по заглавие   по съдържание

Иван Теофилов: "Тази знаменита двойка" - "Гласът на тишината"

27.09.2018
Снимка 1

 

Тази знаменита двойка

Повече от шест месеца чаках Жоро Слона да нарисува корицата на книгата ми „Град върху градове“, която и без това цели седем години обираше прахта из рафтовете на изд. „Хр. Г. Данов“.

Та след дадената най-сетне благословия книгата да тръгне за печат, това негово протакане ми беше дошло в повече. И една сутрин не издържах и някъде към 10 часа взех влака за Пловдив. И от гарата хукнах направо към Небет тепе. Изкатерих стълбичката зад църквата „Св. Марина“ и нахълтах в двора на старинната къща срещу входа на Амфитеатъра, която Слона обитаваше.

Почуках на входната врата. Никакъв отзвук. Почуках пак. И още не знам колко пъти. И отвътре зашляпаха чехли. Вратата се открехна и на прага застана по нощница Катя Паскалева. Виждайки ме, стреснато заоправя косата си, втурна се и с привичния си маниер силно ме обгърна с ръце и разцелува: „Влизай, влизай, влизай, де!“

Влизаме. Отпускам се в едно кресло във вестибюла. И Катя се провиква: „Слонакии, имаш гост!“, додавайки: „След гуляй нали знаеш как е... легнахме си късно!“ И все така сприхаво: „Извинявай, ама ще ида да си метна отгоре една рокля. И отиваме при „Архитектите“... нали нямаш нищо против?“

И хлътва в насрещната врата.

Докато чакам Слона да се появи, оглеждам обстановката във вестибюла и погледът ми попада на разтворен кашон на пода с няколко натъркаляни празни бутилки. Поглеждам часовника си: минава 1 часът...

И ето го и Жоро, огромен, с чаровната си бебешка усмивка. Ръкува се и сяда в съседното кресло. Махмурлукът е още на лицето му. Извинява се за забавянето на корицата. „До ден-два я имаш. Обещавам“. И се захваща да говори за стиховете ми. Обичал да ги чете, преди да почне да рисува.

Фразите му са кратки, съпътствани от дълги паузи. Не е много по говоренето. И непрекъснато се усмихва... наистина с едно абсолютно бебешко, щръкнало като колелце стисване на устните. Очите му също се смеят. Целият е той. Жоро Слона!

И изведнъж натъкмената Катя рязко влиза и делово заявява: „Хайде, ставайте, тръгваме!“

И вече сме в барчето в Дома на архитектите. От стените ни се хилят множеството шаржови рисунки на Борис Димовски. (Наскоро от Йордан Велчев научих, че новата съдържателка на барчето ги била замазала. Горкият Димовски! Не го щяха на тоя свят, не го щат и когато е на Оня...)

Настройваме се приятно. Какво ще си поръчаме? Карначета. И водки, разбира се. Разменяме си стандартните въпроси: какво ново има при мен, какво пиша, ходил ли съм скоро на театър, на изложба... А при тях какво? Прибрали са се от Добрич. Иначе хубаво им е било в театъра там, защото са били заедно. „Но си е далечко...“, казва с кипрещо примигващи очи Катя. Сега се е установила в Пазарджишкия театър. Ей го къде е, доволна е, театърът имал добър състав, идвали талантливи режисьори – Леон Даниел, Вили Цанков... Пък и Жоро си е в своя среда, спокоен е, целият е вдаден в работата си... подготвя нова изложба, знаеш какво е...

Гледам ги: толкова обикновени, толкова непринудени и естествени, сякаш нямат нищо общо с онзи огромен талант и онази неизчерпаема творческа енергия, която притежават. Катя Паскалева! Тази стихия в театъра и киното! И този гениален мълчаливец, този фантаст на изящните, одухотворени цветове с чудовищното прозвище Слона!

И сега, като дар от Бога, съм в приятно общение с тази знаменита двойка. „Тичат с колелата/Катето и Джори ... / вятъра ли гонят / тез дечица луди!“, имаше такова стихотворение от Дора Габе. Кротнали, умълчани. Не правят никакъв намек за теготите си, нямат никакво оплакване от живота. А така ли е? Така ли е?! Забелязвам, че тя му погалва ръката, че той й отвръща с инстинктивно извърнат поглед. Чашките се роят.

Вече почвам да имитирам пиене, но те не. Кукувичката на едно ерзац натруфено часовниче над бара се обажда. Полунощ. Кога е станало? Хайде да ставаме! Още, още малко. Още по едно...

*

Дадената от Слона дума наистина се оказа „дадена дума – хвърлен камък“. Само след дни от издателството ми съобщиха, че корицата е предадена и книгата вече е в печатницата.

 

Откъс от книгата на Иван Теофилов "Гласът на тишината"
ИК Жанет 45, юли 2018
Оформление: Надежда Олег-Ляхова
Редактор: Силвия Чолева
Цена 18.00 лева

 

  • Публикацията се осъществява със съдействието на издателството.
  • Фото: Гери Георгиева, Аполония 2018

 

Иван Теофилов в "Диаскоп":

 

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.