по заглавие   по съдържание

Теодор Манолов: Пълната история на "Спартак. Легендата"

27.09.2019
Снимка 1

Предговор от автора към първото издание на романа.

Пред теб, драги ми читателю, стои разтворен първият български роман, базиран на сюжета на класически комикс. Заради тая му специфика, разправяйки ти историята на създаването му, ще трябва да започна с историята на комикса, послужил за негова сюжетна основа, и изобщо да говоря за комиксите доста пространно. Картинният разказ, дал „гръбнака“ на моя „Спартак. Легендата“, обаче, от своя страна, е адаптация от друг вид литературна творба, та преди да съм те объркал нацяло, ще те върна няколко десетилетия назад във времето и всичко ще ти се изясни.

През 70-те години на миналия век моят баща – писателят и журналист Любомир Манолов, направи един сценарий за игрален филм, посветен на войните на траките срещу нашествието на Римската република по земите ни. Сложи му заглавието „Розоликата“. Мъчи се да го екранизира маса време. В оная „епоха“ обаче приоритетите на родната кинематография гравитираха повече към историята на дошлите от изток т. нар. прабългари, отколкото към тая на хилядолетните балкански автохтони, в началото на 80-те се снимаха неща като епичния и мегаскъп „Хан Аспарух“ (1981), тъй че за проекта на тате не хартиса ни време, ни бюджет. Тогава, преди близо половин век, той потъна в чекмеджето му за отхвърлени творби. Това не му се случваше за първи път и не се явяваше нещо страшно, тате не беше от писателите „патриции“ (сиреч партийци), не си даваше зор да славослови силните на деня, затова и трудовете му бяха неглижирани редовно. Страшното бе и още е, че и до днес ние, българите, не сме заснели игрален филм или телевизионен сериал за нашите прадеди отпреди Христа – един от най-древните и развити народи в човешката история! Страшното е, че оттогава досега много сполучливо се правим, че тия наши предци не съществуват.

И тъй, „Розоликата“ се удави в морето от безхаберие на тогавашните „ходужествени съвети“, потъна в небитието, но само привидно – малко по-късно въпросната история се превърна в сценария на знаменития разказ в картини „Спартак – син на непокорните меди“, който, оценяван от днешна гледна точка, се оказва първият, а и най-пространният, цялостен и издържан според световните стандарти на комикс жанра български графичен роман.

Книгата, която държиш, е написана от мен по мотиви от него. Но нека не избързвам със себе си...
Разказвам всичко това, за да се схване, че още в генезиса си сюжетът ми беше новаторски като жанр, ако и да визира герои и нрави, вече разработвани в световната литература. За да съм честен, имаше опити в такава насока и преди татковия „Спартак“. Сред тях особено ярко проминира великолепният картинен разказ на безспорно най-влиятелния и до днес майстор на българския комикс – Стоян Шиндаров, наречен „Повторното начало“ (по нелош текст на Стефан Дичев), разказващ за младостта на Симеон Велики. Но споменатото произведение и няколкото други подобни „бели лястовици“ от 70-те си бяха по-скоро исторически новели с много илюстрации, отколкото истински стрипове, при тях рисунката бе подчинена на описанието, а не обратно, както би следвало да бъде, историята се пропозираше по-скоро учебникарски, „екшънът“, битките, обратите и изненадите във фабулата идваха малко в дефицит за сметка на патриотичните клишета, т. е. тези родни прецеденти в жанра, макар и несъмнено стойностни, макар и несъмнено новаторски, не притежаваха всички основополагащи характеристики на класическия графичен роман, не демонстрираха пълната симбиоза между слово и образ в него. „Спартак“ беше съвсем „друга бира“! Той не приличаше на забавно разказан урок по история, а на отхвърлените като упадъчни в оная „ера“ западни разкази за супермени... Затова и привлече погледите на мало и голямо в лишената ни от всякакви атракции социалистическа действителност!

Как всъщност се ситуира метаморфозата на сюжета му от „седемдсетарски“ филмов сценарий през „осемдесетарски“ комикс, та до днес – до тоя първи роман от моята (и на тате) поредица, предвидена да бъде, живот и здраве, протяжна поне колкото „Игра на тронове“?

В края на 70-те критериите за селекция в сферата на детско-юношеската литература у нас се поразчупиха здраво. Агитаторите дойдоха на себе си, осъзнаха, че е налудничаво да продължаваме да живеем в зандан и отпердиха късче от „Желязната завеса“. През дупчицата се вмъкнаха влияния от популярната култура и комерсиалното изкуство на империалистическия Запад, които мигновено се просмукаха във вените на жадната за приключения на хартия младеж и превзеха позициите на силово налаганите и масово промотирани съветски богатирско-разузнавачески баталии и нашенски хайдушко-партизански патетики. Грамадна популярност сред българските „подрастващи“ доби френското списание Pif Gadget (естествено, печатен орган на компартията им, но супермайсторски пипнато, остроумно, пъстро и необвързано с досадни идеологии), което се внасяше и продаваше тук като бананите по Коледа, без дори да се превежда. То наложи нова за нас естетика и ни „открехна“ на готини „декадентски“ теми – първобитни хора, пирати, уестърни, фентъзи, рицарски истории и прочее неглижирани от родното „високо изкуство“ субжанрове.

По това време тате научи отнякъде за опитите на Държавното издателство „Септември“ да прокара през гъстата цедка на комунистическата цензура концепция за подобно, първо по рода си по земите ни периодично издание за картинни разкази тип алманах – легендарното „Дъга“, която концепция, оказа се на второ четене, подозрително напомня тая на Pif Gadget. Научи и, че ентусиастите от новосформираната рдакция си търсят контрибутори. И тутакси се втурна да сътрудничи на амбициозния проект на Георги Гаделев – главен художествен редактор на поредицата, който му предложи сърдечна подкрепа, разбиране, творческа свобода и истинско приятелство, продължило десетилетия след прекратяването на съвместната им дейност. Манолов-старши бе приет радушно в креативния тим на „Дъга“, където му повериха може би най-амбициозния, но и най-трудоемкия сегмент – историческите сериали, при това цели два – за траките и за средновековните български владетели.

Той, казахме, вече си имаше сюжет за единия – след козметично префасониране филмовият сценарий „Розоликата“ се превърна в приключенията на най-прочутия по целия свят наш герой от древността – Спартак. Вторият си проект Старши захвана също така дръзновено. Това е не по-малко известният „Елемаг – воинът на цезар Тервел“ (коригиран според тогавашната конюнктура на „хан Тервел“), за който ще си говорим друг път, надявам се твърде скоро.

С помощта на забележителните художници Георги Шуменов и Владимир Коновалов „Спартак“ се яви с гръм и трясък през 1980 година, още в брой 2 на списанието и го превърна в сензация (първият опус на „Дъга“, доста неуверен, не предизвика напълно очаквания комерсиален взрив, та неслучайно повечето проектопоредици, дебютирали на страниците му, бяха изоставени без продължения). Леко поодъртели фенове на комикса ми заявяват и днес, че благодарение именно на „Спартак“ и „Елемаг“ „Дъга“ си спечели нечувана дотогава популярност и достигна главозамайващия тираж от 100 000 броя за отделна книжка – абсолютен рекорд в българското книгоиздаване на всички времена.

Ами как не? „Спартак“ си беше събитие ексклузивно и като тематика, и като модус на презентация – той приличаше на свръхдинамичен американски, френски или италиански трилър, в него имаше и кръв, и любов, и хашлащина, и благородство, и екзотика, и варварщина, и факти, и фантазия, и смърт, и надежда... В него нямаше кухи лозунги и опашати исторически инсинуации. „Спартак“ беше себе си! Може би затова той си произведе хиляди отдадени обожатели сред подрастващата публика, наложи се като несменяем водещ сериал (винаги на първите страници на изданието) за период от няколко години и с времето придоби тая мъчно дефинируема специфика, която медиите в наши дни наричат „култов статус“. Та, като съм почнал с клишетата, да добавя – превърна се в „съвременна класика“ от ранга на комиксите „300“ и „Орлите на Рим“... Приятели и непознати, израсли през 80-те и 90-те, още си спомнят с подсмърчане тоя черно-жълт по необяснимо хрумване на редакцията „ноар“ в иначе пълноцветното издание и често го обговарят из форумите и facebook, питайки ме дали той някога ще бъде преиздаден самостоятелно.
„Ще бъде, скоро...“, отговарях уклончиво през годините и все се канех да сторя нещо по въпроса, а десетилетията се изнизваха подмолно, безшумно и неумолимо... Хората обаче не забравиха поредицата! Интересът към нея периодично се възраждаше, ето защо по някое време на тате му дойде импулс да я претвори в римейк – цветен, актуален на съвременните „канони“ в жанра, обогатен с новооткрити факти за живота, историята и вярванията на траките и, най-важното – нецензуриран! Защото идеологическата „ножица“ навремето „оряза“ толкова интересни биткаджийски епизоди, романтични сцени и всякакви „неподходящи за юношеската аудитория“ детайли от въпросния вълнуващ разказ, че аха да го превърне в роман без думи! Отдавна беше време пълната версия на тая знакова творба да види бял свят.

Да, ама... се оказа, че хвърчащите листове на оригиналния сценарий са затрити безвъзвратно. Баща ми – бохем и непукист по душа, с положителност ги е зарязал в някоя редакция или ги е заел уж за изложба/публикация на някой от мошениците „колекционери“, които се навъдиха след 10 ноември. Естествено, не помни нищо по въпроса, той е над тия неща! А това, което ни е хартисало от „Спартак“ черно на бяло, е единствено публикуваният в „Дъга“ съкратен вариант!

Какво правя аз в цялата тая работа ли? Хайде да се върнем в 80-те. „Спартак“ вече троши глави (и в прекия и в индиректния смисъл) между кориците на „Дъга“, а моя милост още е трети клас. Като всяко дете, обичах и да рисувам, и да си измислям истории, още повече че имах баща – създател на такива, ама до появата на тоя комикс не се бях замислял сериозно за реализация във въпросните сфери. „Спартак“ и продуцираният от него комерсиален фурор обаче ме ошашавиха дотам, че пламнах по идеята да стана сценарист и художник илюстратор, та някой ден да пресъздам наново приключенията на великия тракиец.

Речено – сторено. Точно основателят на „Дъга“ – Георги Гаделев, комуто често досаждах с драсканиците си, като ни дойдеше на гости, установи, че в мен „имало хляб“ и препоръча на нашите да ме пратят на уроци по рисуване, а те пък взеха, че го послушаха. Поизпедепцах се в етюдите по натура, приеха ме в Художествената гимназия, изкарах я, изкарах и Академията, и... готово!

Обаче ветровете на съдбата имали по-други планове за мен от това да се занимавам със Спартак, па и изобщо с комикси! Завяха ме първо в педагогическото поприще, а сетне – когато компютрите превзеха света – в комерсиалния сектор на книжното оформление, натириха ме в рекламата и лайфстайл пресата – едно разкошно място за креативни, но неособено работливи хора, където прекарах сума години и където съм си на „завет“ и до днес.

Затрупан от ежедневие, аха да забравя нацяло и „Спартак“, и мечтите си да бъда разказвач на визуални истории, топилюстратор и сприп-артист... Тате обаче имаше перманентната грижа това да не се случи. Години наред той ме увещаваше да нарисувам нова версия на творбата му, но може би за да се измъкна, аз пък го навивах първо да я разшири сюжетно, да я обогати исторически, да я „осъвремени“ с повечко мистика, секс и насилие, да вкара в нея елементи от митологията, да добави щипка антична философия, че да й придаде „Умберто-Еко-елемент“, да я приближи някак към модерните фентъзи трендове, на които съм луд фен, с две думи, да я напише хептен отначало, и то по начин, който се нрави най-вече на мен.

Макар, честно казано, за дълъг период да нямах ни време, ни ищах да се занимавам с комикси, през всичките десетилетия на Прехода регулярно подпитвах я редакции, я издатели, я разни патриотични организации и фондации – имат ли, аджеба, интерес към „възкресяването на Спартак“ в ново книжно тяло. Подпитвах си аз, едно, за да не ме сърби съвестта нощем, че съм зарязал това достойно и перспективно дело, а второ, защото исках да зарадвам баща си, реставрирайки популярността на творчеството му. Да го върна на гребена на вълната...
И хоп, през 2017 година му направих тоя подарък! Един умен и родолюбив човек ми рече: „Идеята е добра. Казвай колко пари искате и почвайте да действате по вашия тракийски гладиатор!“

Звъня на Старши в еуфория и му възлагам да захваща наново разширения и допълнен сценарий, който „потурчи“! Той се съгласява, но някак формално, някак без ентусиазъм. Впоследствие така и не намери сили да изпълни задачата ми. Не че се предаде, просто се умори. Човекът все пак цял живот се бори с цензурата, първо със соц-цензурата, сега пък с „връзкарската цензура”, заради която след спирането на „Дъга“ през 90-те пътят му на белетрист стана дотолкова „стръмен и трънлив“, та от един момент натам вече му бе все тая... На него му е все тая, ама бюджетът по проекта върви... Ами сега?

Почнах да търся заместник-писател, ала ударих на камък. Темата – трудна, свестните – заети, навитите – некадърни!

Нищо страшно! Ще го напиша сам! Да не пиша от вчера? Като студент съчинявах текстове за песни и хорър поезия. После – дисертации и разработки по проблемите на извънредно маргинални ниши в сферата на изящните изкуства. Какви ти ниши, направо микропори. Не пожънах успехи там, но пожънах врагове в научните среди. Като помъдрях и се поозлобих, започнах да пиша основно хардкор критика на политически, културологически и “общочовешки” теми. И в пресата, но особено интензивно в интернет, хеле пък откакто се появи facebook. Социалната мрежа дори ме направи релативно популярен като „писач“, добре де – блогър. За няколко години си създадох в нея малка, но сплотена и отдадена фенбаза от редовни читатели. Често се случваше в отговор на мой пост или коментар да ме окуражат с репликата: “Човек, трябва да напишеш книга!” Това ми даде криле и стартирах. Та вече имам две издадени авторски илюстровани албума по поръчка „отвън“. (Те са фентъзи-адаптации по Библията. Правих ги за американско-израелска компания, сиреч за международния пазар, а у нас, правилно се сещаш, на никого не му хрумна да го издаде.)

Отделно от тоя ми опит, ясно е, аз съм израсъл с образа на Спартак и неговия литературен живот. Познавам го до кътниците, познавам оскъдната му откъм запазени факти биография, познавам повечето романи за него, познавам и хипотетичната му персона, създадена от въображението на тате, познавам всичко това повече от всеки друг. Е, вярно, по първоначален замисъл трябваше да съм просто завеждащ художествената част на римейка – илюстрации, дизайн, концепт арт, такива работи, ама какво пречи на близо 50-годишна възраст да се пробвам и като one man show.

Залавям се със сценария. В началото си карам стриктно по оригинала, като добавям тук-таме някоя историческа подробност или интересна антична думичка. Одобряват „драматургията“ ми. „Започвай да рисуваш“, казват, но аз нещо не съм доволен, мене нещо ме човърка отвътре.
В тоя сценарий моя милост липсва! А за да се появи тя, той трябва да се промени коренно! Вече ви загатнах как – в него трябва да се инкорпорират любимите ми тенденции, стилове и влияния, той трябва да стане, така да се рече, по-постмодерен, по-интертекстуален и по фюжън. Хората, които ме познават, знаят, че съм “ренесансова личност”, казано по нашенски “пенкилер”, а по-професионално – постмодерен артист. Мисълта ми е, че не бръсна стиловете и моделите за слива и се отнасям към “жанровата” литература умерено иронично. Затова и всъщност не си падам по типичното скучновато, сухинко и стандартно пропозирано историческо изложение, а отчитам, че и публиката, била тя „най-широка“ или „по-интелигентна“, няма грам интерес към него от цифра години.
Та преправих творбата на тате, естествено! Така я преправих, че скромните й стотина страници набъбнаха до размерите на „Война и мир“. И когато това се случи, загрях – текстът ми е прекалено дълъг! Следователно освен комикса на пазара ще трябва да се появи и конвенционален като формат роман! Така филмовият проект на баща ми претърпя втората си метаморфоза.

Разгеле, комиксът, който рисувам с помощта на моя великолепен и прочут колега – Евгений Йорданов, потегли бавно, с много пушек и пъхтене, ама по-величествено от първия парен локомотив.

Но да се върнем на романа. След няколко месеца яко бачкане по него стоплих, че на свой ред, и той става доста по-обемен от предвиденото! Май се налагаше да прерасне в трилогия. А половин година по-натам трилогията се превърна в корпус от (непрогнозируем засега брой) книги. Пилотният опус на въпросната поредица – „Синът на непокорните“ сега е в ръцете ти!

Епични саги за Спартак обаче – бол, и у нас, и в странство – като започнем от романтицистичната приказка на Рафаело Джованьоли, преминем през окровено повлияната от идеите на комунизма интепретация на Хауърд Фаст, през версиите на Василий Ян, Мишулин и др., та стигнем до по-съвременните прочити на Артур Кьостлер, Бен Кейн, Луис Гъбън, Дейвид Дърам, Марк Морис и др., без да пропускаме родните опити по темата на Тодор Харманджиев, Петър Бобев, Иван Тренев, Павлина Павлова, Кристиян Петков и др. С какво тогава тоя нов, тоя мой вариант на познатата ни до болка история би бил полезен на публиката? Надявам се – с нови гледни точки. С нови „семантични нива“, както рекоха умните хора навремето, в младите ми години, когато несънуваното литературно чудо „Името на розата“ срина пазара на конвенционалните исторически романчета.

Откак прочетох тая „модерна класика“ на Умберто Еко, както и другите му причудливи творби, разбрах, че една книга спокойно може да помещава в себе си няколко (или безброй) такива, а споменатото откритие промени завинаги начина, по който възприемам текстове и по който мисля върху тях. Та без да претендирам за ерудицията и поливалентността на италианския професор, оттогава се стремя да ползвам неговото ноу-хау – събирам в един текст поне дузина жанрове, за да разкажа с тяхна помощ една-единствена история, но мултиплицирана по дузина начини и на дузина „езици“.

Първият от тези „езици“ е ясен – това е езикът на хронистите. Речта, изказана чрез него, трябва да се лее леко и мелодично в руслото на традициония летопис, да бъде увлекателна, да почива върху солиден исторически бекграунд и да пропозира поне задължителния минимум фактология, сиреч да има амбициите на образователно четиво. Тези правила съм спазил безкомпромисно. Референциите, данните и цифрите в книгата пред теб са доволно много. Но какво още да предложа? Хипертекст във вид на цитати от несъществуващи древни епоси, хипотетични карти и хронологична инфографика, а в бележки под линия – една малка енциклопедийка на древния свят, съпровождаща изданието – екстри, придаващи елемент на интерактивност, които не се срещат в стандартните литературни форми.

На въпросния концептуален, пък и чисто „производствен“ стадий, естествено, за да бъдат изработени тия допълнителни материали квалитетно и научно, се яви нужда от консултации с мъдри хора и експерти в областта. Привлякох моя приятел – археолога Васил Мутафов, младите историци Георги Георгиев и Гари Делчев, както и една извънредно странна птица – знаменития блогър Спароток (Павел Серафимов), може би най-значимия застъпник на някои иновативни и твърде оригинални (поне от мое гледище) тези, свързани с произхода на траките и този на нас – българите. Гореизброените люде ми оказаха неоценима помощ! Заедно с тях създадохме амбициозните карти, презентиращи Европа, Балканите, Римската република и Югозападна Тракия от времето на младостта на Спартак, каквито няма да намериш другаде в художествената литература, посветена на периода. Това тук, разбира се, е въвединие в „Спартак. Легендата“, а не церемония по раздаване на Оскарите, но не мога да се сдържа и да не изкажа най-искрена благодарност на вещите си и всеотдайни сътрудници!

Освен да бъде увлекателен летопис обаче, разказът ми се опитва и друго – да презентира по-задълбочен анализ на изкуството, културата и цивилизацията на античността, отколкото го прави „ортодоксалният“ исторически роман. Та ето го и втория „език“, на който ти приказвам, втория семантичен вектор в изложението ми. Той ляга стриктно върху предидущия и го обвива плътно като водолазен костюм. Като „втора кожа“:
 

Художествената литература на подобна тематика се занимава преимуществено с битките, походите, законотворчеството, политическите събития, религиозните и социалните борби, както и с животописите на владетелите от времевия отрязък, който обговаря, но не отдава чак такова внимание на най-основополагащата цивилизационна константа – микстурата от философия, поезия, драма, музика, скулптура, архитектура и живопис, без която всяка една епоха е просто гол списък от дати и цифри. Ресорът на аналистите редовно неглижира художниците, книжовниците, композиторите, мислителите и техните интелектуални постижения, въпреки че именно те достигат до наши дни по-непроменени, цялостни и самостойни от делата на политиците и военачалниците. С оглед на това тая книга отделя внимание на културната среда, в която се ситуира действието, доста над „санитарния минимум“ – проявява повече от „препоръчителната доза“ любопитство към митологията и вярванията на епохата, философията и модусите на мислене, характерни за епохата, легендите и мистификациите, свързани с епохата.

Не съществува ли опасност обаче, ако се отпусна сред идилията на културологичния пейзаж, творбата ми да „натежи“ от арт-теория и да се обърне на досадна академична студия? Уверен съм, не. Все пак четивото пред теб (поне донякъде) е адаптация по приключенски комикс и като такова, то си служи с езика на рисувания или заснет разказ, а не на конвенционалния такъв. Всяка сцена (защото то е разделено на сцени като в киното, а не на глави като в литературата) представлява отделна фигурална композиция, отделна „жива картина“, в която се разиграва отделно действие със завръзка, развръзка и кулминация. Отделно, но неразривно свързано със следващото, необходима брънка от интегралния сюжет. „Кинематографичният“ ми подход, вярвам, дава непостижим и леко неестествен за „обикновения“ роман динамизъм, по-живописно описание, по-висока скорост и повече ъгли на читателското възприятие.

По отношение на търсения динамизъм тоя заимстван от други изкуства „език“ е едно на ръка. Другото е, че тук не иде реч за кого да е, ами за може би единствения „супермен“ в родната литература – Спартак! А приключенските комикси и историите за супермени изобилстват от атрактивни сблъсъци и перманентен екшън, нещо често отсъстващо или в подчертан недостиг при много от българските „исторически хроники“. Добавил съм от себе си и още – тая, вече може би четвърта жанрова и смислова посока в повествованието ми е „конвертирана“ стриктно спрямо рецептите на контемпоралната развлекателна проза, тоя четвърти „език“, чрез който общуваме с теб, съдържа повечето „сленгове“, „диалекти“ и „наречия“ на постмодрния адвенчър „микс“ – еротизъм, свръхсили, елементи на мистичен хорър, брутален (но, надявам се, дозирано) натурализъм, та даже и едно почти криминално разследване на тайнственото минало (и предреченото бъдеще) на мистериозния тракийски етнос.

Както виждаш, „езиците“ ни станаха доста... Закономерно стигаме и до поредния от тях, до нов сюжетен пласт – този на модерното фентъзи с исторически елементи, което превзе света най-вече след екранизирането на бестселър поредицата на Дж. Р. Р. Мартин „Песен за огън и лед“. В настоящия случай въпросният фантастичен елемент се основава на загубената тракийска митология, чиято свободна реконструкция правя с помощта на множество и научни, и популярни „свидетелства“ и хипотези, с известно количедство фолклорни мистификации, както и с паралели между тракийския и древногръцкия епос (та нали вторият е изграден в голямата си част върху темелите на първия). Но тук няма да намериш профанни преразкази на познати легенди и предания, а „живо“ участие на героите в метафизичнната ситуация на Древна Перке, божества „от плът и кръв“, свръхестествени виртуални пространства, физически „възможни“ паралелни измерения, а най-подир – едно постоянно „пътуване във времето“, чрез което Спартак ще разкрие, че Истини за произхода на света, безсмъртието, прераждането, хората, магията и човечността не съществуват.

Това е накратко идейната канава на книгата пред теб. Всъщност не само на книгата, но на целия проект „Спартак. Легендата“. Проект, както от години е прието да се наричат художествени и медийни активности с неопределени параметри! Само че моят проект, в отличие от дефиницията си, е съвсем определен и стратегически предначертан. Пресметнат е убийствено, а доколко убийствено – бъдещето ще покаже.

Ти държиш част от него – пилотния опус към „хрониките“ на един много любопитен за нашия, но и за много други народи свят. Светът на богоравните пеласги – едни от строителите на първите цивилизации, светът на наследниците им – древните траки, създали културата на съвременна Европа, светът на прото-българите, повлияли с изкуството си върху Елада и Рим, прозрели с мъдростта си парадигмите на християнството, създали основите на поне някои от съвременните науки! Светът на Спартак!

За момента плановете ми включват в близките няколко години пазара да превземе корпус от поне десетина романа под наслова „Спартак. Легендата“. В тоя ред на мисли, казах си по някое време, щом проектът потегли, я да се пробвам и като двигател на по-мащабно начинание – сиреч като продуцент! Та вече работя и върху настолна игра с образователни цели на същата тема, както и върху всякакъв рекламен „мърч“. Намерих финансиране на тая игра, закономерно, вече замислям и компютърна такава. А по-нататък, надявам се, аз и екипът ми да създадем и нещо в киното, да речем, телевизионен сериал, ако не за друго, то поне за да затворим цикъла реинкарнации на нашия вече половинвековен сюжет... (Нали не си забравил откъде тръгна той?)

Мечти!!! Мечти!!! Първата крачка към осъществяването им обаче бе направена от баща ми (Бог да го поживи) още през далечната седемдесет и някоя година. Следващата – тази книга, също е факт! Пред теб е делото на цял един творчески колектив – емоционален разказ за безспорно най-известния по целия свят, ала у нас позабравен (или пък умишлено маргинализиран) български национален герой – главно действащо лице в извънредно значими събития от световната история с мощен отзвук през вековете.

Остават само още няколко по-широчки стъпки...

 

Публикува се със съдействието на автора.

 

Още по темата в "Диаскоп":

"Теодор Манолов, художник, писател и сценарист, за Спартак, над чийто образ са работили Кърк Дъглас и Стенли Кубрик и все пак не е пророк в родината си"

 

"Спартак. Легендата" - "Синът на непокорните"

 

 

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.