съчувствено. Вдигнаха рамене.

Аз вече се чудех колко дълго ще лежа в затвора.

Заведоха ме в една килия с десетина души в нея. Вътре миришеше на лошо. Всички до един бяха небръснати, мръсни, страшни. Повечето бяха негри, араби и индийци. Щом влязох, ме изгледаха кръвожадно. Седнах в ъгъла до врата и зачаках. Мислех си за това какъв глупак съм. Бях спрял да плача.

След малко дойде някакъв друг полицай и ме изведе от килията. Отидох в една стая, където ми взеха отпечатъци от пръстите и ми свалиха белезниците. После ме заведоха при някакъв началник.

Той каза да седна.

- Отъде сте? - попита. На бюрото му лежаха документите и парите ми.

- От България.

- Какво правите в Белгия?

- Турист съм.

- Къде сте настанен?

Казах му.

Той разгледа визата в паспорта ми, самолетния билет. После се обади някъде и заговори на фламандски. Затвори телефона и ме изгледа.

- Защо откраднахте тези неща?

- Не знам - отвърнах аз. - Не знам какво ми стана. Просто ги взех и минах край касата. Никога не ми се е случвало! Никога вече няма да се случи!

- Той заплака! - каза полицаят.

Зачудих се дали от това щях да имам някаква полза.

Шефът се замисли. Пак завъртя телефона. Този път започна да говори на френски. Да. Крадецът е от България. Има билет за самолет след една седмица. Има четири хиляди долара. Визата му е в ред. Да. Ясно. Разбирам.

Затвори.

- Ще ви пуснем - каза ми той. - Но ако още веднъж ви хванем, ще влезете в затвора!

- Ясно! - казах аз. - Благодаря ви!

- Никога не крадете! Тук сте в Белгия! Разбрахте ли?

- Да, мосю! Благодаря ви!

Той ми даде парите, документите и торбичката с нещата, които бях откраднал от първите два магазина.

Станах и той каза на полицая:

- Изведете го!

Полицаят ме изведе до изхода на полицията. Изглеждаше разочарован.

- Извади късмет! - изръмжа.

- Никога вече няма да крада! - отвърнах аз. - Довиждане, мосю!

- Оревоар!

Тръгнах по улицата, която беше павирана и стръмна. Бяха много едри павета. Като паветата на булевард „Христо Ботев” в София. Ръцете ми още ме боляха от белезниците.

Беше приятна болка.

Още за Стефан Кисьов в сайта на "Диаскоп" тук и тук

илюстрация: Георги Чепилев