Стефан Кисьов: "Националите и Христо Стоичков през 1998 година"

28.06.2013
Снимка 1

Имах лоша нощ. Събудих се в четири часа сутринта и не можах да мигна до шест. След това станах, взех си душ, закусих и тръгнах към спирката на тролея. Докато пътувах с него пък налетях на контрольор. Едва не ме глоби. В седем без десет бях в резиденция “Бояна”. Докато се преобличах в съблекалнята на сервитьорите дойдоха моите колеги Радко и Ясен. Радко беше весел както винаги, а Ясен – сериозен и замислен. Също както винаги. Качихме се в офиса на ресторанта на “Дом 2”, изпушихме по цигара, Ясен и Радко пиха кафе, а на мен Жени – снажната бюфетчийка – ми направи билков чай.

– Тук са футболистите от националния отбор по футбол – рече Жени. – Нали знаете?

Казахме, че знаем.

– От колко е закуската им? – попита Ясен.

Никой не знаеше. Ясен се обади на рецепцията.

– В осем били на сауна – рече той. – Щели да закусват след сауната.

Беше седем и половина. Отидохме да огледаме зала “Изток”, където колегите от вчерашната смяна трябваше да са приготвили масите. Футболистите щяха да си взимат храна от блок-маса в средата на залата, както и чинии и прибори, а след това щяха да си я ядат по масите. Имаше всичко – чаши за кафе и чай, прибори, чинии и салфетки. Нямаше водни чаши. Върнахме се да вземем. В кухнята имаше оживление. Имаше един непознат мъж в бяла престилка. Висок, дебел, мълчалив и плешив. Работеше заедно с главния готвач на резиденция “Бояна” и помощник-готвачите.

– Това е готвачът на националния отбор – каза ми Жени, след като я попитах да него.

Отидох при Ясен и го попитах какво ще има за закуска. И той не знаеше, но отидохме при готвачите в кухнята.

– Кафе, чай, мляко, корнфлейкс, платà с колбаси, платà със сирена, мед, масло, кисело мляко, натурални сокове и баница – изброи готвачът.

– Добре – казах аз.

Телефонът на масата на сервитьорите звънна и Жоро – четвъртият човек в нашата бригада – вдигна слушалката.

– Футболистите искат четири кафета в сауната – каза ми той. Както винаги с изкуствено удебелен глас. Жоро така си удебеляваше гласа. – Къде е сауната?

– На първия етаж – заобяснявах му аз, докато Жени правеше кафетата и той тръгна да ги носи. Дебелият готвач на футболистите ми каза, че вече може да взимам платата от студения бюфет. На една количка натоварих десетина вече готови платà с луканка, шунка, филета, кашкавал, двайсет вида сиренà, кани с прясно и купички с кисело мляко, кутии с натурален сок, пластмасови бутилки с минерална вода и прочие. Закарах я в зала “Изток” като по пътя си вземах разни неща от платата и много бързо ги изяждах като внимавах да не ме види някой.

Зала “Изток” беше празна.

Отсервирах всичко и се върнах в офиса.

Жоро беше там.

– Сауната е на втория, а не на първия етаж – каза ми той с още по-удебелен глас.

– Има и на първия – рекох.

– Може, ама футблолистите бяха на втория .

Много важно.

Дойде госпожа Поля Кънева.

– Стефане, пак пушиш – заядливо рече тя. – Винаги, когато дойда, те виждам с едната ръка в джоба, а в другата с цигара. Радко и Ясен не пушат, а ти пушиш.

Замълчах си и продължих да пуша.

– Баницата е готова – рече ми дебелият готвач и ми подаде три платà с баници. Опитах я и заедно с още няколко платà колбаси пак затиках количката към зала “Изток”. По принцип баницата в резиденция “Бояна” е винаги много хубава, но тази за футболистите беше още по-хубава. После занесох и кафето, млякото и чая, а след малко запристигаха футболистите. За малко да ме видят как дъвча.

Все още ги нямаше старите муцуни. Все някакви млади момчета. Взимаха си закуска от блок масата и сядаха по масите.

– Този път Бонев е извикал само млади – каза ми Жоро, този път с неудебелен глас.

– Аха – рекох със съжаление. Искаше ми се да видя старите. Героите от Америка.

Момчетата бяха облечени в шушлякови екипи на “Пума”. С българския герб от лявата си страна, до ревера. С маратонки. Ядяха тихо и кротко. Влезе някакъв мъж – също в екип на “Пума” – и взе да раздава хапчета. Витамини. По късно разбрах, че това бил доктор Илиев.

По едно време в коридора се чуха силни гласове. Влезе Любо Пенев. Стори ми се доста висок, с много бяла кожа на лицето, което беше някак бебешко.

– Кво има за закуска? – рече той като застана пред блок масата, на която беше закуската. Тъй като счетох за ненужно да му отговарям, си замълчах, а Любо Пенев намръщено огледа всичко и ми рече:

– Има ли студено мляко?

– Само топло – отвърнах.

– Я иди ми донеси студено мляко – рече той. Също като нашия Жоро си удебеляваше гласа. – Ама кво е? Хубаво ли е?

– Да – рекох.

– Иди донеси една каничка – рече Любо Пенев.

Влезе Жоро.

– Любо Пенев иска студено прясно мляко – рекох му.

Жоро отиде да донесе. След малко в коридора пак се чуха високи гласове и влязоха Бонев и Стоичков. Треньорът Бонев и легендарният нападател и носител на златната топка и обувка. Стоичков изглеждаше недоволен. Седна на масата при Любо Пенев – първата отдясно до прозорците, замислено се огледа, каза нещо на Пенев, който междувременно си правеше корнфлейкса със студеното прясно мляко, донесено от Жоро. След малко Стоичков излезе. Пенев си изяде половината от купичката с корнфлейкса. Другото явно не му хареса. Край него мина доктор Илиев, който вече раздаваше шоколади “Нестле”.

– Кви са тия шоколади? – попита Любо Пенев. – Хубави ли са?

– Да – отвърна докторът. – С ядки и стафиди. Вземи си.

Той остави два шоколада на масата. Любо Пенев ги взе и си тръгна.

После си тръгнаха и другите. Треньорът Бонев беше последен. Повечето от храната остана недокосната на блок масата. Натоварих всичко на сервитьорската количка, изтиках я до офиса, оставих пълните платà на сервитьорската маса, а празните платà, чиниите, чашите и приборите – пред миячното.

Менюто за обяд беше: мешана салата със сирене, телешко варено, пилешко руло, пасти, минерална вода и по един банан.

Обядът беше в един часа. Любо Пенев си изяде телешкото варено и ме попита:

– Кви са тия торти? Хубави ли са?

Имаше предвид тортите, които бях наредил на блок масата.

– Да – рекох.

– Я дай да видя.

Дадох му една и той я изяде.

Влезе Стоичков и започна да говори с Пенев, после седна на стола с гръб към прозорците.

– Да му ...майката, да му ... – мърмореше Стоичков

– Трябва още в четвъртък да замина, а нямам паспорт за детето – обясняваше му Пенев.

Стоичков извади мобилния си телефон, набра някакъв номер.

– Ало...Ицо се обажда...Стоичков...Да...Добре съм...Абе, дай да уредим паспорт за детето на Любо Пенев...Да...Добре...Трябва да стане до утре...

Той се обърна към Пенев.

– Трябва да ми дадеш паспортните си данни, ЕГН-то, датата на раждане...

Отсервирах няколко чинии. Стоичков не се докосваше до храната. После стана и си тръгна. На изхода срещна Бонев.

– Къде, бе?! – изръмжа му Бонев. – Къде пак тръгна?

– Трябва да изпратя Мариана – рече Стоичков.

– Абе, да му ...майката! – посегна да го хване за врата Бонев, но Стоичков му се изплъзна пъргаво. – Стига бе! Пак ли? Къде отива?

– Отива в Барселона. Днес следобед лети.

Бонев пак изпсува и посегна да го хване, но Стоичков пак се измъкна и се засмя.

– Стига! Бе, да му...майката! Омръзна ми! – извика пак Бонев след Стоичков, който си тръгна с пъргава походка. Имаше походка на пантера. Майтапа настрана.

 В четири часа стана издънка. Трябваше да сервирам следобедна закуска на футболистите. Готвачът им ми каза, че ще е в пет без петнайсет. Кафе, чай и платà със сладкиши. Още не бях занесъл приборите, когато дойдоха няколко футболисти от младите, лекарят Илиев, шофьорът и организаторът.

– Защо не е заредено за закуска? – попита организаторът.

– Готвачът каза, че ще е в пет без петнайсет – отвърнах учудено.

Беше четири часа.

– Не, в четири е – рече той.

Върнах се в офиса с тази новина, там бързо натоварих платата със сладкишите, каничка кафе, чаши, няколко бутилки с минерална вода, сипах две кутии натурален сок в стъклена кана и се върнах в зала “Изток”. Нямаше никой. Дойдоха другите келнери и готвачът на футболистите.

– Какво стана? – попита той. Разтревожено.

Обясних му.

– Тихо, бе! – скара ми се Ясен след това.

– Защо? – попитах учудено, докато готвачът отиде до прозорците на залата да гледа как автобусът на националите тръгва за тренировката на стадион “Васил Левски”.

– Защото като много обясняваш, може да изкарат нас виновни – рече Ясен.

Вечерята трябваше да започне в седем и половина. Трябвало да сервираме бързо, каза ни организаторът. Това ми хареса. Обичах за сервирам бързо. Беше за предпочитане пред разни протоколи за етикеция. В седем залата беше готова. Дойде Стоичков, седна на стола си от обяд с гръб към прозореца и започна да говори по мобилния си телефон. На испански. Здрачаваше се и в зала “Изток” стана тъмно, а Стоичков продължаваше да си говори на испански с гръб към прозореца. После премина на български:

– Как си тате? Да, да. Добре, тате. Да, мама излетя. Да, ще дойде в Барселона след един час. Да, миличко. Цункам те.

Стоичков стана и с пъргавата си походка отиде при Бонев и другите, които бяха седнали на една маса в дъното на залата.

– Ей, разплака се! – сподели той развълнувано.

Тук обаче темата беше друга.

– Ицо, спомняш ли си в кой хотел бяхме във Франция преди да играем в Париж преди световното? – попита го някой.

Стоичков не можа да си спомни. Всички се опитаха да си спомнят, но никой не успяваше. После започваха да обсъждат дали да отидат на лагер в Швейцария или Австрия. Може би нямаше да е лошо и в Германия. Започнаха да идват и други футболисти и с тях беше Любо Пенев.

– Обади ли се? – попита той Стоичков.

– Да, уредих го, но трябва да ми дадеш данните на детето си – обясни му Стоичков.

Стана и заедно с Пенев тръгнаха към тяхната маса. Вече бях разбрал как стоят нещата. Всеки си имаше маса и стол. Старите кучета седяха на една маса, на другите бяха новобранците. Старите бяха Стоичков, Пенев, Костадинов, Боби Михайлов, после на тази маса щеше да седне и Красимир Балъков, а веднъж, само веднъж и Йордан Лечков, когато беше дошъл за няколко часа да се види със старите си приятели. Той не беше повикан от Бонев. Но имаше и стари футболисти, които не сядаха на тази маса. Трифон Иванов, например, седеше на диагонално противоположната маса в зала “Изток”. Често двамата със Стоичков си разменяха язвителни забележки. Нещо ги дразнеше, ама така и не разбрах какво. Наско Сираков пък седеше на треньорската маса заедно с Бонев и доктор Илиев, който ми беше неприятен. На другите маси седяха новите. Футболистите се наричаха помежду си “Колега”. Общо взето атмосферата беше враждебна и разделена на три лагера. Всеки лагер си имаше свой собствен живот. Лагерът на старите, героите от Америка беше отегчен, тежкарски, всички бяха с мобилни телефони, капризни, злояди, разсеяни, небрежни, шумни и надменни.

Младите бяха вечно гладни, жадни, идваха уморени от тренировките, изяждаха си всичко и изпиваха двойно количество минерална вода. Бяха мълчаливи, подтиснати от надменното поведение на старите, говореха тихо, все едно се притесняваха да не им направят забележка и в очите им блещукаше назряващо недоволство.

Третият лагер беше треньорският. Там бяха Бонев и доктор Илиев, който играеше кой знае защо доста важна роля във взаимоотношенията между футболистите. Обще взето поддържаше с всички добри, но наставнически отношения. Бонев пък беше като че най-встрани от всичко. Като че нищо не го интересуваше освен яденето. Той ядеше повече от който и да е, като изключим шофьорите и масажистите. Все мълчеше, като случайно попаднал в двусмислена ситуация човек, който се чуди кога най-после ще излезе от нея. Не казвам, че беше така, но така изглеждаше отстрани. Всъщност може би Бонев си мислеше, че така изглежда по-авторитетен. И наистина може и да е било така. Но авторитетът му стигаше дотолкова, да не се карат помежду си на публични места футболистите, не и да създаде някакво чувство на единство между тях.

Извън тези три лагера бяха Стоичков и Трифон Иванов. Те бяха абсолютни индивидуалисти и враждуваха с всички лагери. Тихо, разбира се.

Тази вечер за ядене имаше салата от домати, краставици, печени чушки със сирене, бюрек от тиквички, нещо много специално, за което ще стане дума след малко, пасти и грозде. Както вече казах, футболистите дойдоха и започнахме да сервираме. Топлото предястие беше вече докарано от Жоро и аз отсервирах чиниите от салатата и започнах да сервирам бюрека. Стигнах до масата на старите кучета и Стоичков ме попита:

– Мъжки, какво е второто?

Помислих, че има предвид основното ядене. Всички легендарни футболисти ме загледаха с любопитно снизхождение. Но аз не знаех как се казва това, което щяха да получат за вечеря, затова се смутих.

– Нещо такова...кръгличко – обясних с ръце и колко е голямо то.

– Какво КРЪГЛИЧКО? – започна да се забавлява Стоичков.

Всички се засмяха.

– Нещо от месо – уточних все така смутено.

Този път нямаше смях. Благодарих на съдбата за това.

– Хубаво ли е? – продължи да ме разпитва Стоичков.

– Май да – отвърнах.

Всички стари пак се засмяха.

– Хубаво. Ще го видим това КРЪГЛИЧКОТО – рече Стоичков.

Отново смях. Този път се смееха на шегата на Стоичков.

Дойде един колега с количката натоварена с основното ядене. Започнах да сервирам. Първо дадох на Стоичков.

– А, ето го КРЪГЛИЧКОТО! – рече Любо Пенев.

– Дай и на мене едно КРЪГЛИЧКО – обади се Костадинов.

– И на мен, колега – това беше Боби Михайлов.

Сервирах им и се прехвърлих на младоците.

Те бяха по-лесни. Никога не задаваха въпроси. Изяждаха си всичко в чиниите, после дори ми подаваха усложливо празните чинии.

Стигнах до масата на Бонев и Сираков.

– Това не го искам – рече ми Бонев, докато се готвех да му сервирам КРЪГЛИЧКОТО. – Кажи на Нейчо да ми направи кашкавал пане. И ми дай една сода!

– Добре – отвърнах – Кой е Нейчо?

– Готвачът – рече доктор Илиев.

В тоя момент готвачът влезе в зала “Изток” и отиде право при Бонев. Застана пред него и започна да кима, докато треньорът му обясняваше какво точно иска за вечеря. Аз занесох на селекционера бутилка сода, а накрая попитах Жоро какво е било основното ядене.

– Кордон руж – каза ми той.

Значи това било КРЪГЛИЧКОТО.

Тази вечер кордонът на бай Нейчо нямаше голям успех, особено на масата на старите. На при тях нещата бяха такива. След вечерята Бонев събра футболистите на нещо като развод във фоайето пред рецепцията на “Дом №2”. Видях ги, докато отсервирах чиниите от вечерята. После треньорът се качи в стаята си с някакъв генерал от МВР, откъдето си поръча по телефона четири еднолитрови кутии натурален сок и Жоро отиде да му ги занесе.

Когато връщах последната количка с мръсни чинии към офиса, се срещнах със Стоичков, който тъкмо се качваше по стълбите към асансьора.

– Играеш ли карти? – попита ме той.

– Да – спрях се.

– Ицо, аз ще играя с тебе! – обади се отдолу доктор Илиев.

– Не искам да играя с тебе! Ей с това момче ще играя! Мъжки, свободен ли си да дойдеш в моята стая? – рече ми Стоичков.

– Още не – поклатих глава.

Приближи доктор Илиев и двамата със Стоичков се качиха.

Така Стоичков пропусна да се запознае с мен.

 

За футболистите могат да се кажат много неща. И никой не знае кои от тях са верни. Спомням си например какво ми каза една от администраторките няколко дни по-късно:

– Още като дойдат – възмущавеше се тя, – и първата им работа е да си оставят парите в касата на хотела – тогава тя ми посочи касата, стара, стоманена хотелска каса. – Оставят ми по десет, двайсет хиляди долара. Цели пачки пари. А касата е без охрана и няколко колежки имат ключ от нея. Така, че докато са тук, все им треперя за парите.

– Аха – кимнах тогава аз.

– Не ги харесвам – продължи тогава тя – Разхождат се по джапанки из хотела. И са много стиснати. Харесвам само Стоичков. Само той не е стиснат. Плаща сметките на всички. Те като отидат в бара и не плащат. Казват на барманката: ”Пиши го на сметката на Стоичков!” А после, като види сметката, Стоичков вика:”Кой е тоя цървул, че да го черпя?” Обаче плаща. Такъв човек е. И някои от тях понякога не искат да си плащат сметките на телефона. Тук в резиденцията телефоните са цифрови и дори когато не говориш, като ти даде свободно, отчита импулс. Като им давам сметката, викат: "Аз не съм говорил!" И не искат да плащат. А пари да нямат – имат...

 

Още за Стефан Кисьов в сайта на "Диаскоп" тук и тук

карикатура "Борба за висока топка": Георги Чепилев