Михаил Вешим: "Тоз, който седи и всеки ден го виждат и черпи, накрая вземат, че го приемат в съюза на писателите. Може да няма и книга."

Интервю на Мариана Първанова с писателя Михаил Вешим.

►

Хумористите от в.”Стършел” са известни с бохемския си начин на живот. И досега се говори, че редакцията е имала запазена маса в Клуба на журналистите. Кои заведения посещавахте най-често?

Михаил Вешим: В по-ранните години, преди построяването на Полиграфическия комбинат, редакцията на в.„Стършел” е била на ул.”Добруджа”, точно до Руския клуб и колегите са ходели там. По мое време „Крим” вече беше скъп и не го посещавахме много.

След като редакцията на в.„Стършел” се мести в Полиграфическия комбинат къде ходехте най-често?

Повече ходехме във „Феята”, понякога и в „Базата” /на ул.”Цар Иван Асен II”/, но там беше някак много пиянско. Миришеше на мастика и вино. Не че е лошо. То се посещаваше повече от печатарите. Като влизахме вътре и Васил Цонев се провикваше: „Тук не е за интелектуалци.”

След работа ходехме във „Феята”, защото беше близо до комбината. Говорихме си за работа разбира се, разни неща, спомняхме си случки. Сервираха предимно водка. Имаше един сервитьор, който имаше кръгъл поднос като тава. И като се чудехме четири или пет водки да поръчаме, казвахме:„Абе, я дай една тава водка.” Да не се разкарва.

С колегата Румен Белчев се сетихме за следния случай. Един монголец ни беше дошъл на гости и от счетоводството ни бяха дали пари да водим госта на вечери, които после трябваше да отчетем. Обаче алкохол не можеше да се отчита. Затова, ако пиете нещо, келнерът да го пише като храна, посъветваха ни някои по-опитни колеги. И ние представихме бележки от „Феята” за 27 луканки. 27 порции луканка, представяте ли си! Счетоводителката като видя фишовете, със съмнение каза: „Много бе?” „Ами монголец. Той нищо друго не яде,” отговорихме ние.

Спомняте ли си прочутите келнери от Клуба на журналистите?

Един от сервитьорите - бай Кольо беше прочут. Той имаше следния лаф: „Две кюфтета идат.”  Като питахме какво е менюто, той казваше: „Шишчета, кебапчета, кюфтета, мешана скара.” Имахме една състудентка от журналистиката, за която казваха, че му е племенница. Говореше се, че е влязла в университета благодарение на него. Защото келнерите имат най-тясна връзка с началниците, редовни клиенти на клуба. Или пък имаше друг номер. Питаш ли го:„Може ли менюто?”, той отговаряше: „Ех, менюто.” Ходи някъде , бави се нещо, връща се и накрая го хвърля с репликата:. „Хайде тичай ти, пък аз ще викам: „Няма.” Такива бяха келнерите тогава.

В СБЖ не можеше много да се влиза, също и в писателите. Кафенето на СБП беше горе, вечер се слизаше в ресторанта. Там се ставаше писател. Тоз, който седи и всеки ден го виждат и черпи, накрая вземат, че го приемат в съюза. Може да няма и книга. Той вече влезе ли в кафенето, ще влезе и в съюза. Истинските пияници си имаха тур. Примерно към 4-5 часа  се отиваше в Преводачите. Те бяха една група - Виктор Самуилов, Борис Гуляшки, Виктор Пасков, Христо Калчев, Здравко от „Наша родина”. После се преместват в Журналистите и завършват в Писателите. Или обратно. Наричаха го Бермудския триъгълник. Обикновено се започваше от Преводачите и накрая, който оцелее, затваряше триъгълника.

Защо толкова са били посещавани клубовете тогава?

Тогава имахме пари. Знаете ли какво време беше? Когато работехме във в. „Стършел”, за един фейлетон взимахме 70-80 лв. При заплата на млад специалист от 150 лв., значи половината ги взимаш от раз. И освен това си на заплата. Може спокойно да си ходиш по кръчми и да не ти прави впечатление.

Публикува се със съдействието на автора и издателството.

Още по темата в "Диаскоп":

Любен Зидаров: "Илюстрация работя вече 40 години"

Кирил Маричков: "Някои говорят за микрофони..."

Михаил Вешим: "Неканени в Северна Корея"

Михаил Вешим - разказвач за февруари в СБ

© Христина Мирчева