Емилия Дворянова: "Искам да пиша книги, които да мога да сложа на олтара"

Разговор на Христина Мирчева с Емилия Дворянова по повод последните й книги "При входа на морето" 2014 и "Мир вам" 2018, за християнството, феминизма, за "идващите" книги и човешката интимност.

Естетическата дистанция, която спазвам между себе си и текста, е непробиваема. Аз се изповядвам в Църквата. Да изповядваш себе си в литературата, е голяма писателска слабост.

И от съзерцание на съзерцание се случи „Мир вам”, защото Мо беше съвсем жива и гледаше света с чисти очи.

Вярата не е философия, тя дори и убеждение не е, защото убежденията често се менят, тя е живот. Вярата се изповядва в живеенето, а не в абстрактното умуване.

Снето е покаянието. Ето това означава „всичко е позволено” – вход в робството.

Всеки човек има лични катастрофи, не е страшно, че пропада в тях, важното е как излиза от тях. 

Феминизмът е рожба именно на християнството, защото то е единствената религия, която оценностява жената наравно с мъжа. 

Ужасявам се от посегателството върху човешката интимност, което се извършва с всякакви конвенции, актове и други форми на „законничество”.  Нормотворческа утопия, която както всяка утопия бързо се превръща в антиутопия. Вече го виждаме и живеем. (Е.Д.)

С книгите си доказвате, че е възможно съвременният писател да надмогне злободневните битови теми и да се отдаде на философски и духовни интерпретации и търсения без при това да бъде отвлечен и скучен. Естествен начин на изразяване или плод на напрегнат труд?

„Доста е на деня злобата му”, за да тровя с нея и изкуството.„Битовизмът” на живеенето дълбоко не ме вълнува като тема, достатъчно ми е, че житейски трябва да се справям с него. В българската литература, конкретно, битовият роман е пряк наследник на социалистическия реализъм, това са явления, които и стилово много си приличат. Разликата е в нахлуването на повече цинизми, секс, алкохол и смехотворна доза ексибиционизъм. Отражение на действителността, както се казваше в соц.”естетическите” книжки. Голяма част от западните масови романи, впрочем, са същите. Не само, че не мога да пиша така, но не мога и да чета подобни книги, изпитвам погнуса. Особено днес, когато светът се дави в масовата култура и огледалните си образи минали през „фотошоп”, за да „няма по-красив от него”, смисълът на писането е единствено в отваряне проход на Смисъла. Поне за мене.

Как протича при Вас процесът на раждане на идеята, написването, преподреждането... Доверявате ли се на редактор или не вярвате на чуждия поглед, пазейки съкровено някаква Ваша тайна?

Загадъчно е. Мистично е. Никога няма да разбера точно как става. Не аз „намирам” книгата, тя ме намира. Ако използвам едно прекрасно заглавие на Морис Бланшо, книгата е „идващата книга”. Идещата насреща, за среща, книга. И тази среща е някак тайнствена, никога не разбираш как точно се случва, нито пък защо точно на теб ти се случва. Просто си намерен… като в любовта. Но мога да разкажа една история с „Мир вам”, за да илюстрирам тази „загадъчност”. Бях в душевно тежък момент, обезсилена. Сестра ми боледуваше, тя бавно умираше. Когато попаднем в очите на смъртта, животът губи тежест, превръща се в мираж, и в този момент умът ми пребиваваше единствено в онова, което е наистина спасително – Бог и Църквата, никъде другаде не можех да видя смисъл, упование и основание за живот. За никакво писане не мислех, не можех да се съсредоточа дори да чета. Беше лято, а през лятото аз живея в къщата си на село. Излизам всеки ден с кучето си и се разхождам около час по една много красива пътека. Мислите ми не бяха „весели”, някак между другото отчитах, че отдавна не съм писала и че всъщност май вече не намирам особен смисъл в тази прекомерно обсебваща дейност, напомняща ненужен мазохизъм, чрез който бягаме от садизма на света. От друга страна, мене писането винаги ме е спасявало житейски, не като „бягство”, а като „дишане”. Нещо като „пиша, следователно съществувам”, поемане на въздух… тези мисли, които се гонеха в главата ми, бяха просто депресивни. И тогава, в този наистина „обезсилен” момент, си казах – аз може би вече нищо няма да мога да напиша, то не е и нужно, но заради собствената си душа и вътрешно здраве, ще започна всеки ден да си записвам нещо, което виждам… някакво съзерцание. Ето, сега виждам това дърво с паяжината на него, и тази кирпичена къща, опасана с порутен дувар… и спрях, и се опитах да ословеся в себе си това просто „виждане”, сякаш за да се измъкна от мрака и да спра да мисля. Аз обаче не мога да пиша „от себе си”. Ако го правя „от себе си”, затъвам в психически поток, от който изход няма. Нужен е „друг”. За всичко ни е нужен „друг”. И Мо се яви. Видях я, пое гледката. Като се прибрах, записах първото „съзерцание”. Дори си отворих файл и го кръстих „съзерцания”, с намерение да записвам в него дреболии, защото така времето минава по-лесно и оставя след себе си следа, доказателство за съществуване. И от съзерцание на съзерцание се случи „Мир вам”, защото Мо беше съвсем жива и гледаше света с чисти очи. Изпращах страница след страница на сестра ми, да чете докато пиша, искаше ми се да й е интересно. Тя почина, когато бях точно на средата. Надявам се да е прочела книгата до края… много й харесваше.

С повечето ми книги е така… нещо иде и вече няма къде да се скриеш.

Колкото до самите книги, когато вече са написани и трябва да застанат в корицата си, нищо „съкровено” не пазя. След като е написана, книгата престава да е „моя”, тя не ми принадлежи. Редакторът е абсолютно потребен, за да излезе окончателно от моето „око”, да се огледа във външния свят, да се свери… не пускам книга без редактор, но такъв, на когото имам доверие. Понякога, ако в книгата има специфични реалии, аз си го посочвам, понякога се доверявам на издателството си, с „Обсидиан” работим прекрасно.

В общество на атеисти Вие открито заставате зад религиозните си убеждения на православен християнин. Как християнската философия Ви помага в писането? Открива ли Ви духовни аспекти, скрити за останалите?

Защо да крие човек светлината? А и ни е казано, „…който се срами от Мене и от думите Ми, от него ще се срами Син Човеческий, кога дойде в славата Своя, и на Отца, и на светите Ангели.”  Вярата не е философия, тя дори и убеждение не е, защото убежденията често се менят, тя е живот. Човек няма как да скрие живота си, няма къде да го скрие. Вярата се изповядва в живеенето, а не в абстрактното умуване. И може би в степента, в която вярата се превръща в живот, тя нахлува и в литературата на този, който прави литература. Превръща се в основен интерес, прожектор, който осветява света и вече в тази светлина го виждаш, защото тя е и силна, и чиста, и пречистваща го. Винаги съм имала тази отправна точка, това беше и темата на дисертацията ми още в комунистическите времена – „Естетическата същност на християнството”. Но тогава това беше наистина „интерес”, „философия”… един от интересите, наред с много други. Християнската тема някак влизаше в книгите ми винаги, дали през прозореца или вратата, като същностен елемент, без който мислите, сюжетите биха олекнали… или биха останали без корен. Но сега, като се обръщам назад, виждам как книгите са вървели с мен, може би като част от мен. Писала съм страстни книги, „греховни” книги… всъщност една от мисиите на литературата е това, да изтръгва злото от мрака и да го вади на светло, може би така донякъде го очиства, може би и литературата е вид „покаяние”, осъзнаване на злобата и греха. Толкова й е присъщо, че е сякаш по-лесно да пишеш за страстите и за злото. Днес вече нямам желание за това, не ми е интересно. Искам да пиша книги, които да мога да сложа на олтара. Със сигурност това е много по-трудно, някак по-отговорно. Защото и в литературата, точно както и в живота, да удържаш вяра и християнство без нравоучение, е ужасно трудно. Аз затова не обичам „християнската литература”. В повечето случаи тя е слаба. Нравоучителна. Преднамерена, някак нарочна… На пръсти се броят авторите, които успяват да дадат израз на нещо, което е кристално чисто или да изразят драмата на съмнението и желанието за Бог.

Имаше един период след 1989 г., още преди разкола, но дори след това, когато целят български народ се стичаше в църквата. Сега храмовете пустеят дори при големи църковни празници. Защо, какво се случи? Обратим ли е този процес?

Аз няма да се съглася. Моите наблюдения са други. Имаше наистина такъв кратък момент след 89-та година, той беше един от дъховете на свободата. Да излезеш на площада със свещ в ръка, следвайки одиозния Фори Светулката… или просто да влезеш в храм, без да се оглеждаш. Това бяха политически актове, както и разколът.И до днес си мисля, че една от причините, ако не и основна, СДС фактически да престане да съществува, е тяхната подкрепа на разкола. Те не го „знаят”, но е така. Бог се грижи за Църквата Си. Но хората не знаеха какво е това Църква, времената се успокоиха, те влязоха… и излязоха, досущ като в „Притчата за сеяча”. Нямаха опита на вярата, атеизмът беше извършил опустошението в съзнанията,  зърното падаше в плитка почва и у малцина даваше плод. Нещата започнаха бавно, почти от нула, а световното време ставаше все по-неблагоприятно от година на година. И въпреки това храмовете не са пусти, напротив, стават все по-пълни и все повече млади хора ги изпълват. При това тези, които са в храма, са напълно осъзнато вярващи. Те не са случайно там, не са там заради нещо друго, а наистина заради Бог. Търсенето се случва и предстои. Още повече в тези дни на невероятна духовна пустота, на обезкореняване, на загуба на смисъл и някакво сякаш „полудяване” на света не от немотия, а именно от загуба на идея за цел и смислено живеене… Към какво да протегне човек ръцете си, ако не към Онзи, Който винаги чака с разтворени обятия на Кръста? Къде да намери Истина в свят на Фалш?

Атеизмът също е вид вяра – вяра в липсата на вяра. Фанатично изключва всякаква цивилизована толерантност, особено, когато става дума за православие.

Няма нищо чудно в това. Православието дразни, защото просто Стои. То не е активистко, в което непрестанно го обвиняват, искат от него да „действа” например  социално, защото повечето хора въобще не разбират предназначението на Църквата. Но най-големият му грях, е, че има понятие за Грях. В едно време, в което всичко е позволено, а субективният каприз се оказва мерило на свободата – тази най-драматична категория на човешкото живеене – да наричаш някой каприз „грях”, е много дразнещо. Всичко е насочено натам, да изтрие това понятие от човешкото съзнание. То е дълбоко и трагично, а дълбочината и трагедията са нещо, от което хората предпочитат да се освободят, ако е възможно завинаги. Да, ако има Бог, не всичко е позволено. Това е аксиома. Или, по-точно казано, не чрез Достоевски, а чрез св. Апостол Павел – „всичко е позволено, но не всичко е полезно”. „Позволено”, защото човекът е свободен и може да направи каквото си науми. „Полезността” обаче в тази фраза не е „полезността” да ядеш или да не ядеш ядки, а „полезността”, която води или не води към Спасение. И става някак страшно – по-добре е всичко това да го няма. Да го обявим вътре в себе си за измама, защото в противен случай може да ограничи някое наше щение. „Облогът на Паскал” днес е решен в полза на негативния залог. И знаете ли къде е трагедията? Не че във времето на цялата история човекът не е вършил всичко това, което върши и днес. Човекът си е все същият, греховете му са винаги „налични”. С една огромна разлика – когато има съзнание за грях, има възможност за покаяние. В момента, когато всички табута паднат, когато понятието за Грях бъде елиминирано – тогава идва адът. Снето е покаянието. Ето това означава „всичко е позволено” – вход в робството. Защото Господ е дал на човека свобода именно посредством първата Забрана. „Не яж от това дърво”… и човекът се превръща в свободно същество. Когато и последното табу падне, човекът просто ще прекрачи обратно в животинския свят. Свободата е сложна категория и няма нищо общо с желанието и каприза, нито със субективния произвол. Впрочем, не само Библията казва това. Скот-Леви Строс го открива като абсолютен принцип на структурирането на човешко общество, излизането на „стадото” от животинското царство посредством първото „табу”, това на кръвосмешението.

Та това е причината светът да има „проблем” с Църквата. Тя няма как да бъде превъзпитана. „Превъзпитаните църкви” не са Църквата. Освен това, не знам защо, може би защото е по-чуждо и непознато в западната култура, Православието е обявено за силно консервативно, което просто не е истина. Католицизмът е много по-консервативен. Той не допуска развода, на разведени не се дава причастие. Свещенството му е целибатно, което води до специфични проблеми. Срещу контрацептивите е, което води до други специфични проблеми в Африка и Латинска Америка, където има много вярващи католици. Това е така, защото стихията на католицизма е Етиката. Чрез нея католицизмът се меси пряко в живота на човека. Западът обаче си му е свикнал, носи си го като култура, а секуларният човек много не му обръща внимание.Папата е екзотичен политически лидер, по-симпатичен или по-несимпатичен… и това е. А протестантството пък съвсем гъвкаво се вписа в света и ето, вече си има свои епископеси... не създава особен проблем. Православието рядко излиза с подобни „етични” послания и винаги някак „принудено” от обстоятелства, „светът” не му е стихията. То не е етика, тя му е някак „на втори план”. С етиката е лесно, тя винаги може да се „суспендира”, моралът е променлив. Православието обаче е „онтология” и „есхатология”, то е Литургия, стои някак необяснимо в разума, защото е силно апофатично… каквато според мен е всяка вяра. Когато влезе в човека и човекът бъде въвлечен в него, засяга най-дълбоките пластове на душата. Преобръща я, защото живее в нея като постоянен зов. Може би затова плаши. То сякаш казва с думите на Господа: „Елате всички…”. Само елате и сами ще се научите как да живеете, за да се спасите. Защото Бог е в Църквата и Той сам ще ви го каже.

Защо Света Тереза? Заради темата за любовта ли? И коя любов? Как се появи това загадъчно място при входа на морето, наречено санаториум. Болни ли са болните и от какво? Ще дочакат ли своя лекар или ще се окажат в ситуацията от пиесата на Бекет?

Какво изписва „При входа на морето”? Една „лична катастрофа”. Всеки човек има лични катастрофи, не е страшно, че пропада в тях, важното е как излиза от тях. Личната ни катастрофа най-често е и „личният ни грях”. Той ни въвежда в нея. Да, грехът е болест. „При входа на морето” описва много болни хора, а много болните хора обикновено ги изпращат в санаториум. В едни далечни времена понякога са ги пращали в манастир. Място за лечение. Аз също бях много болна, съвсем конкретно имам предвид. Не казвам, че романът ме е излекувал, въпреки че четири години се лекувах чрез него и много ми помогна да оцелея. Но мен Църквата ме лекува, тя е Лечебницата. Друга Лечебница всъщност няма, литературата е „ерзац” и въпреки, че е много нужна на този свят, все пак и без нея може. Все пак, надявам се, че успях да напиша една „лечебна” книга.

Колкото до света Тереза, да, тя е удивителна, най-вече със способността си да ословеси женския мистически опит, характерен за католическата църква през нейните „класически години”. Голяма писателка е. Дълго време я изучавах, опитвах се да проникна в нейната любовна връзка с Бога. Автобиографията й е поразително произведение, поне на мене така ми се видя, но и другите й книги. От гледна точка на Православието телесните й преживявания са просто „прелест”, но… аз съм любопитен човек и никак не ограничавам любопитството си. То е част от „писателския ми инстинкт”.

Лечима ли е меланхолията?

Лечима е. Няма нелечима болест на душата. Ако се обърна към „При входа на морето” и потърся отговор там, тези, които останаха, са излекувани. Те са престанали да бягат от реалността. Те вече са заедно. Разбрали са, помирили са се, намерили са се и остават на Входа, за да дочакат Изхода. Това просто означава, че Докторът винаги е бил там… нали постоянно им праща дарове? Круши, топли дрехи… и не е спирал да ги лекува.

Любопитно е менюто в прескъпия санаториум: винаги месо, което трябва да се реже и понякога изкушаващи десерти. Толкова сме настоятелни в грижата за тялото! Ако същата настоятелност проявявахме и към духа, земята сигурно щеше да е рай. Не е ли изморителна тази постоянна грижа, само смъртта ли слага край?

Светът не е рай, изкусително място е. И все по-изкусително става. А Земята не може да е рай. Най-страховитите изстъпления се случват тогава, когато човекът възжелава да превърне Земята в Рай. Но грижата за тялото е естествена, то не е нещо лошо, тъкмо напротив, човешкото тяло е удивително творение, може да се превърне в „храм на Бога”, може да се превърне и в торба пълна със страсти и хаотични импулси. Зависи как се „грижим”. Днешните невротични фиксации в „здравото” тяло са от друг порядък, те са заместители на копнежа по безсмъртие, който може да бъде обърнат в съвсем погрешна посока.

За романа си „При входа на морето“ получихте едно от най-големите признания – литературната наградата „13 века България” през 2015 г. Промени ли Ви това признание? Колко важни са наградите за един писател, трябва ли да бъдат връчвани на още млади, неузрели таланти?

Последна грижа са ми наградите, наистина. Хората, които ме познават, знаят, че е така. Освен това наградите нищо не означават, те дори не са свидетелство за качество. И не само в България. Понякога се случват добри попадения между награда и книга, но това са само „съвпадения”. Това обаче не означава, че не съм благодарна и не съм се радвала. Човек трябва да благодари за всеки дар, и аз съм благодарна, когато съм била награждавана. Значи някой е прочел, оценил… Май има два вида писатели, едните са обсебени от „направата” на творбата, други са обсебени от реализацията й. Аз съм от първите. След като напиша, забравям книгите си. Колкото до младите, всичко зависи от характера. Може да е много полезно, може и да навреди. Преди години, когато наградиха „Passion или смъртта на Алиса”, това беше важно за мен. Много стимулиращо. Живея доста откъснато от литературните среди, не „участвам”… това, че книгата беше забелязана без никой да ме познава, ми се стори чудо и огромен стимул. Човек трябва наистина да е благодарен за всичко и аз никак не мога да се „оплача” от литературната си съдба. Нещата просто се случват.

Кой съвременен чуждестранен писател е за Вас образец?

В различни периоди, различни писатели. Сякаш най-много съм се учила от Кафка, Томас Ман, Пруст, Вирджиния Улф. Но има един, който е „пред скоби”, Достоевски.

Имате ли любими книги и автори, за които не искате да споделяте?

Не. Споделям всичко, което обичам. Любимите ми книги са много – тези, които препрочитам. Напоследък почти само препрочитам или попълвам „празноти” с преводи на любими автори, които едва сега се появяват.

Как избирате имената на героите си?

О, това е друга част от „мистиката на процеса”. Героят се явява с името си. Той го носи в себе си. После започвам да „изследвам” това име и винаги намирам невероятни съответствия с онова, което то разкрива, отнесено към книгата и сюжета. Но това „изследване” се случва късно, понякога проумявам едва след като напиша книгата.

Феминистка ли сте? Възможно ли е да има мирно съжителство между феминизма и ортодоксалното православно християнство?

Не. Не съм феминистка, но бях. Бях, когато феминизмът беше форма на познание и себепознание, а не социален активизъм с извратени послания, разрушаващи човешката интимност. Затова и някои от моите книги са съвсем автентично феминистични и аз не се сърдя, когато някой ги разглежда в този ключ. Въпреки че нито една моя книга не е „само” феминистична, а и дори тогава феминизмът ми беше силно усъмнен. Защо ли всяко човешко търсене, тръгващо от реални проблеми и с добри намерения, се изражда? Не знам. Може би защото всичко родено, е достойно да загине и пътят му се изчерпва, а в края си и агонизира в собствения абсурд. Като рицарството и пародията му в Дон Кихот. Като „либерализма без граници”. Тогава, когато бях феминистка, бях същевременно убедена, че феминизмът е рожба именно на християнството, защото то е единствената религия, която оценностява жената наравно с мъжа. Броят на светиците и на светците вероятно е приблизително равен. В Бога жената и мъжът са равни… Всички тези „архетипи” правят възможно възникването на феминизма. Нима е случайно, че той се ражда и има почва единствено в юдео-християнските цивилизации? Не, не е рожба на Просвещението. Самото Просвещение е вкоренено в християнството. Всичко това, разбира се, е така. Но то не попречи феминизма да се превърне в карикатура и да катастрофира в Me too.

Впрочем, сега оценявам моя феминизъм като недалновидност. Защото и тогава бях вярваща, но не бях вцърковена… значи просто съм кръжала около вярата. Благодаря на Бога, че се отървах без поражения. Имах моменти на сериозно „освирепяване”. Днес мисля за това с усмивка.

Напоследък сякаш стана мода в литературата, и не само, да се говори за насилието над жените? Доколко говоренето помага на жените в беда? И доколко помага на публично изповядващия страданието си писател – като пречистване или като още по-болезнено ровене в раната? Как в литературата трябва да говорим за насилието?

Първо да възразя: не мисля, че писателят изповядва публично страданията си. Някои може и да го правят… аз не го правя. Уверена съм в това. Естетическата дистанция, която спазвам между себе си и текста, е непробиваема. Аз се изповядвам в Църквата. Да изповядваш себе си в литературата, е голяма писателска слабост. Обикновено го правят силно нарцистични автори, наричам това явление „писателски ексибиционизъм”. Има го, дори твърде често, но тази литература не заслужава внимание. Писането не е „изповед”, а преработване. Трудно и методично преработване, в което пишещият напълно умира за себе си.

Колкото до насилието в литературата –да, има го неизбежно, защото Злото е насилническо. Литературата изтръгва злото от невидимите му места, показва го, направо го „разконспирира”, така „учи” да го разпознаваме в най-нюансираните му форми. Нещо като „пречиствателна станция” на злото. Затова е и най-важната сфера от човешката дейност, която може да формира „емоционална интелигентност”. Преживявайки злото естетически, душата се калява и самоопознава, придобива опит по косвен път. Затова не е въпросът дали е добре да го има в литературата, а „как”, за да има смисъл това разголване на злото. За жалост много голяма част от масовата литература върши точно обратното. Обучава в зло, чрез шок, секс, кръв, цинизъм, също както и филмите… не го преработва, а го поднася като нормално. Вид „порнография”, действаща на психофизическо равнище.

Колкото до фиксацията върху насилието над жени и справянето с него, когато се питаме дали нещо помага, трябва същевременно да се питаме и на какво вреди. Като с лекарствата. Едно лекарство може да помага за една болест и същевременно да убие организма чрез друга, странична вреда. Затова и лекарствата имат дълъг изпитателен срок. Аз съм принципно против всякакво „нормотворчество” в областта на личните човешки отношения. Те са сложни, многолики, противоречиви, за тях рецепта няма. Ужасявам се от посегателството върху човешката интимност, което се извършва с всякакви конвенции, актове, и други форми на „законничество”. Човечеството, особено европейското, се е впуснало да регламентира всеки детайл на взаимодействието между хората. Сякаш така ще се премахне страданието, несправедливостта, безлюбовието… Нормотворческа утопия, която както всяка утопия бързо се превръща в антиутопия. Вече го виждаме и живеем.

Как да различим посредствения писател от този, който дава глас на битието?

Какво да кажа? Не зависи само от „гласа на битието”. По друг повод ни е казано: „Който има уши, да слуша”. Важи и за литературата. Не е въпрос на вкус, а на слух.

Къде ти е смърте, жилото? Последната част от Вашия последен роман „Мир вам“? Отново енигматична картография, енигматични герои, език... Победена ли е смъртта?

Христос Воскресе… къде другаде да е победата? За този, който може да го каже с цялото си сърце и с цялата си душа, вярата спасява. Защото има Спасител.

04 декември 2018 - 04 януари 2019

Пловдив - София

Фото: Яница Радева, Фелия Барух, Десислава Димкова

            Емилия Дворянова в "Диаскоп":