по заглавие   по съдържание

Стефан Кисьов: "Революция"

20.06.2013
Снимка 1

На 4 февруари 1997 година излязох от апартамента на жена ми в квартал „Хиподрума” в революционно настроение. Тръгнах по улица „Урвич” като се оглеждах за камъни. Харесах си три средно големи камъка чак в градинката пред клиниката по ревматология, пъхнах ги в джоба на палтото и продължих. Нямаше градски транспорт, но този път имаше много хора по улиците. И те изглеждаха революционно настроени. Първо отидох в любимото си чейнчбюро на улица „Георги Сава Раковски” да сменя малко долари. Беше такова заради дилърката. Продадох ù два долара за 4770 лева и след като изядох три хамбургера по 199 лева в Макдоналдс, се забих във френското кафене. То беше пълно с хора. Четох вестници и пофлиртувах с Паша от бара, а после с една библиотекарка, обсъдих ситуацията в България  с две студентки и към три часа се изметох. Отидох пред Президентството, където само мен ме нямаше. Видях Данчо Ефтимов от „Литературен вестник”. Говореше с един тип и носеше раница. Аз я повдигнах да разбера колко тежи.

- Знаеш какво има вътре – рече той.

- И аз имам – рекох.

И му показах камъните си.

- Този човек е видял ченгета в линейка – каза Данчо. – Сигурно тази нощ ще се опитат да разтурят барикадите. Искаш ли да се видим в 11 часа и да ходим да се бием с ченгетата?

- Искам – рекох. Но не с неговия ентусиазъм.

- Добре. В 11 пред университета.

Съгласих се и с това.

В този миг някаква кола спря до страничния вход на Президентството. Народът се втурна натам с викове „У-у” и „Червени боклуци”. И ние с Данчо тръгнахме натам. Едната желязна врата се отвори и някой влезе. Вратата се затвори. Хората продължаваха да викат към полицаите, които се бяха скупчили отпред. Полетяха камъни. Зачудих се и не хвърлих. Моите ми се сториха прекалено тежки за случая. Огледах се и видях Бойко Пенчев от „Литературен вестник”. Явно наоколо бъкаше от писатели.

- Кой дойде? – попита ме той.

- Не знам.

Като видях, че Бойко ме пита, още няколко души ме попитаха същото. Явно никой не знаеше, но всички викахме срещу него. А после спряхме и се изтеглихме пак пред централния вход. Минах около два часа. Хората пред Президентството и до бившия Партиен дом ставаха все повече. Пристигнаха някакви хора с тъпани, знамена и свирки, които скачаха, пееха и танцуваха. Сред тях имаше доста хубави момичета. Въобще беше пълно с хубави момичета като на голям купон.

Около централния вход на Президентството се трупаха полицаи, телевизонни оператори, някакви бродати типове с ленти върху ръкавите „СДС ОХРАНА”, фоторепортери, на прозорците от двете страни на вратата се бяха кичили деца със свирки. От време на време хората викаха „у-у”, „кой не скача е червен” или „червени боклуци”, скачаха, свиреха с уста или свирки, тъпанът думкаше в следата на белевард „Дондуков”, а две от хубавите момичета от веселата група танцуваха и вееха българското знаме...

Към пет целият площад „Батенберг” и пространството между Министерски съвет и Президентството беше пълен с хора. Вече очаквах да пристигне и протестното шествие откъм хотел „Шератън”, но то нещо се бавеше. Най-после се появи – с трактора облепен с лепенки на СДС, стотици оранжеви, сини и бяло-зелено-червени знамена, плакати, с поповете и кръста и бялата полицейска „Волга” със запален син буркан, радиоколата, от която се носеше „Вятър ечи Балкан стене” на Каналето. Сега вече хората нямаше къде да се съберат и цялата маса започна бавно да се движи към двореца. Но неочаквано някъде по средата на Партийния дом шествието, което предишните дни продължаваше до Народното събрание, спря. Част от хората също спряха, а другите продължиха да се движат по булевард „Цар Освободител”. Изкачих се на стъпалата на БНБ да мога да гледам по-добре. Там вече беше пълно с хора. Всъщност навсякъде беше пълно с хора, те пееха, викаха, свиреха, скачаха, всички бяха екзалтирани, радостни, възбудени, решителни. Стана шест часа, но шествието не тръгваше и всички гледаха към Президентството. Помислих си, че чакат нещо. Зачудих се какво. Някой каза, че вътре бил Николай Добрев.

Междувременно ми стана студено на пръстите на краката и аз реших да се разходя. Тръгнах по „Цар Освободител” и стигнах до Народното събрание. „Раковска” също беше затворена за коли и навсякъде имаше хора. Народното събрание беше оградено с железа, а зад тях имаше полицаи с каски и щитове, но там нямаше хора. Те отиваха към „Александър Невски”. И аз отидох там. И този площад беше пълен. Никога не бях виждал толкова хора за един ден. Всякакви хора и всичките революционно настроени, със знамена, сини ленти, лепенки по дрехите, плакати, на групи, поединично, всички вървяха към „Александър Невски”. Шествието и другите хора обаче продължаваха да стоят пред Президентството. Стори ми се, че най-интересното ще започне по-късно, пък и ми беше много студено. Вече се смрачаваше, когато влязох пак в Макдоналдса на площад „Славейков” за да изям още два хамбургера по 199 лева и се наредих на опашката, която стигаше до улица „Граф Игнатиев”.

Пред мен стоеше едно момиче. Беше с черна коса, вързана отзад и по джинси. Десният ù крачол беше скъсан отзад точно под дупето и през дупката в пантарлона се виждаше кожата на крака ù. Беше матова, гладка, изпъната.

Нещо ми стана. Стотиците хиляди хора по площадите, ентусиазма, радостта, омразата, демокрацията, комунистите, глада, инфлацията – забравих в миг всичко при вида на тези двайсетина  сантиметра матова кожа пред мен жива, близка и може би достъпна под скъсаните джинси. Беше най-красивото нещо на света.

Беше по-красиво и от революция.

 

из книгата "Нощта на удавниците"
издателство "Безсмъртни мисли", 2012
графичен дизайн: Емил Кукушев
 
Още за Стефан Кисьов в сайта на "Диаскоп" тук, тук и тук
 

 

комикс-репортаж: Георги Чепилев