Палми Ранчев: "Хиляда долара"

Бях забравил, че поръчах вечерта на лудичкия ми татко да ме събуди. Беше доста преди да си определя среща. И сутринта едва не ме хвана на калъпа. Освен че нямаме будилник, вратите са с развалени брави, не се затварят. Добре поне, че се сети да почука. Сигурно трябва да обясня защо на двадесет и шест се налага да крия гаджето си. Баща ми попревъртя след като майка почина. Не понася жени. Той и мене много не ме понася. Но жените съвсем. Заплашва да ме изгони от къщи, продължа ли да му водя разни боклуци.

     - Хайде, нали щеше да ходиш на лекции – каза той, закашля се, гърдите му загъргориха, отново кашлица, този път доста по-сериозна. –  Честно да ти кажа, не вярвам, че отново си студент. 

     - Казах ти снощи.

     - Не ти вярвам.  

      - Добре, татко. Благодаря ти, че ме събуди.

     Лежах на една страна, подпрял се на лакът. Така бях достатъчно висока преграда и зад мен Деси, покрита и с моята завивка, не се виждаше. Лежеше по корем с глава между двете възглавници. Със свободната си ръка бавно я галех. Едва забележимо, само с китката. От прага на стаята татко гледаше свирепо. Най-накрая затвори. И се отдалечи по коридора. Тогава дадох знак, три почуквания по дупето. И Деси се изправи на лицева опора. Обърнах се моментално да се насладя любимата гледка. Циците ѝ натежаха и леко се заклатиха.

     - На мен ми каза, че ще се боксираш.   

     - Довечера ще се боксирам.

     - Според баща ти ще ходиш на лекции.

     - Трябваше да съм сигурен, че ще се събудя навреме. Пропусна ли тази сутрин кантара, губя хиляда долара.

     - Не ти вярвам.

    - Помолих го да ме събуди преди да се чуем по телефона. Не бях сигурен, че ще ме удостоиш с присъствието си. Напоследък нещо прекалено често си заета вечер.

      - Не се опитвай да ме обвиняваш

     -  Довечера нали ще дойдеш да ме гледаш.

     Трябваше да стана от кревата, искам ли да спечеля хилядарката. Никой нямаше да ме чака, ако не се появя навреме. Не съм някаква звезда. Спрях да се боксирам преди повече от година. Но ми се обадиха. Попитаха колко килограма съм и дали мога да сваля до средна категория. Пресметнах, че до мача остават десетина дни. Със сигурност нямаше време да вляза в прилична форма. Колкото да сваля излишните килограми обаче бяха достатъчни. И попитах, разбира се, за парите. Интересуваха ме, защото бях закъсал тотално. 

     - Лъжеш ме  – обади се Деси. - И за тренировките, и за Университета, и за всичко друго. Обичам те, но не ти вярвам.

     - По-тихо, миличка!

     - Не съм ти никаква „миличка“, щом ме лъжеш.

    -  Знаеш цялата истина.

     - Не, не, не! – прошепна драматично тя.

     - Казваш, че не ходим на интересни места – продължих шепнешком. - Спечеля ли хилядарката ще отидем където поискаш.

     - Вече нищо не ти искам!

     Преместих се странично, отпуснах се внимателно върху нея и усетих как двете половини на задничето ѝ се опират в корема ми. Тялото ѝ беше меко, топло, влажно и отстъпчиво. Постигнахме известен синхрон в движенията. Не мислех. Кой ли мисли в такъв момент. Повечето и не говорят глупостите, които ние говорехме. Бях сигурен, че скоро всичко ще е наред. Щях да спечеля хиляда долара за колко, някъде около тридесет и шест минути. Естествено, ако остана на крака дванайсет рунда. Възможно беше да приключим по-рано. Бях решил да рискувам. Ще се хвърля в атака още след удара на гонга. Намеря ли го с десен, добре, не успея ли, след средата на мача, може и по-рано, ще закъсам.  

     Всяка вечер, а обикновено и през деня, повече от година и половина година прекарвах с Деси. Нямах други нужди и желания. За мен тя беше най-приятният начин за прекарване на времето. Връстниците ми нека учат и започват кариери. Повечето се опитваха да направят пари. Не ме интересуваха нито едните, нито другите. Беше ми достатъчно Деси да е до мен. Исках всичко да продължава безкрайно. Но безкрайни удоволствия няма. И напоследък усещах, че тя се беше променила. Понякога се цупеше. По-често нямаше настроение. И се дразнеше, че вечер трябва да се промъкваме до стаята. Противно ѝ беше да се ослушва за лудичкият ми татко. И сякаш едва преди седмица разбра, че нямам нито кола, нито пари.

    - Сега как предлагаш да изляза? – просъска Деси, вече напълно облечена. – От прозореца ли да се спусна?

    - Аз ще замотая баща ми и ще излезеш без проблеми.

     - Да бе, без проблеми!

      - Само не трябва да пееш високо и да маршируваш. Иначе той, поначало, знаеш, не чува добре.

    Техниката беше уточнена след безброй подобни сутрини. Сега наистина станахме доста по-рано. Заради баща ми измислих, че ще ходя на лекции. Знаех колко много иска отново да съм студент. Е, вече съм, казах му снощи. Позволявам си понякога да го лъжа, за да му доставя удоволствие. Случая беше подходящ. Лесно беше да свържа ранното ставане с лекции и упражнения. Ще продължа след време в Университета. Възможно беше още от есента. Сега по-важен беше кантарът, вечерта мача и хилядарката. Така ще купя на Деси парцалки, както другите правят. И ще отидем някъде за по-дълго.

     - Чуеш ли ме, тръгвай – казах аз. Опитах се да я целуна, но тя завъртя главата. Имаше малко носле и тъмни, почти черни очи, които също ми се искаше да целуна. – Всичко ще бъде наред.

     - Нищо не е наред.

     - Довечера, ако го намеря с десния прав, ще спечеля. И ще получа предложение за нов мач.

     - Дори когато тренираше активно, правеше само по два-три мача годишно. С такива пари не се живее.

    - Професионалният бокс у нас едва прохожда. Трудно намират някой да си изпере парите.

     - Парите у нас нямат нужда от пране. Важно е да ги имаш.

    - Какво да направя като нито татко ми е бил ченге, нито аз доносник. Само такива, изглежда, у нас разполагат с пари.

    - Има и други начини да печелиш.

    - И аз така мисля, Деска. Търся най-подходящия. Обещавам, че скоро ще го открия.

     Не бях от тези, които през последните години натрупаха пари. Не ми се ходеше в групировки, за да тормозя разни нещастници. Събирането на групи, качването и слизането от джипове, всички тия демонстрации ме отвращаваха. Основното беше, че не ми се изпълняваха идиотски заповеди на разни изроди. От години най-важно беше заболяването и смъртта на майка. Другото важно беше Деси. Махнах с ръка да тръгва и отидох в кухнята. Там нямаше никой. Ослушах се за подозрителни шумове.

      - Татко, аз тръгвам. Чао!  

     Навън, зад ъгъла, където обикновено Деси ме чакаше, я нямаше. Не разбрах как беше изчезнала толкова бързо. Огледах се още веднъж и затичах към спирката. Вече закъснявах. Успокоих се, че вечерта сигурно ще се появи. Тегленето и часовете по-късно минаваха бавно. Преди да се кача на ринга, докато се оглеждах за нея, ми се стори, че преди минути се разделихме. Нищо не знаех за противника си. Пропуснах указанията на рефера, звукът на гонга. И дори не помнех в кой рунд неочаквано видях над себе си някакво разкривено лице с месести устни и брадавица под окото.

     - Как се казваш? Помниш ли как се казваш?

     - Костадин. 

     - А презимето?... Спомняш ли си коя дата сме днес?...

     - И да не съм нокаутиран, докторе, не зная коя дата сме.

     - Момче, кажи, за да разбера, че си добре.

     - Казвам: добре съм.

     После си спомнях само бученето на залата, шума на ледения душ, и идиотския диалог с лекаря. Секундантът поостана в съблекалнята, докато се облякох. Качих се на втория етаж да взема доларите от белгийския менажер. Казах чао, излязох и се повъртях в тъмнината пред залата. Притисках с длани слепоочията си. Мозъкът ми беше нагорещен, пареше. Скоро бях сигурен, че Деси и след час няма да се появи. Повървях пеша, спрях такси и се прибрах вкъщи. Дадох на шофьора двайсет долара и отказах ресто.

      В хола лудичкият ми татко гледаше телевизия.

    - Мислех, че ме свали с десен крос – изрекох след известно време.          

    -  Ще отидеш в лудницата - възкликна той и кисело добави: – На лекции отивал, идиота!...

     – А се оказва, че решаващо е било лявото кроше.

     Вдигнах рамене и направих физиономия. Можеше и нищо да не изразява, той не ме поглеждаше. Отново чувах как реферът брои, накрая каза “Десет!...” , “Аут”!... И размаха ръце. Спортната програма беше завършила и започваше поздравителен концерт. Потрих пръсти и вероятно щях да се засмея, ако баща ми не издаде неочакван звук. Приличаше на цвилене, прекъснато от силно дръпване на юзда.

Палми Ранчев в "Диаскоп": Съботен литературен BOX - "Защо не ме удари"

                                                "Песни, речитативи и възклицания"

илюстрация: Георги Чепилев

редактор: Христина Мирчева